СЛУЖБОМЕР

петък, юли 01, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 100

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

100.

Позвъниха от СП, секретарката ми каза, че са дошли някакви немци, питат за някого от ръководството. Но от ръководителите няма никого и те молят да се срещнат с Бикау. Какво ми оставаше? Захвърлих моята работа, сложих в куфарчето бутилка коняк и отидох на улица "Фрунзе".

Немците се оказаха не малка група (12 души), всички чакаха долу и аз ги заведох ги в залата за конференции. Единият, който говореше долу-горе добре руски, обясни, че това е група немски свещеници от евангелистката църква, че представляват организацията Aktion Suhnezeichen, която се грижи за жертвите на нацизма по целия свят, включително и Беларус. Че са чели в Германия моите книги и смятат Бикау за писател пацифист, поддръжник на дружбата между немския и беларуския народ. Казах, че изобщо не грешат, че съм враг на враждебността, значи съм привърженик на мира и дружбата с всички народи, включително и с немския. По този случай ги каня да изпият на беларуска маса по чашка грузински коняк.

Така се запознах с немската пацифистка организация и това запознанство продължава щастливо и до ден днешен.

Тогава в групата имаше различни хора - свещеници и студенти, двама-трима ветерани от миналата война, единият беше с протеза вместо с дясна ръка. Той разказа как през 43-та година лежал в болница в Менск, където му ампутирали ръката. Другият имаше църковна енория в Кройцберг - район в Западен Берлин. Млад, чаровен, повече подобен на италианец отколкото на немец, беше Кристоф Хойбнер, поет и сътрудник на Акцията. Немците ме заинтригуваха, почувствах, че това изобщо не са онези, познати ми от войната, фашисти. Така и се оказа. След известно време в Дома на дружбата и културните връзки, който се ръководеше от Арсен Ваницки, дойде расивата изящна дама Хелга Сибаи, която договори конкретно сътрудничество на Акцията с Беларус. Беше постигнато споразумение да се положат грижи за паметниците на жертвите на фашизма (Хатин), немски доброволци да участват в лекуването на наши психическо болни (Навинки), да се грижат за малки деца в някои запуснати детски градини. В началото на пролетта дойде голяма група младежи и девойки, които отидоха да оправят Хатин. Този път я доведе Хойбнер. След работата в хотела се състоя разговор, мене ме помолиха да разкажа за Беларус, за войната и малко за литературата. Това беше още преди перестройката, когато съветските хора и особено чиновниците гледаха на немците като на неотдавнашни фашисти, някои учени от Академията на науките се затваряха в тоалетната по време на посещения от чужденци - за да не се срещат с тях. Като че ли само Домът на дружбата и неговият ръководител Арсен Ваницки контактуваха смело и дори се стремиха да разширяват контактите, при което канеха и Бикау. По-късно, както е известно, контактите се разшириха и обхванаха всички страни, но за това беше необходимо много време и не малки размествания в масовото съзнание. За тези контакти беше привлечен Съюзът на писателите. Идваха при нас, канеха наши хора в Германия - разбира се, за сметка на немците, на нас вечно не ни достигаха средства.

Веднъж през зимата немците ме поканиха в Западен Берлин на форум, свързан с годишнината от завземането на властта от Хитлер. Че това ще бъде антифашистко мероприятие, нямах никакви съмнения, вече знаех за отношението на Акцията към неотдавнашното минало на Германия. Но все пак не можех да зная всичко, а най-напред степента на популярност на антифашистките идеи сред жителите на Западен Берлин. Събранието се проведе в една голяма (грамадна) зала на техническия университет, началото беше определено за 18 часа. Пристигнахме с домакините половин час преди това и залата беше пълна, хората седяха и стояха покрай стените и в проходите. Ръководител (медиатор) на всичко беше моят приятел Кристоф Хойбнер и аз за първи път се удивих на неговите организаторски и шоуменски способности. В продължение на шест часа той ръководеше без почивка хода на сложния интернационален фестивал, който включваше множество изказвания на ветерани антифашисти и на гости от всички страни на Европа, които се редуваха с песни и музика на различни вокално-инструментални групи, включително една чудесна група и хор от Израел. Аз също трябваше да се изкажа, да разкажа как е отекнал фашисткият преврат в Беларус - за нашите жертви и партизани. Залата аплодираше права.

След това чак до събарянето на Берлинската стена ходих не един път в Западен Берлин. Всяко пътуване имаше своите проблеми. Най-напред транспортни. Западен Берлин едва ли не през цялото време беше в желязна блокада. Летището "Шонефелд", както е известно, се намира в източната страна, влакът до Западен Берлин не стигаше. Как да се добера дотам? Трябваше да се обръщам към съветското посолство, да моля за помощ, макар че служителите на посолството изобщо не бяха заинтересовани от моите пътувания.

