СЛУЖБОМЕР

петък, юли 22, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 107

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

107

В страната започна да става нещо необичайно, невъзможно преди това. Много вестници, дори московският "Правда", писаха за необходимостта от перестройка, за безперспективността на съветската икономика. Аз написах няколко статии в "Известия" (със съдействието на Матукоуски), в "Звязда" ("Звезда") и дори в "Собетская Беларусия" ("Съветска Беларус"). Преди всичко за нашето близко минало. "Комсомолская правда" ("Комсомолска правда") помести моя статия в защита на духовните ценности. Тя беше отговор на публикацията на известния войнстващ безбожник професор Кривельов. Сега не бих написал такава статия, но какво да се прави, стореното не може да се отмени. Тогава ми се струваше, че религията ще застане на страната на демокрацията, защото Христос всъщност е бил демократ. Но стана иначе. За много кратко време православната църква и комунистите се обединиха доста хармонично - преди всичко от империалистическата идея, което доведе до рухване на религиозните илюзии у постсъветското общество.

Старата съветска идеология упорито не искаше да отстъпи своите позиции. Когато Елем Климов засне по сценарий на Адамович нелош филм за партизанското движение [1], чиновниците от кинематографа се възпротивиха рязко. Снет в Беларус, той, естествено, не можеше да избегне вниманието на беларуското ръководство и ако филмът се подкрепяше някак си от Кузмин, срещу него остро се изказа отделът за култура към ЦК [2]. Веднъж именно Кузмин организира обществено обсъждане на филма, на което бяха поканени партизани, ветерани, някои писатели. Аз и Сулянов [3] се изказахме в подкрепа на филма, Антанович - против и оттогава рязко скъсаха с Адамович.

Това скъсване не беше неочаквано и за двамата. Срещу Адамович по това време се оформяше определена опозиция в Беларус, особено сред младите беларуси. Причината за това беше проста - Адамович пишеше прозата си на руски, макар че литературознанието и критиката - на беларуски. Веднъж той помести (струва ми се в "ЛиМ" [4]) дискусионна статия за необходимостта да се повдигне интелектуалната стойност на беларуската проза, която, според автора, прекомерно предпочита да се грее около националния "огън". Това предизвика горещо недоволство у младите, подтикнати от някои хора от ЦК. Накрая и ръководителят на Съюза на писателите Нил Гилевич застана в редиците на противниците на Адамович, което стана за него съвсем нетърпимо и подтикна неговото заминаване за Москва. Там го избраха за директор на института по киноизкуство. Мнозина се зарадваха на неговото заминаване, а на мене ми стана много сиротно без Саша. Макар че звънеше от Москва, пишеше накратко и идваше рядко в Менск, където беше останало семейството му - жена му Вера и дъщеря му Наташа. Но вече беше сигурно, че в Менск няма да се върне - за голямо съжаление на неговите приятели, които го обичаха много. Един път обикновено мълчаливия Навум Кислик [5] каза за Саша: "Ако пиеше, цена нямаше да има". Това беше най-високата оценка за Адамович от пиещата компания. Но в Менск отдавна му беше станало тясно и душно, впрочем, както и в Москва, откъдето един път вече избяга именно в Менск. Вероятно за човек с неговата съвест и талант няма никъде място по света. Беше живял в Менск толкова години благодарение на това, че го подкрепяше Кузмин, когото въпреки много неща ценеше и дори обичаше. Струва ми се, че това беше взаимно. Главен редактор на "ЛиМ" тогава беше Анатол Вярцински [6], който се опитваше да направи вестника на писателите активен поборник за перестройката, напечата много смели и задълбочени статии за политиката и особено за състоянието на беларуския език. Един път ме извика и ме помоли за една услуга. Ставаше въпрос за това, че двама автори - Зянон Пазняк [7] и Леанид Шмигальоу [8] - му бяха донесли статия за откритите край Менск погребани жертви на НКВД [9] от 30-те години. За да се напечата статията, трябва "поплавък" - кратък малък предговор на някой известен автор, какъвто той вижда в лицето на Бикау. Със Зянон Пазняк не се познавах, знаех само, че пише книги по краезнание и че е автор на една много добра статия за езика, напечатана в естонското списание "Радуга" ("Дъга") [10]. Същия ден Пазняк ми позвъни и ние се срещнахме до известния в Менск затвор - Пешчалауския замък. Пазняк изглеждаше по-възрастен за своите непълни петдесет години, беше сдържан и приветлив, предаде ми ръкописа на статията, който прочетох у дома и написах кратко предисловие. Предвиждайки, разбира се, какво вълнение ще настане след публикацията. Но за разлика от миналите времена сега и другата страна можеше да защити своите принципи. А тези принципи бяха изцяло разобличителни по отношение на близкото чекистко минало. Публикацията в "ЛиМ" препечатаха някои руски средства за масова информация, полският вестник "Газета въборча", а след това и други чужди вестници. Правителството на Беларус беше принудено да реагира по някакъв начин и създаде комисия за разследване, като се надяваше някак си да затаи всичко. В комисията влязоха високопоставени чиновници, генералният прокурор, председателят на КГБ [11], някои депутати - писатели и художници. За председател беше назначена Нина Мазай, вицепремиер на правителството. Решихме всичко да започне с търсене на документи в КГБ. Но председателят на КГБ генерал Ширкоуски, в чийто кабинет се събрахме, ни уведоми с горчивина, че няма нищо. Всичко изгоряло през войната, унищожено е от немско-фашистките завоеватели. От неговите ръце получихме няколко папки с лични дела, но там наистина нищо не можеше да се разбере. И да са разстреляли някого, не се знаеше къде и кого. След шифрования текст на енкаведиста имаше мастилена завъртулка, от която не можеше да се прочете фамилията. Умеели са да шифроват, няма какво да се каже... Затова пък на мястото на масовите гробове отвъд околовръстния път нещата изглеждаха иначе. Група войници разкопаваха малки могили и ями. Разкопаваха по всичките правила на археологията, ръководеше ги лично Пазняк, който претриваше с пръсти всяко парче земя, измерваше всичко и го рисуваше. Много бързо се събра купчина кости, простреляни в тила черепи, останки от обувки, лични вещи, много гилзи от нагани. Друга група хора обходи околните села, събираше сведения как тук през 30-те години са карали от Менск хора и са ги разстрелвали. Питаха: а през войната немците разстрелваха ли тук хора? Отговорът беше еднозначен: по време на войната тук не са разстрелвали никого, немците са разстрелвали на друго място - в Трасцянец [12]. (Това обаче не попречи на друга комисия, създадена при Лукашенка, да твърди само след шест години, че тук немците са разстрелвали хамбургски евреи). А тогава официалните власти, включително генпрокурорът и председателят на КГБ, бяха принудени да признаят факта за злодеянията на НКВД. За това даже беше издадена книга в Москва. В общи линии всичко беше проучено и изяснено, комисията състави съответния акт. Изоставеният горски масив в покрайнините на Менск стана известен с името си Курапати и се превърна в жертвен символ на Беларус.

