СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 99

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

99.

Награда като награда, така или иначе я оправдават определени постъпки, плод е на авторски усилия. Малко по-иначе изглеждат другите награди, узаконени за десетилетия съветска власт - всички и всякакви, броят на които към края на царстването на Леонид Брежнев стана над сто. Във всяко предприятие, във всяко учреждение, дори във всеки колхоз беше трудно да се намери работник, който да не е награден поне с един орден, а още повече с медал. Някои ги имаха с дузини - от министрите до доячките. Сред тях не правеха изключение и писателите. У уважаемия Максим Танк само ордените "Ленин" бяха повече от тези на маршал Конев и малко по-малко от тези на маршал Жуков. Макар че Яуген Иванавич (Яуген Иванавич Скуркоу е истинското име на беларуския поет Максим Танк - бел. прев.), като писа Карпюк, не беше стрелял през войната нито един път.

За 60-годишния ми юбилей дойде вест, че са ми присвоили званието Герой на социалистическия труд. Честно казано, това изобщо не го очаквах, наградата отначало ме учуди, а след това ме смути. Почувствах инстинктивно, че ползата от нея ще е малка, а главоболия достатъчни, пък и дано да не се случи нещо лошо. В общи линии съвсем скоро стана точно така.

Приятелите ми обаче имаха друго мнение: едни се радваха искрено, други бяха доволни (все пак по-добре, отколкото да е друг), някои и завиждаха - без това не може. Наградата ме изравни с моите колеги Иван Шамякин, Максим Танк и Петрус Броука. С дългата редица хитри председатели на колхози, пробивни директори на предприятия кутии (предприятия от сферата на отбраната, които са известни открито само с пощенската си кутия за кореспонденция - бел. прев.), челни механизатори и доячки. Но щеше да е по-разумно тази награда да беше получил някой, който се стремеше повече към нея, или някой, който беше по-заслужил от мене, по-плодовит в литературата. Мислех си, че тази награда не е за заслуги. Наистина, приятелите ми и жена ми казаха, че е за таланта ми. Но аз не чувствах у себе си такъв талант - и да имах талант, беше друг, далеч не апологетски по отношение на режима. И режимът го знаеше. Но може би работата беше в това, че се менеше времето - тромаво, неповратливо, и отстъпваше място на новото, на нови хора и на нова политика. Първи секретар на ЦК на КПБ стана Слюнкоу. В Москва все по-голяма сила набираше младият, перспективният Горбачов, който фактически се зае да ръководи държавата. Както после разбрах, по време на някакво мероприятие Слюнкоу попитал Горбачов за мнението му да се даде на Бикау званието Герой и той се съгласил. Всичко се решаваше оперативно, но както винаги, докрай оставаше в тайна. Едва когато подписа указа, Громико изпрати поздравление на новоизпечения герой.

Някъде по това време ми се случи да разговарям със Слюнкоу. Първият секретар на ЦК на КПБ като че ли имаше време и беше в добро настроение. Попита ме за литературата и литераторите, как се чувстват в променливите и сложни условия на съвременността. Отговарях кратко. Общо взето ги уважавах, те заслужаваха това. Нима ще се намерят много автори по света, които работят в условията на езиков вакуум, когато наоколо не се чува нито дума на беларуски, родният език се е запазил само като рудимент и рискува скоро да се превърне в раритет - като санскрит или латински. А беларуска литература пишат - романи и поеми, лирика и епика - все на родния беларуски език. Макар че да се издава с всяка година е все по-трудно. Ръководителят на републиката изобщо не възразяваше. Пред него на масата лежеше голям куп книги, които в края на разговора подбутна към мене. "Ето - Нил Гилевич, за две години десет книги!" - "Да, човекът пише, така че го печатат, не е нещо крадено". - "Но другите не ги печатат толкова..." Тук вече не знаех какво да кажа - да се застъпя за уравниловката или какво? Но после от разговора стана ясно, че под Съюза на писателите отдавна и настойчиво копае завеждащият отдела по пропагандата към ЦК Савелий Паулау. Ще мине още известно време и Нил Гилевич ще организира приемането му в Съюза. Може би за да отслаби враждебността на този човек към себе си и към националната литература?

