СЛУЖБОМЕР

понеделник, юли 04, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 101

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

101

Когато се заселих на "Танкова", не се запознах веднага със съседите. Мина известно време, докато разбера кой живее до мене, на същия етаж. На горните етажи имаше ателиета на художници, но кой се разпорежда там, не знаех. Моите стари познати художници живееха на други места - предимно в новата жилищна сграда на улица "Сурганов". Затова малко се учудих, когато чух веднъж покана по телефона да отида в една стая на дванадесетия етаж.

Там беше ателието на художника график Яуген Кулик, когото срещах понякога на двора. Вечно самотен, болезнено прегърбен, той ходеше от магазин в магазин, поздравяваше вежливо и толкова. Не бяхме разговаряли помежду си. А ето че сега ме покани гостоприемно да седна на масата, като каза, че има една работа за уреждане. Освен него в ателието беше Микола Купава [1] и още един непознат човек. Те ми казаха, че художниците са подготвили писмо до Москва за бедственото положение на беларуския език и сега събират подписи. Прочетох бегло писмото, в него явно нямаше нищо ново. Подобни писма бяха написани много в продължение на едно столетие, но всичко без всякакъв резултат. Защото въпросът изобщо не се състоеше в това, че беларуският език загива. Това, че загива, партийното ръководство знаеше не по-зле от беларуските интелигенти, може би и по-добре, защото разполагаше с всичките факти и цифри. Но как се отнасяха те към това? Когато интелигентите плачеха, партийците се радваха, защото ставаше точно това, което изискваше тяхната вяра, към което комунистите се стремяха. А именно - към окончателната победа на комунизма във всяка една отделно взета страна с един език, една вяра и едно ръководство с ленинския ЦК начело... Важно беше само да се запази лингвицидът в тайна, да не се разклаща състоянието на психологически комфорт на висшето ръководство с този въпрос... Знаеха ли това тези, които пишеха писма с жалби до висшите партийни органи?

Може би знаеха, защото не го правеха за първи път. Но въпреки това го правеха, защото не оставаше нищо друго, а трябваше да се прави нещо. Макар и заради чистотата на собствената съвест, заради примера, който трябваше да се даде на бъдещите поколения, на които беше съдено да правят същото. За да виждат в миналото прецедент. На някакъв успех в това можеше да се надява само някой кръгъл глупак.

Подписах писмото, което след ден-два, допълнено с други подписи, художниците изпратиха в Москва - на Горбачов. Лично аз се занимавах с езиковия въпрос не за първи път. Преди година напечатах в "Известия" статия именно в защита на езика, скоро се появих със същото по една московска телевизия в пряко предаване. Тогава заедно с мене в студиото на НТВ беше известният украински писател Володимир Яворивский и ние двамата призовахме руската интелигенция да ни помогне в защитата на националните светини. Отзвук, за съжаление, нямаше никакъв. Зянон Пазняк [2] напечата в естонското списание "Дъга" отлична статия, посветена на лингвоцида на нашия език. Не малко се изказваха в защита на езика Нил Гилевич, Ригор Барадулин, Анатол Вярцински и други писатели. Сега за първи път се обръщахме непосредствено към генералния секретар на ЦК на КПСС. Без да се надяваме на нищо, чакахме обаче отговор. Някои започнаха да се шегуват: е, сега ще узаконят езика, ще принудят ръководството да заговори на беларуски. Други само се усмихваха криво. Изказваше се мнението, че ако не беше загинал Машерау [3], щял да върне езика в конституцията на БССР. Но други казваха, че не би го върнал, защото самият той го махна. Пък и изобщо не беше известно дали е знаел и една дума на беларуски... Точно по това време в Менск пристигна на гости група космонавти и заедно с тях старият Пономаренко [4]. За среща с тях на "Войсковий переулок" бяха поканени няколко дейци на културата, обадиха се по телефона и на мене. Малко се учудих - защо? Космосът не ме е привличал никога, познавам малцина от космонавтите. Но трябваше да отида. Там вече бяха Климук, Ковальонок, Терешкова с дъщеря си, още някои. Гостите, както се полага, заеха почетните места на масата, започнаха тостове и разговори. След известно време чинният ред се наруши, оформиха се групи "по интереси". На единия край на масата, наобиколени от възхитени дами, привлекателните космонавти ръсеха доста пиперливи анекдоти, а на другия Пантелеймон Кондратевич разказваше нещо с тих глас. Вслушах се. Изглежда беше старата история как Пономаренко накарал Сталин да променя ордерите за арест на беларуските писатели на ордени за тях. Това му се отдало много трудно, самият той бил принуден да се спасява - през Слуцк и Бобруйск се добрал тайно до Москва и там успял да направи така, че да бъде приет от Сталин. Сталин спасил от Берия честта на беларуската литература - Купала, Колас, Броука и Глебка. Този разказ на стария бос се увенча с успех, някой предложи тост за здравета на скъпия Пантелеймон Кондратевич. След това за неговата героична постъпка писаха вестниците, не веднъж я разказваше Барис Сачанка (който не след дълго написа статия как "развързаните връзки на обувките", а не кагебистите са отнели живота на Янка Купала [5]). Още докато беше жив, Пономаренко стана високоблагороден герой в беларуската история.

