Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 2

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа

II

Още първата вечер мъртвото село се съживи. Ново население, многобройно и шумно, отседна там. Се възрастни хора, с едни и същи фуражки и дрехи, с един и същи багаж - еднообразни, копирани сякаш от един и същ модел. На другия ден селото се измете и почисти. Над всеки бял комин вече се извиваха големи кълба дим. Полупрозрачен синкав воал обгърна селото. Коне, колове, коли засноваха по всяка улица и друм. Разпорежданията и заповедите на младши и старши, подавани високо и нервно, се понесоха пак над цялата нестроева рота. И всеки пак влезе в своята отредена работа, всички пак — началства и подчинени — тръгнаха по своя път — към задоволяване насъщните нужди на полка.

За полкови склад бе избрана джамията с широкия двор, край селото. Там всяка сутрин се явяваха дружинните и ротни артелчици за получаване продукти и хляб. Задрънкваха ченгелите на големите кантари. Тия, които премерваха, искаха всякога да дадат малко „ексик“ — от сгрях да не мине малко в повече, та да попаднат под отговорност. Ония, които приемаха, искаха пък всякога да вземат малко в повече — от страх пред някой случаен недостиг. И, от тия две противоположни стремления почти всякога се появяваха спорове н препирни, кои по-силни, кои по-слаби — според разните темпераменти на приемници и магазинери. Ала най-големите препирни произтичаха от нововъведения ред да се дава бруто за нето.

- Гледаш ли? Ето: двадесет и седем кила и триста грама. Гледаш ли? Точно!

- Е, добре. Ами дарата на чувала?!

- Какъв ти чувал! Бруто за него — още ли не си разбрал?!

- Бруто за нето . . . Какво е най-сетне това от вас? Ами всеки ден аз дигам по толкова чували! Всеки по кило. Къде отива това?!

- Заповед по дивизията! Разбери най-сетне!

- Не признавам аз такава заповеди! Дай още едно кило!

- Хайде! Дигай и бягай!

- Още едно кило!

- Дигай и бягай, ти казвам!

И пак скандал за това пусто „бруто за нето“. Но все пак най-трудна бе работата с артелчика от музикантската команда. Освен че бе неприятно и почти невъзможно да му претеглят всеки ден по четири и половина грама червени пипер и чай, по триста и шестдесет грама захар, девет грама кислота и други още дреболии, но премервачът трябваше винаги да чака Теофила, докато тоя намери в някой ъгъл късче книга, за да прибере тия дреболии.

— А, бе! Всеки път тебе ли ще чакаме, ей мързелива Гано! Що не си ушиеш торбички?!

— А, ето бе, ето! - нагаждаше повечето пъти Теофил двата си джеба на панталона — да му сипят там черния н червения пипер, или предлагаше безформената си маслена фуражка, заприличала вече на мекик — да му поставят в нея триста и шестдесетите грама ситна захар.

Санитарният взвод бе се настанили в голяма къща, варосана отвън, една от широките стаи на която служеше за амбулаторна. Там се правеха инжектиранията против петнистия и коремен тиф — ония промушквания с дългите сребърни игли, от изгледа на които притъмняваше на мнозина. Там ставаше всяка сутрини и преглеждането на болните от всяка рота. В отсъствието на полковия лекар фелдфебелът-фелдшер вършеше това. Той бе толкова сериозен и важен при тая работа, че можеше човек да го вземе едновременно и за доктор по медицината, и за доктор по философските науки. Пък и самата му възраст и външност подсказваха това. Фелдфебелът е възрастничък човек, с широко изпъкнало чело, със златни очила н сива козя брада. Когато улавя ръката, за да опита пулса, той взима трагична поза, извръща си малко настрана главата, замижва и сякаш престава да диша - може би спира своя пулс, за да усети по-добре тоя на болника. После той сяда на масата и вади писалката, топнува я веднъж, избърсва я два пъти на косата си, над дясното ухо, пак топнува и почва да пише в амбулаторната книжка. Какво ли пише? — питаш се ти — сигурно диагнозата на болестта, па и красиво пише - унесен, учен човек... Като отвориш отсетне амбулаторната книжка, на страницата отгоре до долу виждаш: „Два дена почивка“, „Три дена почивка“, „Три дена почивка“, „Един ден почивка“, и т.н., и т.н.

