Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 15

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА.

КАЛЮЗО

(CAGLIUSO)

Четвърта забава от втория ден

С ПОМОЩТА НА КОТКАТА, КОЯТО ПОЛУЧАВА ОТ БАЩА СИ, КАЛЮЗО СТАВА БОГАТАШ, НО КОГАТО СЕ ПРОЯВЯВА КАТО НЕБЛАГОДАРНИК, КОТКАТА ИЗОБЛИЧАВА НЕГОВАТА НИЗОСТ.

Трудно е да се опише как се зарадвали всички, когато чули за щастието на Теменужка, която със своята разсъдителност успяла да си уреди живота, въпреки завистливите си сестри, които враждувайки със своята сестра, ѝ подлагали крак, та да си счупи врата. Но дошло време и Тола да плати своя данък, вадейки от устата си златните монети на думите, и ето как се разплатила тя:

- Неблагодарността, господа, е ръждясал гвоздей, който - ако го забиеш в дървото на щедростта, може да го изсуши; тя е счупена водосточна тръба, подкопаваща основите на съчувствието; тя е сажда, която - падайки в тенджерата на дружбата, разваля аромата и вкуса, както се вижда и се доказва от целия човешки опит и както ще видите сега от моята приказка.

Живял някога в моя Неапол един много нещастен старец, забравен, занемарен, сбръчкан, изсъхнал, плешив и без каквото и да е нещо, което ръката може да напипа в джоба, бродещ по улиците гол като въшка. И когато му дошло времето да напусне този свят, извикал двамата си сина, Орациело и Пипо, и им казал:

- Ето че дойде моят ред в списъка на длъжниците към природата. И повярвайте ми, ако сте християни, че и сам бих се радвал да се измъкна от този Мантракьо на бедствията [1], от този свинарник на страданията, ако не ви оставях на дъното на разорението, бедни като просякините край "Санта Клара" или на разклона за Мелито [2], без пукнат грош, голи като легенче на бръснар, прозрачни като изворна струя, хърбави като трън, с имане, по-малко от стъпалото на муха, сто мили да минете, никой една пара няма да ви даде; защото са ми писали съдбата там, където три кучета са се изсрали; и целият ми живот е такъв, че както ме гледаш, така ме описвай, макар да прекръствах устата си всеки път, когато се прозявах [3]. Но накрая искам да ви оставя поне един знак за моята любов. И след като ти, Орациело, си мой първенец, вземи това сито, с него ще си изкарваш прехраната; а след като ти, Пипо, си втори, вземи тази котка и споменавай по-често баща си". Като издумал това, той заплакал и след известно време казал: "Сбогом, нощта настъпва".

Като погребал баща си със събрани от хората пари, Орациело взел ситото и тръгнал да работи по разни места; и колкото повече сеел с него, толкова повече печелел. А Пипо седял, гледал котката и мърморел:

- Що за проклето наследство ми остави татко! Аз няма какво да ям, а трябва и котката да храня. Къде го има това по света? По-добре да нямам нищо!

Слушала котката тези жалби и му казала:

- Прекалено много се оплакваш. Имаш повече късмет, отколкото ум, само че не си виждаш щастието. Защото мога да те направя богат, ако се заема.

Като чул това, Пипо благодарил на Нейно Котачество и като я помилвал три-четири пъти по гърба, се оставил в нейните ръце. А котката, като жалела нещастния млад Пипо, всяка сутрин - когато Слънцето надявало стръвта на светлината на златна кукичка, за да лови сенките на Нощта - отивала на брега на Киайа или на Рибния пазар [4] и щом видела на тезгяха някой тлъст барбун или морска лястовица, захапвала ловко рибата и я отнасяла на краля с думите:

- Сеньор Калюзо, предан от главата до петите слуга на ваше величество, ви изпраща тази риба в знак на почит, като казва: за големия господар - малък подарък.

Кралят, с весело лице, каквото имат всички, които получават подаръци, отвръщал:

- Кажи на този сеньор, когото не познавам, че съм му премного благодарен.

