СЛУЖБОМЕР

четвъртък, юни 02, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 91

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

91.

Дружеството за приятелство с чужбина събираше туристическа група за Куба. Първи в нея бил записан Микола Матукоуски, който при това си спомнил, разбира се, за своите приятели и ми се обади по телефона. Каза, че отиват Генадз, Нил и още някой от писателите. Съгласих се. Макар че далечният път през океана ме плашеше, какво ли не прави човек за компания? Наистина, в последния момент Генадз и Нил се отказаха, а на мене ми беше неудобно да се откажа - не исках да подвеждам Матукоуски. Събра се немалка група - двадесет души менчани, почти поравно мъже и жени, що се отнася до мене, не познавах почти никого. Полетът наистина беше дълъг и тежък. Самолетите на Аерофлот, както винаги, се пълнеха до последно, за да няма свободно нито едно място. Бяха конструирани така, че всеки отпред седеше едва ли не в коленете на този отзад. По време на далечни полети това ставаше непоносимо.

Летяхме с кацане в Рабат (Мароко), където ни заредиха с гориво. Изведоха всички от самолета в едно тясно кътче на летището, там не можеше нито да се седне, нито да се разходи човек, чакахме дълго в задушния въздух кога ще ни дадат шише кока кола. Въоръжени с автомати хора с високи тюрбани се грижеха за нашата сигурност - казаха, че ни пазят от мароканската опозиция. А в действителност май ни пазеха от контакти с тамошните бедуини, да не се нагълтат от нас с комунизъм. Хавана ни посрещна с непривична горещина и строга митническа проверка. Особено търсеха дали няма нещо за ядене, например колбаси. Но колбаси по това време нямаше много и у нас в родината, така че бдителността на революционните митничари не им донесе никакъв улов. От летището с Матукоуски ни заведе у тях един негов познат менски генерал, който служеше като милиционерски съветник в Хавана. Той живееше в една вила, изоставена от буржоазните ѝ собственици - разкошна, голяма и запусната. На чаша вино генералът ни разказа за своя живот, в който обаче имаше малко радостни неща... За армаган му бяхме донесли няколко самуна черен хляб, за който в самолета Матукоуски каза: ще се зарадва много. Струва ми се, че наистина се зарадва...

Настаниха групата в хотел, едва ли не най-разкошният в Хавана, близо до прословутата крайбрежна улица. Но, както навсякъде, и там на всяка крачка се чувстваше безстопанствеността, запуснатостта и немарливостта на временните стопани, които се бяха докопали до незаконното имущество. Още в Москва ни обмениха за тамошните песо доста голяма за това време сума (400 рубли) и ни дадоха тархети - карти, с които единствено можеше да се купи нещо. Но нямаше нищо за купуване. Битовите стоки се продаваха само срещу вътрешни карти, ограничени до 600 песо. Частна търговия нямаше. Започнаха организирани разходки по Хавана, посещения на исторически места, свързани с героичните действия на команданте Фидел и неговите славни съратници Че Гевара и Раул Кастро. В музея ни показаха поставените в спирт пръсти на Че, който, както е известно, загинал героично в Колумбия, където развивал революционна дейност. Но команданте ще отмъсти за гибелта на своя велик сътрудник, увериха ни. Отидохме в Залива на прасетата, където героичният команданте гръмнал по интервентите със съветско самоходно оръдие, което си останало там за вечни времена. След това видяхме едно блато, гъмжащо от крокодили, но те не уплашиха много нашите жени, които казаха, че в родината са виждали доста други крокодили - двуноги. С комфортни испански автобуси с меки кресла и климатици отидохме на другия край на острова, в побратимения с Беларус Камагуей. Природата и даже пътят, построен по времето на диктатурата на омразния Батиста, бяха чудесни. Наоколо растяха разкошни палми, под тях пасяха стада биволи с бели птици по гърбовете. По-нататък се намираха палмовите колиби на аборигените, мулатите и черните, които се държаха далече от туристите - такава беше заповедта на местните власти. Малките градчета, които срещахме по пътя си, имаха подчертан испански вид - със своята архитектура, с тесните улички, с многото църкви. Когато автобусът спираше, веднага ни наобикаляха деца - рус, дай! Давахме кой каквото има - от значки до автоматични писалки. Вземаха всичко с голямо желание. Затова Матукоуски се беше запасил още от къщи с моливи, които раздаваше в десетки жадно протегнати ръце. Но нашия запас явно не стигаше за всички, които искаха да вземат нещо. Край магазините търпеливо бяха застинали обичайните за нас женски опашки - чакаха времето за продажба. На друго място се блъскаха за яркокафяви пластмасови легени. Всичко това се даваше с карти, както също така два метра черен и два метра бял плат за една година. За да се означи състоянието на живота там думата бедност беше неточна, по-точна беше може би думата нищета. Така живееха те в очакване на окончателната победа на социализма.