— Я дайте му нему два аспирина! На тоя два праха Pulveris Doweri. Не на тоя, а на тоя, а! Слушай, ти! Да не гълташ цели зърна варена царевица, чуваш ли!? Зъби имаш като кирки!

- Не съм ял царевица, господин фелдфебел, не съм ял - отговаря болният войник и се държи по корема.

- Какво?... Искаш още и да възразяваш?!..

Оръжейната майсторска бе наредена на един висок чардак, срещу слънцето. Там често отивах аз да се припичам след обяд. Но оръжейниците, с тия щракания и чукания, скоро ме пропъждаха на друго място. Особено когато почваха да пилят нещо или да прерязват с тънък челичен трион някакъв винт или желязна пръчка. Тогава ми идваше да се хвърля презглава от чардака и веднага да се махна. Косите ми се изправяха нагоре, щипещи и остри; сякаш започваха да изопват и да късат едновременно всичките ми нерви. Но от оръжейните аз научих много нещо из оръжейното изкуство. Сега аз зная почти всички части на сложната тривинтовка: кое се казва ложа и полуложа, магазин, спускателен механизъм, скоба, мушка и пр., и даже с мигновена поглед, само с дясното око, да познавам кога ръждата в цевта с силна и кога е слаба.

На същия този чардак квартируваше и началството огнестрелния взвод. В двора бяха складирани касите с патрони. Малко настрана от тях стояха английските бомби — двадесети и деветте каси, които един коняр случайно откри, заровени в една черничева градина. Над тях бе изправена и аеропланната бомба, която една сутрин бе хвърлена край селото от неприятелски аероплан и която не експлодира, защото го бе паднала на рохкава земя. Тя бе много голяма, по-голяма гаубичен снаряд, и приличаше също на изправена бутилка. Като си спомня, какво щеше да се случи с мене, когато отидох да я разглеждам, студени тръпки полазват и сега по цялото ми тяло, разтрепервам се от страх - като да е станало това само преди пет минути. Тая бомба, отвинтена от върха, бе пълна с някакво бяло взривно вещество. Аз я обръщах, разчепквах я и си пушех, както сега, отърсвайки с показалеца пепелта от горящата си цигара, и когато се опомних ненадейно, веднага отскочих назад и се отдалечих разтреперан и блед, разправяйки всекиму за своето детинско нехайство. Само една малка искрица да бе попаднала вътре...

При огнестрелния взвод отивах почти всяка вечер. Пред големия буен огън от смреки и тиси, напити със смола и горящи като факли, насядваха отдельонни началници и коняри. Някаква интимност и челядна задушевност имаше между тях. Декемврийските и януарски нощи минаваха в увлекателен разговор и духовити приказки на всевъзможни теми. Мито Ефректорът бе централната личност там. Той приказваше на осакатен, смешен български език смешни истории из своя минал живот, пееше албански песни и почти всякога привършваше с „Шкрета-пала“ - интересен албански танц. Мито Ефректорът е добродушен момък. Зидар в мирно време и, недружил по-рано с хора по-образовани от него, той сега, с една упорита ревност, се стараеше да се научи да приказва „литературно“ като тях. Той употребява почти при всяка фраза думата „понеже“ - най-любимата му дума и често нарича неприятните нему хора „развалени моменти“ или „алименти“, наместо „елементи“.

„Аз му казах: направи понеже това! Но той не се покорява! Е-е, какво да им правя най-после на тая развалени моменти?!..“

Ние се кискахме всякога при тоя своеобразен език на Мито, а и той се смееше не по-малко от нас.