Друг път котката ходела на лов в блатистите гъсталаци или в гората Аструне и когато ловците ударели авлига, синигер или коприварче, веднага ги подхващала и ги отнасяла на краля със същите думи. И така често правела това, че веднъж кралят ѝ казал:

- Чувствам се толкова задължен на сеньор Калюзо, че бих искал да се запозная с него и да го възнаградя както подобава за предаността му към мене.

На което котката отвърнала:

- Сеньор Калюзо гори от желание да даде живота и кръвта си за славата на вашата корона; и утре сутринта - когато Слънцето запали стърнището по полето на въздуха - той непременно ще дойде да ви изкаже своята почит.

Когато настъпило утрото, котката отишла при краля и му казала:

- Господарю мой, сеньор Калюзо ме изпрати да го извиня, че не може да дойде; защото през нощта от дома му избягаха няколко слуги, които откраднаха цялото му имущество и не му оставиха дори една риза.

Като чул това, кралят наредил веднага да вземат от гардероба му необходимите дрехи, които изпратил на сеньор Калюзо. Не минали два часа, той се появил в двореца, съпровождан от котката, и получил от краля хиляди комплименти. Кралят го сложил до себе си и дал в негова чест умопомрачително пиршество.

А докато се гощавали, Калюзо все се обръщал към котката и мърморел:

- Котко моя, да беше отишла да провериш четирите парцала, които останаха у дома; да не ги отмъкне някой.

А котката отговаряла шепнешком:

- Млъкни, глупако, не говори такива безсмислици!

И когато кралят попитал от какво е разтревожен гостът, котката казала, че сеньорът иска един малък лимон. Кралят изпратил веднага своите хора в градината и те донесли цяла кошница с лимони. Но Калюзо се връщал отново към предишния мотив, споменавайки стари дрехи и парцали, и котката отново му запушвала устата; кралят питал какво още иска гостът, а котката намирала все нови и нови средства да замаже глупостите на Калюзо.

Накрая, когато яли и пили доста, когато изприказвали какви ли не неща и Калюзо поискал разрешение да си тръгне, тази истинска лисица, а не котка, като останала насаме с краля, започнала да описва благородството, таланта, разума на Калюзо и преди всичко обширните владения, които има в римските и ломбардските области, и притежанието на които го правят напълно достоен за кралски зет. А когато кралят попитал колко би могло да му е богатството, котката отговорила, че не е по силите ѝ дори приблизително да изчисли движимото и недвижимото имущество и доходите на богаташа и че дори той не знае точните цифри; но ако кралят иска наистина да се убеди в това, нека изпрати с нея своите хора извън пределите на кралството и да разбере, че никой на светя няма такова състояние като Калюзо.

Тогава кралят, като извикал най-доверените свои хора, им заповядал да разузнаят всичко, и те препуснали след котката; а котката, под предлог че иска да им купи разхладителни напитки, хукнала напред. Като минала границите на кралството, тичала до всяко стадо овце или крави и казвала на пастирите:

- Ей, внимавайте много! Не сте ли чули, че една шайка разбойници идва да граби околността? Ако искате да се спасите от бедата и да запазите това, което имате, казвайте, че всичко принадлежи на сеньор Калюзо, и от главите ви косъм даже няма да падне.

Същото повтаряла и във всички селища, които срещала по пътя си; така че, където и да минели кралските хора, навсякъде чували една и съща мелодия. Каквото и да видят край пътя, навсякъде им казват, че принадлежи на сеньор Калюзо. И, като се уморили да разпитват, те се върнали при краля, описвайки моретата и планините от богатства на сеньор Калюзо. Като чул това, кралят обещал на котката голяма награда, ако направи така, че сеньор Калюзо да се ожени за дъщеря му, и котката, като търчала прилежно насам-натам, най-сетне уредила работата.

