СЛУЖБОМЕР

четвъртък, юни 23, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 97

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

97.

Дописвах повестта в Менск, на "Танкова" - през цялата есен и в началото на зимата. Не може да се каже, че ме затрудни - материалът беше познат, известна част бях преживял сам. Особено тази, която се отнасяше за 30-те години. Впечатлителната детска памет беше запазила множество белези на бита и драми от онова необикновено време. Що се отнася до войната, също можех да си представя некои неща, макар че не бях живял на окупираната територия. Трябва да кажа - благодаря на Бога, че не ми се случи, избегнах не само опасността, но и определена отметка в биографията си. На хората с подобна отметка дълго не им даваха да я забравят.

Пишех последователно, освен една част, която трябваше да бъде вмъкната и която стана нещо като ядката на орех - поставих я после. Тази ядка беше важна за темата, защото именно тя съдържаше главния идеен знак - знакът на националната беда. Така да се каже - не стигаше колективизацията, ами още и окупацията. И всичко това е съдено да го преживеят двама реликтни хуторяни - Сцепанида и Петрак. Инстинктивната Сцепанида чувства посоката, от която през цялото време настъпва към тях бедата - това е мостът. Тя иска много да го унищожи, за да се изолира окончателно, да се отдели - това за беларуските хуторяни беше най-важното нещо.

Но точно това никога и никога не успява да направи, въпреки всичките драматични опити. Бомбата на Сцепанида е предназначена за друг.

Старателно препечатания екземпляр на повестта отнесох в "Полимя", чийто пореден редактор тогава беше станал Кастус Киреенка, човек с ограничени способности, но с определени амбиции. Нямах с него никакви отношения и не ми се искаше много да имам. Както, между другото, и с цялата редакция на списанието. Отнесох ръкописа сутринта, когато освен коректорите нямаше никого другиго, и го дадох да го предадат на главния. След известно време ми позвъни Киреенка, уведоми ме, че е получил ръкописа, ще го чете Пташникау. Пташникау при една случайна среща похвали ръкописа - чист, без корекции, не като другите. С това свърши всичко. Бях благодарен и на двамата, защото това беше най-добрият вариант за отношение между двама антиподи - автор и издател. По-хубаво нещо не можеше и да се очаква. Скоро "Знакът" беше напечатан.

Всички по-раншни повести (до "Знакът на бедата" включително) имаха не малки проблеми с печатането. За политическата стерилност на творбите се грижеше не само редакторатът, не само цензурата, но и КГБ. Дори и по времето на Горбачов. Бившият пресаташе на генсека Андрей Грачов в книгата си "М. С. Горбачов" пише: "Отговаряйки на заседание на Политбюро на В. Чебиков (тогавашния ръководител на КГБ - В. Б.), който възразяваше срещу публикуването на повестта на В. Биков "Знакът на бедата", бдително съзирайки в нея "подкопаване на колективизацията", Горбачов викаше: "Да, изкривявания ще има. Всичко ще заплува в потока, който ще се създаде. Ще има и пяна, и мръсотия, но всичко това е знак на пролетта, на обновлението, спътник на демокрацията. А нейният маховик трябва да се разклаща, не трябва да се страхуваме..." По такъв начин моята повест за ръководителя на КГБ беше "знак на бедата", а за Горбачов - все пак "знак на пролетта". Но ми се струва, че и двамата сбъркаха.

В списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), където дадох собственоръчно направения превод, извикаха срочно автора. Редакторът Сергей Баруздин направи общи забележки, но не ги детайлизира - бързаше много за някакво заседание (разбира се, в ЦК). Каза, че останалото ще го допълни неговият заместник Леонид Теракопян.Теракопян доказваше не много категорично, затова пък подробно и аргументативно. (Е, разбира се, имало е крайности, нарушения, но колективизацията е била необходима, защото раздробеното частнособственическо селско стопанство не би могло... и т. н.). Нещо се наложи да зачеркна, да пропусна или да заменя с баналности. Но аз вече знаех, че когато при първия етап на редактирането отстъпиш нещо (ето тук - само три-четири места), при следващия тези места вече ще бъдат пет-осем, а след това и десет-петнадесет. Особено в Главлит. Общо казано, така се получи и с мене. За да се изчисти всичко окончателно, от редакцията беше командирован в Менск опитен литературен коректор, с когото чистихме повестта на четири ръце. Трябваше да се направи корекция на стила, макар че стилът беше най-малката грижа - не се харесваше политиката. При това политика от минали дни, дори от минали десетилетия, която обаче упорито не искаше да си отиде от живота. А какво ще бъде, ако наречем произведението роман? - дойде ми на ум тази нелепа мисъл, на която моят коректор отвърна просто: "Тогава ще трябва да се занимаваме с него два пъти повече, защото е друг жанр". Такова беше официалното научно определение за жанра и аз си помислих: нека жанрът си остане повест.

В издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.), което трябваше да издаде повестта като отделна книга, стана още по-лошо. Вече добре почистената при предишните публикации повест беше върната внезапно от Главлит. Ако се съди по всичко, тайната се състоеше в това, че за Главлит отговаряше моят стар "приятел" Владимир Севрук, който с всяка изминала година набираше тежест в апарата на ЦК. Явно по негово нареждане повестта беше попаднала на масата на "втория човек в държавата", който по това време беше секретарят на ЦК Лигачов. Както се знае, новата метла винаги мете чисто, в дадения случай заедно със селското стопанство помиташе и литературата. В издателството избухна скандал, завеждащата отдел Зоя Яхонтова беше изпратена в Менск - да уговаря автора. Тази добра жена дойде на "Танкова" и каза какъв е проблемът. В общи линии не трябваше много: "Да се махне това и това. А също така, ако може, оттук и дотук" и т. н. Исках да помогна на тази в общи линии славна жена (която освен това трябваше скоро да се пенсионира), защото е известно, че всеки редактор е като сапьор. Един път да сбърка и всичко ще пропадне. Зачерквах, изхвърлях, но логиката на произведението протестираше, налагаше се да обновявам, спорехме. В края на краищата махнахме прекалено конфликтната сцена с разкулачването и още нещо. Цензорите, разбира се, усещаха много добре къде е "знакът на бедата" и се стараеха много читателят да не разбере това. Да бъде скрито всичко в строго засекретени фондове, да го зачеркнат от литературата. Но не беше по силите им да го зачеркнат от живота, защото - както са казали античните гърци, дори боговете не могат да преиначат миналото. То стои над настоящето и вече не е подвластно на никого.

Болшевиките обаче се стараеха много да подчинят миналото.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.