СЛУЖБОМЕР

вторник, януари 16, 2018

Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 1

1916 година. На фронта в Гърция се срещат пътьом един наш писател и един наш поет. Ето как писателят – Дамян Калфов – описва години по-късно тази среща:

„Тук, в това село (ако не се лъжа – Габрово*), аз написах разказа си „Под южното небе“ - за мъката, тъгата на войника по напуснатия стар бивак. Разказът излезе едно след друго в три броя на сп. „Отечество“. Това вече беше към края на май. Към средата на юни през селото ни, на път за Струмския фронт, мина Димчовия 22 пехотен ихтимански полк… Срещата ни трая само няколко минути. Между другото, заговори ми и за „Под южното небе“. Много му допаднал тоя разказ. Той бил вече замислил да напише едно стихотворение на същата тема и ако го напише, непременно щял да ми го посвети.… Към средата на юли в „Отечество“ излезе „Старият бивак“ с посвещението…“

Стихотворението на Димчо Дебелянов „Старият бивак“, посветено на Дамян Калфов, е в общи линии известно, но разказът „Под южното небе“ на Калфов остава скрит в дълбините на времето и в старите сборници, самият аз не го бях чел, затова ми беше много приятно да го открия на профила във Фейсбук на поета Славимир Генчев - сканиран от старо преддеветосептемврийско издание.

Превърнах снимките с ABBYY FineReader в текст, поправих грешките, възникнали поради несъвършенството на OCR трансформацията и стария правопис, и ето че разказът се получи най-сетне в неговата годна за текстово публикуване пълнота.

В този блог той ще излезе периодично според частите, на които го е разделил авторът.

(Павел Николов)

ПОД ЮЖНОТО НЕБЕ

I

Никой не се надяваше, че толкова ще се заседим там. Такава е войнишката почивка — не знаеш каква заповед ще дойде до утре и стоиш като гост, като пътник на един бивак или в някое село, смяташ за ненужно да си приготвиш какво-годе удобство, като очакваш всеки час поход, неизвестно за де. И седиш си се там, пет-десет дни, цял месец и цял сезон. А, незабелязано, това място, където ти си се сгушвал ден и нощ през толкова изминали дни, добива вид на някаква стара твоя квартира, сякаш кътче от бащиния ти дом, и после, при напущането, теб ти става свидно и мило, ти не одобряваш новото си място, н ума ти е се там - при оная падинка с горичката, с чукарите отпред, с малкото изворче, водата на което вярваш, че нийде не ще намериш - или там, в онова пусто село, с отъпканите улици, с изметените дворове - където сякаш си се родил.

В края на ноември, през последните дни на южната есен, ние отидохме там. Вървяхме по Струмишкото шосе - право към юг. Минахме Костурино. После, веднага след това, шосето закриволичи надолу. Вече се спущахме към долината на Вардар. Но от това най-високо място ние не видяхме нито долината пред нас, нито светлата сребърна лента на тая легендарна, многознаеща река. Гъстата мъгла, която трая през цялото време на последните паметни боеве тук, бе легнала ниско и неподвижно, като водите на някакво млечно море. Много снежни ивици на отсрещните далечни планини с едва уловими очертания се спущаха право надолу, до рязката хоризонтална линия на мъглата, и изглеждаха отсреща като разперени платна на гемии. Илюзията бе така пълна и близка до действителността!

Навлизахме постепенно в мъглата. Слънцето почна да губи своя блясък и топлик. Остра хладина взе да пронизва тялото. По мустаците, по веждите се налепяха ситни капчици роса. Предните и задните редове на движещата се колона се скриха в облак. А слънцето вече изглеждаше като червен диск, както във време на затъмнение се вижда през опушено стъкло. После съвършено се изгуби. С облечени шинели сега, ние пътувахме треперещи от влага и студ, когато преди пет минути изнемогвахме от горещина и жажда.

Вечерта пристигнахме в определеното село - турско богато село преди, сега напуснато от своите чада. Англичаните преди два дена са били тук. Те бяха ни оставили толкова много неща! Консерви, бисквити, разни масла, с купища каси патрони и ръчни бомби… Почти във всяка къща и плевня се намираха забравени, или по-право изоставени, войнишки фуражки, обуща, мушами, фланели. Те са захвърляли всичко, всичко - дори и старите си хубави лули, които с години, и ден и нощ, стоят сраснати със зъбите на всеки англичанин.

Полусрутено бе това село. Никакво стъкло по изкъртените малки прозорци на ниските къщурки, никаква врата. Оборите и стаите бяха поръсени с всевъзможни празни кутии, парцали и книжа. С какво любопитство се спущах аз тогава над всяка книга и журнал! А имаше много от тях със скорошна дата - нови, неразрязани дори. Аз ги прелиствах набързо лист по лист, спирах се пред някой хубав пейзаж, пред някой портрет на хубава жена. И струваше ми се, че съм попаднал в някоя читалня, без управление и контрол, отдето свободно можех да си награбя каквото си ща. Няколко дена поред аз обикалях къщите и оборите, и си натрупах цяло богатство. И, когато отпосле приятели и познати ми идваха на гости, аз имах с какво да ги забавлявам!.. В тия английски илюстрации имаше много замъци и вили, много „леди“ и „мис“, които всякога ни напомняха, че светът съвсем не се е свършил, че животът зад нас се продължава да кипи в многоцветие и блясък.

*Днес Калитеа.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.