Тогава ходех пеш с куфарите. Правилата за преминаването на граничната стена се меняха през цялото време и ставаха все по-сложни, понякога се връщаха назад. Веднъж, наистина - вече по време на перестройката, аз и Анатол Кудравец бяхме прекарани почти нелегално на другата страна от жената на Хойбнер - храбрата французойка Мишел. Да се върнеш след три-пет дена гостуване в Западен Берлин, беше още по-трудно - нямаше никакъв транспорт на изток. Тогава отивах предишния ден в съветското консулство и молех генералния консул с фамилия Биков да ми даде кола. Може би заради еднозвучните ни фамилии генералният консул ми влизаше в положението и сутринта рано ме откарваха до "Шонефелд". (След това обаче преместиха генералния консул Биков в Москва, където почина, без да дочака 40 години. Повече не отидох в генералното консулство.)

Обикновено в Западен Берлин отсядахме с Кудравец в "Б о г о т а" - не богато и не луксозно хотелче, което се намираше почти на "Курфюрстендам", който води към "Кудам" с известния му паметник от миналата война - Гедахтнискирхе. С течение на времето хотелчето ми хареса много - и с местата, и с обслужването си. Като отседнеш там няколко пъти поред, вече ставаш нещо като приятел или добър познат, разпознават те на рецепцията и при среща ти се усмихват радостно. Спомних се някогашното свидетелство на Хемингуей, който пише, че си струва на тръгване да дадеш на испанеца портиер няколко долара, та следващия път - макар и след две или три години, когато се върнеш, ще те познаят и ще те приемат като най-добър приятел. Тук не давахме нито долар (самите ние ги нямахме), но наистина ни познаваха. И не испанци, а немци, което също означаваше нещо.

В деня на пристигането или на другия ден започваха някакви срещи - в бюрото на Акцията до гарата, някъде с младежи в някой клуб, със студенти в Свободния немски университет. С активисти на Акцията в Кройцберг или с други работници от района на Берлин. Понякога, особено в началото на моето сътрудничество, участвах в работата на централното ръководство на евангелистката църква във Ванзее, чудесно зелено предградие на Западен Берлин. Веднъж се изказах по време на протестантска меса в църквата, а заедно с многоуважаемия епископ Шарф се любувах на беларуски танци в зеления театър. Всички немци, с които контактувах, се отнасяха много сериозно към беларуския народ и му съчувстваха за нещастието, което му беше донесъл немският фашизъм. За нещастието от болшевизма, за което им разказах, се въздържаха да се изказват, но чувствах, че и в този случай са на моя страна. Обикновено с Хойбнер използвахме сложна смесица от три езика - руски, немски и полски, който Хойбнер знаеше съвсем прилично. При други случаи ни превеждаше Ирма, студентка с корени от Рига. Тя беше разумна млада личност, която се ориентираше добре в немската история и политика и ми разказваше много неща. Жалко, по-късно се омъжи, народи деца и престана да сътрудничи на Акцията. Оттогава за нас започна да се грижи нашата землячка от Менск Лена Пренц, която учеше в Берлин. Там научих някои удивителни неща, които нямаше как да науча в родината. Веднъж ми показаха книга на доктор Раушнинг, сътрудник на Хитлер, който записвал за историята всяко негово изказване. И сред тях - ето такъв пасаж: "Между нас и болшевиките има повече общи неща отколкото разлики. Дадох нареждане всеки бивш комунист да бъде приеман безпрепятствено в нашата партия". Или друго свидетелство - вече на доктор Ламперс. "Националсоциализмът е това, което би могъл да бъде марксизмът, ако се освободи от безпределната си връзка с демократичното устройство. Революционно учение - това е тайната на новата стратегия. Аз се учех от болшевиките. И не се страхувам да говоря за това" - казал Хитлер. Няма съмнение, че и Сталин се е учил от фашистите, известно време те действали единодушно и съгласувано, докато не се счепкали в двубой. Както пише друг свидетел, Сталин, като разбрал за самоубийството на Хитлер, подхвърлил замислено, стоейки до кремълските прозорци: "Получи си го подлецът! А колко славни неща можехме да направим заедно..." Но не ги направиха. Не всичко в света беше разделено между червеното и кафявото, оставаше свободен свят, който изтри от картата кафявата половина. Червената сега засега си остава.

След обединението на Германия финансовите дела на Акцията започнаха да се влошават, бюрото беше принудено да се премести в по-евтин район на Берлин. Но Акцията упорите не искаше да се отказва от сътрудничеството си с Изтока, включително и с Беларус. всяка година изпращаше там алтернативни доброволци. Младите хора месеци наред работеха като санитари в Навинки и Барауляни, както и на други места, научиха езика - за съжаление, повече руски. Само един млад човек ме учуди много в Берлин, когато каза половин дузина беларуски думи, които беше научил от една стара лелка, санитарка в Барауляни. Ръководител на всички беше все същият Кристоф Хойбнер. Наистина, беше започнал да пише по-малко стихове, от грижи и работа не му беше до стихове. Често пътуваше до Беларус и Полша, където прие длъжността ръководител на немския културен център в Освиенцим. Жилището му беше в един стар модерен район на Западен Берлин, там господстваше неговата френска красавица Мишел и растяха две славни момчета, които още в ученическите си години говореха три езика - немски, английски и френски. Един път по-малкият, Нема, ме попита: "Кажете, хер Бикау, каква марка е вашият хунд (куче на немски език - бел. прев.)?" Това ме развесели много - в едно изречение се чуха отзвуци от две различни цивилизации...