Както се знае, юбилеят е по-лошо нещо от погребението - носи много грижи и отнема жизнени сили. Но доставя и несъмнена радост - радостта от дългоочаквани срещи с приятели, които намират в това определен повод да дойдат, да се видим, а може и да погуляем - всеки според своите наклонности. Разбира се, не като един път, когато поканих в Менск добри хора, а сам рухнах на земята преди банкета и приятелите ми, вместо да пируват, трябваше да ме спасяват. А така си мечтаех тогава да бъда заедно с милия Юра Карякин, с Игор Дедков, който дойде в Менск от своята Кострома. С Юра поне пихме преди това коняк в "Минск", а скъпия ми Игор Александрович чух като че ли през полусъзнателното бълнуване, когато лежах на пейката, чакайки "бърза помощ". Тогава ме спасяваха Сулянов и Законникау - правеха ми сърдечен масаж. Притича от къщи повиканата Ирина и отчаяна - от прага: "Какво ти е, Василка?" А Игор някъде наблизо тихо каза: "Това е, защото го обича..." Отговори може би на нечия неуместна реплика. Този негов тих глас и до ден днешен продължава да звучи в моята благодарна памет. А сега, за моя радост, дойдоха моите отдавнашни приятели: московчаните Лазар Лазарев с Ная, старият неуморим Залигин, с когото скоро бяхме преживели една беда, осетинецът Нафи Джусойти, мой съмишленик и връстник. От Ленинград долетя Даниил Гранин, от Вилнюс - литовският златоуст Петкявичус, който по време на тържеството развесели всички с едно точно изречение: "Саламът трябва да бъде дълъг, а речта кратка". Може би най-рано от всички дойде от Молдова шеговитият Васил Василаке. И моите беларуски приятели отдавна бяха готови - Алес Адамович веднага пое грижата за гостите, наблизо винаги се намираха Бураукин, Казко, Матукоуски. Някъде, наистина, се изгуби Ригор Барадулин, но се появи по-късно. По време на вечерта в Купалауския театър Аляксей Карпюк, като в укор към приятелите, които разтваряха пред себе си поздравителните адреси в папките, награди церемониално юбиляря с големи шперплатови криле - за висок литературен полет. Бях трогнат от оригиналната шега на моя стар верен приятел.

Най-веселото обаче чакаше всички ни на другия ден и беше свързано с пътуване до легендарния и екзотичен край П о л е с и е, което беше подготвено с усилието на моя по-млад приятел и известен писател Виктар Казко.

Тръгнахме сутринта рано с два автобуса - гости и минчани, някои с жените си. На границата на Житкавицки район, откъдето бях тогава депутат във Върховния съвет, ни посрещнаха представители на работници и ръководители на брой около петдесет души. Отидохме в районния център, след което се отправихме към старинния Турау. Веднага започнахме да изкачваме историческия хълм заедно с две проскубани кози, които пасяха там. По улиците на селището течеше обичаен живот - веселеше се циганска сватба с черноперчемест жених с ботуши и огненоока невеста циганка. Всички бяха очаровани от Припяц, известно време чакахме едно речно корабче и отплувахме някъде нагоре по течението. Но местният жител Казко знаеше къде. Там над пясъчната стръмнина вече гореше привлекателно огън, в една кофа вряха раци - оказаха се много вкусни със студената, извадена от водата бира. Започна почти първобитен пир на гости и местни хора, а след това последва къпане. Жената на някогашния моряк Лазарев - Ная - преплува храбро под овациите на присъстващите Припяц - натам и обратно. Беше ни радостно, но и ни ставаше малко тъжно. Може би от някакво предчувствие за неизбежното, което щеше да се случи с чудната полеска река, скоро след това посипана с чернобилска пепел. На свечеряване Витя Казко не пропусна случая да покани всички в своята близка Вилча с нейните дъбове край брега, за които много години се беше грижил. Дъбовете наистина бяха вековни, а главното - много от тях растяха на разлива между реката и селото.

Тези като че ли бяха последните щастливи мигове от моя не още стар живот. Скоро всичко това потъна безвъзвратно в небитието.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.