Чак после разбрахме, че цялата селскостопанска продукция принадлежи на държавата и се разпределя централно, по строги норми. За лично ползване не остава нищо. Отглежданият в стопанствата добитък, кокошките и яйцата трябва най-напред да се предадат на държавата, а след това се получава от тях това, което се полага според законите. Да се скрие нещо и да се изяде е невъзможно, за това следят така наречените комитети за защита на революцията, които властите са сформирали от най-бедните и най-заслужилите революционери. С картите се купуваха стоки за 600 песо, останалите можеше да се хвърлят на боклука. В предприятията, както и в Съветския съюз, беше популярно социалистическото съревнование, което и в Куба все се ширеше и ширеше. И за преизпълнение на плановете плащаха. Тези плащания можеха да се видят по улиците, когато заедно със сухите палмови листа вятърът гонеше и изработените над плана песо.

В Хавана имахме кратък разговор с един кубински писател, който пишеше и издаваше романи с революционна тематика. Писателят заемаше някаква стопанска длъжност, пишеше изключително в свободното си време, хонорари за произведенията си не получаваше. Попитахме го какъв е тогава смисълът да ги пише. Като наведе глава, той каза тъжно: това е революционното ми задължение.

Образцовото показно училище, в което ни заведоха веднъж, порази необикновено всички ни. Пристигнахме през деня, когато си мислехме, че децата ще учат. В големите модерни постройки сред широките цитрусови плантации обаче беше тихо и безлюдно. Безупречно застланите двуетажни легла, подредените под конец играчки и учебници ми напомниха много незабравимия войнишки ред в някогашната казарма. Дори имаше дневален до шкафчето край вратата. Това впечатление се затвърди още повече, когато в двора от плантациите влезе с маршировка първият отряд начело с един учител. Никакъв шум, никаква детска блъсканица, дори викове и високи разговори няма. Звучаха само команди. След обяд в столовата едно ловко дванадесетгодишно момченце ни показа завидно майсторство по разглобяване и сглобяване на автомат Калашников, друго направи същото даже със завързани очи. Наистина много умело. Но защо? Ето за какво възникна веднага диспут в нашата група, където имаше няколко учители. Едни казваха, че това е правилно, няма защо да се отпускат младите хора, защото оттам идват пиянството и всичките останали неща. Тук господства методът на Макаренко, който у нас, за съжаление, е изоставен. Други възразяваха, че по-добър би бил методът на Сухомлински - повече свобода и внимание към личността на децата. Свободата и така е прекомерна, ето до какво доведе, не се съгласяваха с тях, вижте нашите писатели. Поне този Солженицин! Тогава може би най-разумните от нас казаха, че това не е предмет за дискусия в Куба, тук си има свой ред и не ни е работа да се месим. Разговорът се слушаше внимателно от нашите екскурзоводи, които бяха учили някога в института "Лулумба" (институт в Съветския съюз за чуждестранни студенти - бел. прев.) и разбираха руски. Микола Матукоуски работеше по това време в "Известия" и имаше в Куба колега, специален кореспондент на вестника. Един път той ни предложи да отидем при по-големия брат на Фидел - Рамон, който работеше недалече от Хавана в аграрен комплекс.