Веднъж късно есента пътувах към Германия за някакво празненство на Евангелистката църква. За беда точно по това време започна стачка на немските железопътни работници. Нашият влак, преди да стигне полско-немската граница, спря на някаква незабележима гара. Шафнерката каза: по-нататък няма да ходим. Спряха тока във вагона, отоплението също. Пътниците започнаха да се разпръскват, да търсят някакъв друг транспорт. Седях сам в студеното купе и не знаех какво да правя. Така минаха може би два часа. И изведнъж чувам познат глас: "Къде е Васил Бикау?" Това е моят Кристоф! И откъде се беше взел на тази полска гара? Оказа се, че е дошъл за мене от Берлин. Прегърнахме се, аз бях учуден и безкрайно радостен. Взехме още един пътник - ленинградски учен, забравен като мене пред входа на Германия. И тръгнахме.

Във Франкфурт на Одер качихме още една пътничка, моята землячка Людмила Корбут, която чакаше Кристоф. Оттогава тя стана за дълго време моя и на жена ми приятелка. Живееше в Берлин, говореше добре немски, ходеше с нас в емиграционните ведомства, помагаше в писането на разни анкети. След това идваше при нас във Виперсдорф, където живеехме, на "Кьопеник" 360. Самата ѝ съдба не се беше случила много щастлива, но тя с удоволствие помагаше на другите. Както нейният немски приятел Кристоф - нашият общ най-добър другар. След това Кристоф Хойбнер, сам или с групи доброволци, идваше дълго и редовно в Менск, необходим беше хотел, с който у нас винаги възникваха проблеми. С този въпрос се занимавахме аз и Анатол Кудравец, който по това време напечата в "Ньоман" няколко стихотворения на Хойбнер, понякога ходатайствахме чрез Ваницки, а понякога резервирахме сами. През лятото Хойбнер ни покани на някакво мероприятие в Берлин, а и в други градове на ФРГ. Там говорехме на молитвени събрания на евангелистите, давахме интервюта за вестниците. Срещахме се и с политици, с депутати от бундестага. Два пъти разговарях с днешния министър на отбраната, а тогава просто с депутата господин Шарфинг, а друг един път бях на прием у премиера на провинция Долна Саксония господин Шрьодер. Всички те се интересуваха как вървят нещата в Беларус и искаха да ѝ помогнат. Необходимостта от немска помощ стана много конкретна, когато внучката на Кудравец се разболя от чернобилските последствия. За лечението ѝ помогна Хелга Сибаи, която запозна дядото с влиятелен човек в Германия и щастливото момиче замина с майка си за град Исни (провинция Алгой). Това като че ли помогна, макар и не веднага.

По време на внезапните посещения в Германия нашият мил екскурзовод Кристоф Хойбнер се стремеше да ни покаже различни страни на немския (западния, буржоазния) живот. И в културната сфера, и в бита. Ние с Кудравец само гледахме и мълчахме. Понякога пестеливо си обменяхме възторзи след това в хотела. Да отговорим на Кристоф със същото в нашата родина при неговите посещения в Беларус не се осмелихме - страхувахме се да не го шокираме с контраста. Тогава ни се струваше, че постъпваме правилно, защото не се знаеше как ще се отнесе към този контраст. А едновременно с това и към самите нас.

Макар че, както се разбра после, той знаеше за нас не по-малко от нас. Но като деликатен човек никъде и с нищо не ни даде да разберем това...

Няколко пъти ни викаха с Кудравец на кирхентогове (църковни празници - бел. прев.), каквито евангелистката църква провеждаше редовно. Хойбнер ни возеше до Дортмунд, Хамбург, Франкфурт - по целия германски запад. Веднъж към края на съществуването на източногерманската държава той каза: "Не искате ли да изпиете по една гедерейска бира?" Ние, разбира се, искахме, как иначе. Още стоеше прословутата Берлинска стена, там имаше бдителна стража. Тогава Кристоф ни закара до Ванзее, където сред храсталаците на старото гробище имаше тесен процеп в стената. Промъкнахме се през него и се озовахме в края на един източногермански дорф (село - бел. прев.), намерихме на една улица местен гащет (кръчма - бел. прев.), където изпихме по чаша източногерманска бира за западногермански марки. А когато се промъквахме назад, на същата стена написахме с флумастер: "Тук бяха двама беларуси и един немец". Този знак на немско-беларуското приятелство е може би вече разрушен и западните немци ходят сега да пият бира в селото със своите фолксвагени. Какво пък, на добър час!

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.