За да се отбележи този символ на място, трябваше да се направи паметник или поне да се постави някакъв знак. С това се зае специална комисия под ръководството на народния художник на Беларус В. Шарангович. Но благоприятния за това момент явно беше пропуснат, наближаваше комунистически реванш. Комисията и особено нейният председател не намериха в себе си воля да изберат от немалкото на брой проекти най-достойния за материално въплъщение и затлачиха работата. Сложиха там някакъв знак по инициатива на президента Клинтън, който беше заведен в Курапати от лидера на опозицията З. Пазняк. Този знак, представляващ мраморна пейка, не веднъж се опитваха да го счупят, събаряха поставения от обществеността кръст - режимът правеше всичко, за да изтрие от човешката памет злодеянието на болшевиките. Сега там прокарват шосе, за да закопаят завинаги под асфалта това злодеяние.

1. "Иди и виж" ("Иди и смотри") - потресаващият филм на Елем Климов (съавтор на Алес Адамович в сценария) разказва за едно момче, което става свидетел на немска наказателна акция в Беларус и за няколко дена се превръща от видяното в немощен белокос старец.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия), който фактически решава всички въпроси в Съветския съюз.

3. Анатолий Константинович Сулянов (1927 г.) - руски генерал-майор от авиацията, писател. От 1976 г. живее и работи в Менск.

4. "ЛиМ" - вестник "Литература и изкуство".

5. Наум Зиновевич Кислик (Наум Зиновьевич Кислик, 1925 – 1998) - руски поет, който живее и твори в Беларус.

6. Анатол Илич Вярцински (Анатоль Ільіч Вярцінскі, 1931 г.) - беларуски поет, драматург, публицист, критик и преводач.

7. Зянон Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет.

8. Васил Бикау греши - името на автора, който заедно с Пазняк пише статията "Курапати - пътят на смъртта" ("Курапаты - дарога сьмерці"), не е Леанид Шмигальоу, а Яуген Шмигальоу (Яўген Шмыгалёў, 1927-200), който не е писател, а инженер.

9. НКВД (Народный комиссариат внутренних дел) - Народен комисариат на вътрешните работи, централен държавен орган в Съветския съюз за борба с престъпността и поддържане на обществения ред; по време на цялото си съществуване се използва от властите за репресивни операции чрез своето специализирано главно управление за сигурност; от 1930 до 1940 година функционери на НКВД осъществяват масови разстрели в горския масив Курапати край град Менск, за което става дума в текста.

10. Естонското списание "Vikerkaar" ("Дъга") излиза до 2006 година и на руски език.

11. КГБ (Комитет государственной безопасности) - Комитет за държавна сигурност, държавен орган в Съветския съюз, наследник на специализираното главно управление за сигурност към НКВД, от което поема и ролята на тайна партийна репресивна полиция.

12. Трасцянец или по-точно Мали Трасцянец (Малы Трасцянец) - най-големият лагер на смъртта в Беларус, създаден в околностите на Менск.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.