Срещу Мито, в ъгъла отляво, бе леглото на Стефана Артистът. Наричаха го Артистът, защото той наистина имаше болната идея, че е артист и защото, като техен другар, искаха просто да му доставят удоволствие с това име. Той винаги приказваше на престорен, надут басов глас, винаги взимаше пози и изражения. Във време на работа Артистът водеше за повода товарен кон с патрони - или чистеше долу конюшните с дълга лопата. А на почивка той декламираше - където и да се падне — дългото стихотворение „Кака Гана“ - един-единственият номер на неговия репертоар. Когато декламирането ставаше на чардака, явяваше се понякога нужда да се спущат другарите му и да го хващат за полите на куртката: Артистът се разгорещяваше и самозабравяше дотолкова, че можеше да се катурне стремглав надолу. Когато пък това ставаше вечер, пред големия огън, между него и огъня поставяха няколко празни патронни сандъци...

Мито Ефректорът не обичаше твърде Стефана Артиста. Не поради някакво съревнование за първенство в стаята, а поради съвсем други причини. Тоя, последният, бе неврастеник - страдаше от безсъница, и цяла нощ, кукнал пред огъня, закачулен и увит с чорани, с парцали, пушеше, кашляше, плюваше и непрекъснато мушкаше джезвето в жарта. А Мито беше от ония, които, събудят ли се веднъж от първия си сън, после мъчно могат да заспят. И на, само зарад тия дребни привички, Мито Ефректорът ненавиждаше и мразеше Стефана Артиста.

Но най-голямо разнообразие представляваше от себе домакинският взвод. Сарачите, под дългата стряха на най-голямата къща на горния край на селото, кърпеха седла и хамути; старшията Христо - командира на взвода - седнал вътре срещу вечно разпален грамаден пън, непрекъснато работеше над някакъв тютюнерез и все не можеше да го довърши; обущарите, насядали на дъсчени столчета пред две големи тютюневи каси, чукаха цял ден с кривите обущарски чукчета дървени клечици, разтваряха ръце, опъвайки двата навосъчени канапа и току трупаха настрана готовите вече, макар и за пет дена само, ботуши и обуща; ковачите, навързали обоселите коне за дънерите на няколко черници, стържеха нарасналите им копита, или помляха някой стар, прекарал и той няколко битки, вол, който отпосле едва можеше да се дигне пак без тяхната помощ; железарите пристигаха шините на разклопаните колелета; коларите въртяха свредели, дълбаеха с длета или изправяха някоя изкривена ос, а шивачите, свършили кроячески курсове в София, във Виена, работили по рано над смокинг и фрак, сега шиеха конски торби от разнищено зебло - или закърпваха дупките на парцаливи омацани чували. Всички заети, всички на работа - както в малките сгушени дюкянчета на стари провинциален еснафски град.

Ала калайджията в домакинския взвод приковаваше най-много моето внимание. Неговите инструменти бяха най-малко и най-прости: едни дълги клещи, една голяма пиростия и толкоз. Но работата му беше, може би, най-сложна... Зад него бяха наредени шишета с киселина, кутии с нишадър, пакети с памук — цяла аптека. Той схващаше, че аз се учудвам на неговото изкуство, и много пъти добиваше смелост да се похвали:

- Тънък, деликатен е нашия занаят, господин В**. Аптекарство, хирургия...

И деликатният хирург, цял обагрен със сажди, се завъртваше ви казана като цариградски дервиш. Той наистина си мислеше, че върши най-важната и тънка работа в нестроевата рота. А, може би, да бе и прав донейде — цял куп казани, почернели отвън, почервенели отвътре, се натрупваха често при неговата работилница — едно изкопано огнище на двора - и тия казани до вечерта, с търкане, със завъртване прав в тях, с чукане н слагаме над голямата пиростия по няколко пъти едно след друго, се обръщаха на светли, посребрени сякаш, съдове отвътре.

На идване в селото, калайджията бе насъбрал царевица от полето и всякога, когато го посетях, той ми приготвяше пуканки на една надупчена тенекия. Аз хрупках вкусните черни, обгорели зърна и ласкаех своя приятели. Това го разполагаше много.

- Имаш ли някое канче да ти калаисам?

- Не. Нали знаеш, канчето ми е емайлирано - отговарях аз.

- Тогава, дай си лъжицата пак!

Моята, лъжица с станала два пъти по-дебела и едва мога да я побирам вече в устата си от постоянните негови услуги.

(Следва)