СЛУЖБОМЕР

сряда, юни 15, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 95

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

95.

Както винаги, новият замисъл зрееше някак си между другото - сред всекидневие и дела, които имат малко общи неща с литературата. Подсъзнанието обаче си вършеше своята работа - все още неясна, неочертана, която обаче обещаваше все някога да се очертае. Понякога неочаквано.

В началото на есента отидохме с Ирина в Пицунда. Там обикновено ходеха много различни писатели. Изостри ми се астмата, затова морският климат на Ялта, където бях ходил няколко пъти преди това, стана неблагоприятен. В Пицунда, казваха, има реликтова борова гора, много благоприятна за хора с белодробни заболявания. В началото творческият дом ме разочарова - огромен жилищен корпус, безпорядък и грамадна, за стотици души, столова. И хора, сред които би било добре, ако се намерят двама-трима познати. Но този път се намериха няколко и сред тях милият Валодзя Караткевич (Уладзимир Караткевич, 1930-1984, беларуски писател, поет, драматург, сценарист и публицист - бел. прев.) с жена си Валя. Любопитно беше да разбера между другото, че Валя е в известен смисъл моя землячка, баща ѝ бил от Воцкавичи, което се намираше през една ливада от нашето село, и моминската ѝ фамилия беше Вацкович. Макар че не се беше родила там и, разбира се, знаеше малко неща за този край. В творческите домове, каквито имаше много по Съюза, това беше време за запознанства, сприятелявания и пиене. Да се работи - едва ли. Особено когато се събереше компания.

Там особена компания нямаше (освен Спринчан със сина си и Алес Савицки), но те през повечето време работеха и ние много не ги закачахме. Времето в общи линии беше добро, морето спокойно. Веднъж Валодзя каза, че трябва да намерим водка, защото на другия ден сутринта отива с рибарите в морето. Това добре - да излезеш в морето, но откъде да вземем водка, каквато по магазините не се продаваше? Оставаше ни да отидем в селото при абхазките лелки.

Тръгнахме четирима - аз, Валодзя и жените ни. Валодзя беше ходил вече там и знаеше пътя. Отдалече още на мястото на самодейното пазарче видях камилата Неля. Е, щом Неля е тук, някъде е и нейната стопанка - леля Мария, с нея ще оправим нещата! Така и стана - без големи проблеми, макар че наистина злостната камила се изплю няколко пъти към жените, които кой знае защо не обичаше, но Мария извади изпод полите си две бутилки с мътновата течност.

Зарадвани, се отправихме към къщи, където няколко колеги на верандата се опитаха "да ни обработят", но Караткевич се държеше твърдо и легна да спи трезвен. На разсъмване изчезна. Казал на Валя, че ще се върне надвечер.

Но не се върна до нощта, нямаше го и на другата сутрин. Започнахме да се тревожим. Някои ни успокояваха, като казваха, че с две бутилки нищо няма да се случи. Но към двете можеше да се прибавят още няколко. Впрочем, така и беше станало. Валодзя се върна на третия ден - мокър, измъчен, но весел и дори с някои трофеи, които подари на жените - малки морски кончета. "А рибата?" - попитахме ние. "По дъното рибата плава, как да я хванеш тогава?" - беше римуваният отговор.

И досега не съм убеден, че Валодзя е бил в морето, а не някъде на друго място. Но няколко дена той живя с този поход, разказваше живописно за бурята, в която попаднал край нос Карадаг, когато лодката им едва не била изхвърлено върху скалите. Но кормчията (разбира се, това бил Караткевич) завъртял ловко кормилото и с това спасил крехкия плавателен съд. Жените подвикваха от страх - ами ако беше потънал! Това няма как да стане, отговаряше Валодзя, защото съм автор на незавършено произведение, над което бдят боговете. Слушах живописния му разказ и си спомнях друг случай в Менск, когато срещнах един път Караткевич с бинтована и висяща на превръзка ръка. "Разбираш ли, приятелю - каза той тогава, - какво нещо ми се случи. Вървя вчера по същата тази улица и виждам две горили да бият едно момиче. Хубаво момиче. И какво трябваше да направя аз с моето възпитание на благородник? Скочих на бой и ги изпоразмятах като кученца. Наистина, изпатих си и аз - счупиха ми ръката. Но да върви по дяволите - ще зарасте. Затова пък спасих момичето, хубавото момиче". Тогава се учудих - и вярвах, и не вярвах. А после вече случайно разбрах, че предния ден пияният Караткевич паднал по стълбите на входа и си счупил ръката. Този или друг случай, ако не беше станал с него, щеше да ме възмути. Но Караткевич не ме възмущаваше. Може би цялата работа беше в това как падаш и на кого му се случва това. С Караткевич всичко се случваше много естествено. Човек можеше само да се смее...

След риболова Валодзя не се показа в столовата няколко дена. Валя каза, че пише. И наистина пишеше - бързаше да завърши своя приключенски роман, посветен на жена му. А когато се появи отново, възникна въпросът откъде да вземем чача (грузинско и абхазко спиртно питие домашно производство - бел. прев.). Милицията беше разтурила самоделното пазарче в селцето. На отъпканата площадка край опустелите пейки ходеше само злата камила Неля. Трябваше да отидем някъде на друго място.

Направихме една разходка до съседното, макар и малко село.

По пътя Валодзя беше трезвен и мрачен, говореше за нещо омръзнало - литературата. Разказваше как съвсем неотдавна подготвяли за печат в издателство "Мастацкая литература" романа му "Класове под сърпа ти". Как приятелите му по чашка не искали или не можели да му помогнат и той сам се борел с някогашния знаменит издателски бос Матузау.

И все пак победил, романът излязъл. А къде е сега Матузау? Пропадна, изчезна, умря и никой няма да си спомни за него. А романът ще остане в литературата, както е останал в историята неговият герой великият Калиноуски (Кастус Калиноуски, 1838-1864, беларуски революционер, поет и публицист - бел. прев.). Защото романът е от Бога. А редакторите са чада на дявола.

Караткевич ме утешаваше много в моите някогашни и сегашни грижи и казваше, че нашата литература ще живее в народа. Докато народът живее.

Но народът може и да не живее, ако не поиска това, усещайки се, добавяше той. Аз не възразявах. В моето подсъзнание от известно време вече се формираше сюжетът на новото ми произведение. След няколко дена, седейки на уединения балкон в нашия корпус, написах първото изречение: "Кравата скубеше тревата".

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.