СЛУЖБОМЕР

сряда, юни 29, 2016

Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия

Страхил Топуков от Кратово, Вардарска Македония - "Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 145, София, 4 октомври 1942 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През пролетта на 1932 год. случаят ме срещна в Кюстендил с Панче Тодоров, от Щип, активен член на македонското освободително дело, който беше един от инициаторите на бунта, който направиха македонските новобранци в Крагуевац при полагането на войнишка клетва. В разговор с него за това събитие, станало в сърцето на Сърбия, което твърде ясно характеризира борческия дух и националната принадлежност на населението в Македония, ми съобщи следните подробности:

- През 1914 г. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. Редом с мен от Щип бяха взети около 40 души младежи. Според наредбата в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, кочанско, Кратовско, Щипско и др. места и се образува така наречения Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. Във Велес ни качиха на трена. Брояхме около 1000 души. Из пътя прекарахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението от Крагуевац беше поръчано да излезе на гарата, за да посрещне първите македонски новобранци. И действително, на гарата беше дошъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.

Още от първия ден офицерите в казармата се мъчеха да бъдат много внимателни с нас и се стараеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо, което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски войници. Ние веднага разбрахме, че с това тяхно необикновено внимание се цели "нещо". Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към претъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те - офицерите, прибягнаха и до друго едно средство. Раздадоха плочи на всички новобранци, както това правеха нашите учители, когато бяхме ученици от I-во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски език, като ни караха да пишем многократно: "Аз съм сърбин, сръбски син", "Име ми е Радивой" и др. Също така ни караха да научим и пишем клетвата.

ЯСНО РАЗБИРАХМЕ КАКВО ЦЕЛЯТ СЪРБИТЕ с тия си похвати и решихме да се противопоставим енергично. Първи ние, шипяни, подкрепени от гражданите и от ония селяни, които бяха грамотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отделение сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме били учили друг език и че сега трябвало да научим литературния сръбски език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Недоволството отново се изрази най-ярко, когато счупихме плочите. Инициатори за тази постъпка бяхме аз и Панчо Янев от Щип, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не последва никакво наказание.

По едно време почнаха да ни дават само чорба, която се приготвяше от грис. Това беше ядене, което се даваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая помия не можем да ядем. И един ден се съгласихме всички да не приемаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на свинете, а ние сме хора и искаме да ни дават сносна храна. Тогава мен арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатрович. Той беше много внимателен и кротко ме запита защо правим това. Заявих му, че тая храна не можем да я ядем. Тогава той ме запита колко души сме и ми обеща, че ще нареди на нас да се дава друга храна. Така и стана. Изобщо до клетвата ни гледаха много добре.

Обученията правехме без пушки. Всички македонци бяхме на едно място - в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци. Незаклети в казармата стояхме около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присъства.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА КЛЕТВАТА аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нешков и на неколцина още, че в България нашите македонци не са приели клетва (това аз го измислих с цел да ги подготвя и ние да не приемем клетвата). А бяхме подразбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представили като доброволци. Като съобщих това на другарите си, те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник не се яви. Всички бяхме готови на крайни жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава да не даваме. Удивително твърдо се държаха и гражданите, и селяните.

В деня, когато щяхме да полагаме клетвата на определеното място - в казармата, беше дошло цялото гражданство на Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние, македонците, още отпреди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без никой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо започна да изрича думите: "Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на отачбину" и пр., още не произне[с]л[и] никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме: "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викнахме: "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина "ура", а след това всички в едно гърло викахме: "ура", "Да живее цар Фердинанд", "Да живее българският народ", "Да живее Македония".

Сръбските офицери, които бяха в средата, където се отслужваше молебенът, и народът, който се бе натрупал, се силно смутиха и не знаеха какво да правят. Не след дълго един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи и псувни. При тия думи на майора от нас никой не мръдна, а всички спокойно наблюдавахме какво ще правят той и останалите сърби. Народът се изплаши и се разбяга. Срещу нас се спуснаха неколцина сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пушките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери.

МНОЗИНА ОТ НАС ИЗВАДИХА И НОЖОВЕТЕ СИ. Тогава сърбите се изплашиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх, викаше: "бежите, македонски комити идат". Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо те не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата и тръгнахме на групи из улиците, пеейки български патриотични песни - "Жив е той, жив е" от Хр. Ботев, "Тих бял Дунав" и др. Понеже беше празник всички дюкяни бяха затворени. Иззатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбият склада и да вземат пушки, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войник. Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. Не се събрахме и нещо да обмислим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение понеже нямаше никаква сръбска войска, а ако искахме, можехме целия полк да се отправим през границата в България.

Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радониш и двама от Кочани, решихме да избягаме от Крагуевац. Отидохме на гарата, качихме се на трена и слязохме на една гара близо до Куманово. Панчо Янев се отдели с друга група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и върнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите ме вече потърсили у дома. Отидохме в Ново село в Йордан. Седяхме три дена при него. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който през "Сива кобила" ни преведе през границата в България.

ОСТАНАЛИТЕ ОТ КРАГУЕВАЦ МАКЕДОНЦИ, наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следващия ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите за бунта. Голяма част от тях са били арестувани, а другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са останали повече от 5-6 души. Откритите инициатори са съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните войскови части. При тоя бунт имаше повече ранени от сърбите, а от нас бяха ранени само неколцина.

Заключавайки, Панче Тодоров ми съобщи следната подробност:

- Малко преди да ме вземат войник сърбите, аз се срещнах с Тодор Александров - това беше, когато ни гледа комисия и ни одобри за войници; питах го дали да бягаме, или да служим. Той ми каза, че когато дойде време да тръгнем, ще ни съобщи какво да правим. Преди тръгването ни за Крагуевац, получих писмо от Тодор, който ми нареждаше да не бягаме, а да служим. Същевременно ми даваше напътствие как да постъпим, за да се възбунтуваме в Сърбия, да не ес съгласяваме с нищо със сърбите, особено тия, които, като мен, вече бяха служили като доброволци в българската армия и пр. Обръщаше ми вниманието това обстоятелство да се използва като повод за протест, че веднъж сме служили в армия, втори път не желаем да бъдем войници. Тия наставления на Т. Александров аз имах на ум при организирането на бунта в Крагуевац.

Панче Тодоров, родом от Щип, падна убит една година след като бях записал спомените му.

Стр. Топуков

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Страхил Топуков е ВМРО деец и български журналист. Син е на Зоица Топукова – сестра на видния ВМОРО войвода Славчо Абазов. Войводата Абазов прибира в София племенника си Топуков и го посвещава във дейността на ВМРО. Именно в стаята на Топокув (на ул. "Веслец" 55 в София) стават много от частните срещи на Славчо Абазов с други дейци на организацията. Страхил Топуков става и член на централно управително тяло на Съюз на македонските младежки организации, а по-късно и репортер на вестник "Македония". Участва в убийството на Васил Пундев, но е оправдан и освободен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.