Дошъл веднага сеньор Калюзо и кралят му дал дъщеря си заедно с несметна зестра. След месец сватбени тържества той казал на краля, че би искал да отведе съпругата си в своите владения. Кралят съпроводил младите до границата и оттам те заминали за Ломбардия, където по съвет на котката Калюзо си купил малко имение и заживял като барон.

Сега Калюзо, като се видял безмерно богат, благодарял на котката така, че нямало какво повече да се каже; говорел, че ѝ дължи живота си, а своето величие дължи на нейните прекрасни услуги; че повече му е дала нейната пъргавина, отколкото целите усилия на баща му и че сега тя може да разполога с него и с неговото имение по своя желание; кълнял ѝ се, че когато умре (но нека непременно да живее сто години и повече!), ще я балсамира и ще я сложи в сандъче от злато и кристал насред стаята си, за да я има вечно пред очите си като паметник.

Слушала котката неговите излияния и възхвали и не минали три дена, когато се престорила на умряла, като опънала тяло в градината. Видяла това жената на Калюзо и започнала да вика:

- Мъжо, случи се голямо нещастие! Котката умря!

- Да носи със себе си всички беди - отвърнал Калюзо. - По-добре тя, отколкото ние.

- И какво да я правя сега? - попитала жена му.

А той ѝ казал:

- Хвани я за лапата и я изхвърли навън!

Чула котката голямата награда, каквато даже да си представи не могла, и казала:

- Това ли е твоето gran merzè [5] за въшките, които ти събирах по гърба? Това ли са твоите хиляди благодарности за парцалите, които свалих от тебе, за да те облека в коприна? Това ли ми даваш в замяна, че получи с моя помощ кралски дрехи и че те нахраних, когато беше гладен и окъсан? Когато ходеше в дрипи, презиран от всички, мръсен и бос? Ето какво става с този, който направи услуга на магаре! Проклето да бъде всичко, което направих за тебе, защото не си бил достоен за това. Какво прекрасно сандъче от злато си ми приготвил, с какво прекрасно погребение ме почете! Хайде, котко, слугувай, труди се, не жали себе си, за да ти се отплатят след това така! Горко на този, който поставя котела си над чужд огън на надеждите! Правилно е казал философът: заспиш ли като магаре, ще се събудиш магаре! И наистина, който повече прави, по-малко получава. Но с горчива съдба и жалостни слова ще примамиш и мъдрец, и глупак.

Говорейки така и клатейки горестно глава, котката изтичала навън. И колкото да я викал Калюзо, колкото да се опитвал да ѝ се подмаже унизително, не можел вече да я върне с нищо. Без да се обръща, тя тичала и повтаряла:

пази, Боже, от богат, когато обеднее,

и от бедняк, когато забогатее. .

1. Виж бележка № 9 към приказката "Одраната старица". Игра на думи: Mantracchio - mantrullo (свинарник; и двете думи идват от гръцката дума μάνδρα - обор, ясла).

2. Църквата "Санта Клара" е един от централните храмове в Неапол. Площадчето пред нея от средновековието до днес е място за събиране на просяци и бездомници, някои от тях жимеят там, на улицата, през цялата година; Мелито е малко градче близо до Неапол, през което минавали няколко търговски пътища.

3. Обичаят да се прекръства устата при прозявка е гръцки. Имало поверие, че прозявката подтиква нечистата сила да влезе през устата. Старият баща казва, че си е прекръствал устата, за да се избави от злия дух, но нещастната съдба, въпреки това, го преследвала навсякъде.

4. Киайа е крайморски квартал на Неапол, днес застраен със скъпи хотели и магазини, но по времето на Базиле е район на крайна бедност, чието население се занимава предимно с риболов. Там търгували с риба направо от лодките и по крайбрежните камъни, но през XVI в. вече съществуват и специални търговски места.

5. Френският израз grand merci (благодаря много), преобразуван на неаполитански диалект. От времето на господството над Неапол на Анжуйската династия (XIV-VII в.) в местното наречие са се запазили много заемки от френски език.

Превод от руски: Павел Николов

(Следва)