Преди пътуването малко поспорихме да вземем или да не вземем бутилката "Московская", която ни беше останала последна. Да купим там водка или някакъв друг алкохол беше невъзможно: макар че имахме пари, бяха ни свършили тархетите. Микола каза: "Какво, у брата на Фидел няма ли да се намери за гостите по чашка?". Но неговият колега отбеляза меко: "Вземете я". И ние я взехме.

Още не бяхме стигнали комплекса и видяхме сред ананасовите плантации множество хора, заети с това, което у нас обикновено се нарича борба с плевелите. Попитахме къде е офисът на предприятието и къде можем да видим неговия шеф господин Кастро. Посочиха ни покривите, които се мяркаха наблизо иззад палмите, а шефът - ето го, чисти канавката. И наистина, наблизо край пътя работеше бойко с широко мачете един едър човек с познато брадато лице и това беше Рамон, по-големият брат на команданте. Когато го заговорихме, каза, че в момента работи, ще свърши работата си след три часа и тогава ще ни приеме в кантората. Зачакахме.

Като се поразходихме из не много поддържаното поле, си починахме от жегата под палмите и след това отидохме в кантората. Господин Рамон даде някакво нареждане, услужливи креолки донесоха подноси с пилешко, стопанинът ни покани да се гощаваме. Нямаше никакъв алкохол и Матукоуски извади бутилката, която наляхме в една дузина чаши. На масата се оказаха още хора. Рамон каза, че в техния бит алкохолът не е приет и веднага изпи две чаши. После започна да разказва, че не е участвал в революцията, изкарвал пари за братята си, които били студенти и сега ръководят. Двама революционери в семейството са достатъчни, той е обикновен латифундист. От времето на победата в казармата Монкада не е имал нито един почивен ден. Няма също така никакви привилегии, работи наравно с всички, а изискват от него повече отколкото от другите, защото е брат на команданте. Съчувствахме на онеправдания брат и му припомнихме библейското правило, че Бог не дели по равно. С това го утешавахме и утешавахме също така себе си.

В града побратим Камагуей ни посрещнаха почти царски - с ром и богати мезета, след което отведоха всички на градски митинг по някакъв важен повод. Впрочем, както ни казаха, митинги там се провеждат едва ли не всяка седмица, без да са свързани с някакъв повод. Митингът продължи от полунощ до сутринта, през цялото това време държа реч шефът на провинцията - едър мъж, с тлъста шия, як, може би подражавайки на своето началство, жестикулираше широко с ръце и юмруци, някого заплашваше, някого успокояваше. От време на време си наливаше нещо от една малка гарафа, която беше поставена под лавицата на трибуната. Тълпата слушаше мълчаливо и покорно, не се разотиваше. От вежливост ние дремехме търпеливо встрани.

На последния прощален прием в Хавана кратка реч от името на делегацията произнесе Микола Матукоуски. Тази реч на испански той готвеше старателно още в Менск и един кубинец от тамошните екскурзоводи, който седеше настрани, каза тихо: "Виж ти, не знаех, че вашият беларуски език прилича толкова много на испанския". Микола се обиди много, когато му казах после за това - самият той имаше малко по-различно мнение за речта.

Това кубинско пътешествие беше в общи линии съвсем дискомфортно (простудих се силно в тропиците, освен това се натровихме с нашенски консерви), но с нещо и полезно. Видяхме какъв е в действителност прославеният Остров на свободата, както и каква е съответната гримаса на социализма в условията на авторитарна власт. На нещастника му е винаги драго да види, че на някого му е по-зле от него. Но едва ли разбраха това кубинците, които единствено живееха с надежда. Приспани от многочасовите митинги в чест на революцията, те все чакаха. Ще минат години и като не дочакат, ще се втурнат през протока към омразния капиталистически Маями, където ще намерят някаква възможност за живот. Макар че не на своя, а на чужда земя.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.