СЛУЖБОМЕР

неделя, юни 26, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 98

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

98.

Същото в още по-драматична форма се случи, когато М. Пташук сне по повестта едноименен филм. Отначало всичко като че ли вървеше добре, почти приемливо, доколкото тогава можеше да бъде приемлив един съветски филм. Пташук успя някак си да го предаде без големи загуби и филмът беше занесен в киевската кинофабрика да правят копия за прожектиране. Снимачната група беше разпусната, финансирането спряно. И тогава завеждащият отдела по култура към ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) Иван Иванович Антонович вика внезапно Пташук, а заедно с него и автора на повестта. Антонович доста нервно започва да доказва, че филмът трябва бързо да се преработи. Пташук се опъва - няма как и няма кой. Антонович е почти отчаян - разбирате ли, това е указание на "втория човек в държавата"... - "А аз не мога и няма да го направя..." - "Тогава няма да работите в киностудията". - "И какво от това, имам книжка, ще отида да въртя кормилото". Дълго Антонович убеждаваше Пташук, призоваваше и автора. Но трябва да се отдаде дължимото на режисьора - стоеше като скала.

По това време в Москва настъпиха нови събития, "вторият човек в държавата" престана да бъде такъв. Антонович замина от Беларус, повишиха го - не му беше вече до филма на Пташук и Бикау. На хоризонта се мяркаше една голяма опасност за КПСС в лицето на Горбачов и Елцин. Наистина, появата на единия, а след това на другия, както и на разумния Александр Яковлев, започна да смекчава културния климат в страната. Променяше се и отношението към някои дисиденти. Аз не бях дисидент в буквалния смисъл на тази дума, но също почувствах, че нещо се променя. Най-напред СП (Съюзат на писателите - бел. ред.) на Беларус предложи "Знакът на бедата" за Ленинска награда. За което в не малка степен съдейства личната инициатива на Нил Гилевич, който отскоро беше станал първи секретар на Съюза (след дългогодишното секретарство на Иван Шамякин). Преди подобно предложение не би било възможно, защото Иван Пятрович, получил дузина ордени за литература, не можеше да си осигури все още Ленинска награда. Така че Биаку беше предложен със заобикаляне на законната опашка. Москва не възразяваше, може би пресмяташе - нека за приличие в дългия списък на номинираните да има и един беларус. Но ето че по време на тайното гласуване в комитета по награждаването мнозинство от гласовете получи именно той. Както после разказваха, резултата на моя страна наклонил известният и уважаван руски музикант Георгий Свиридов, който казал долу-горе така: "Обичам руската култура и руската литератури, но още повече обичам истината. А в дадения случай истината е, че повестта "Знакът на бедата" е най-добра сред от останалите".

Това решило всичко. Лауреат стана Бикау.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.