Но скоро настъпи отрезвяване, героичната аура на Пономаренко помръкна. Един "учен котарак" изрови от бездънния партиен архив засекретени по-рано писма на Пономаренко до Сталин, в които беларуският гаулайтер моли сълзливо за разрешение да арестува колкото се може по-скоро враговете на народа, националистите Янка Купала, Якуб Колас и още няколко вредители, "пречещи на успешното строителство на социализма в БССР". Защо Сталин не е уважил молбата му, остава загадка, но едва ли Пономаренко има някаква заслуга за това. Както е известно, хартията в съвременната хартиена цивиилзация е велика сила. Ръкописите не горят, но понякога не горят и доносите, което в общи линии помага на истината, към която се стреми литературата. Или поне би трябвало да се стреми.

Между другото ЦК на КПСС дълго не отговаряше на подписката, макар че никой вече даже и не чакаше отговор. И изведнъж новина - дойде комисия от ЦК на КПСС да разгледа проблема с езика в Беларус. Започнаха да ни викат, както се полагаше - секретно, по един, в специален кабинет в сградата на ЦК. Мене ме извикаха едва ли не сред първите. В кабинета седяха двама надути чиновници от "Старая плошчад" [6] и присъединилият се към тях Иван Антанович. Разговорът беше насочен към това, че подписалите писмото не са наясно, отделните факти ("фактчета") са представили за типични и като резултат от това са написали една лъжа, което хвърля сянка върху партийната политика в Беларус. Беларуският език функционира нормално, развива се успешно, общите тиражи на беларуските вестници са нараснали спрямо миналата петилетка с ... процента. Осемдесет процента от всички училища в Беларус са беларускоговорящи. "Няма нито едно беларуско училище" - не се сдържах аз. Чиновникът тутакси млъкна. Не беше свикнал да му противоречат или дори да го прекъсват. Като помълча малко, каза, че на другия ден ще отидат по областите и ще се запознаят на място с езиковата обстановка.

След няколко дена ме извикаха отново. Антанович не присъстваше, в кабинета седяха само московчаните. Те ми съобщиха бодро, че са ходили в Гродзенския край, влезли лично в едно случайно попаднало им по пътя училище и училището се оказало изцяло беларуско. "Кое е това училище?" - попитах аз. - Сигурно в Гудзевичи?" Чиновникът ме изгледа смутено: "А вие откъде знаете? Кой ви каза?" - "Как да не зная къде е у нас показното беларуско училище? В Гудзевичи. Там има и един учител - беларуският ентусиаст Белакоз". Двамата се заровиха в книжата - да, Белакоз, аха... Нещо като че ли им обърках работата или може би така ми се стори. Едва ли техният спектакъл можеше да бъде объркан с нещо... Както и трябваше да се очаква, ползата от нашето писмо не беше голяма, нищо в езиковия проблем не се промени. Борбата за езика отдавна беше придобила хроничен характер, ту се разгаряше, ту затихваше без никакви резултати. Но този път не затвориха никого, не уволниха никого от работата му - това също е резултат. Като че ли все пак идваха други времена, които носеха надежда.

1. Микола Купава (Мікола Купава, 1946 г.) - беларуски художник - бел. прев.

2. Зянон Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет - бел. прев.

3. Беларуският партиен и държавен ръководител Пьотр Миронавич Машерау (Пётр Міронавіч Машэраў, 1918-1980 г.) загива в автомобилна катастрофа - бел. прев.

4. Съветският партиен и държавен ръководител генерал-лейтенант Панталеймон Кондратевич Пономаренко (Пантелеймон Кондратьевич Пономаренко, 1902-1984 г.) е от 1938 до 1947 година първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус.

5. Беларуският поет, драматург и писател Янка Купала (псевдоним на Иван Доминикович Луцевич, 1882-1942 г.) загива, падайки по стълбите на московски хотел; има три версии за смъртта му: нещастен случай (официална версия), убийство, организирано от КГБ (заради някои от своите идеи изключително популярният Купала не е удобен за властите) и самоубийство (по това време поетът се намира в тежка депресия).

6. Дом 4 на "Старая плошчад" ("Старая площадь") в Москва е седалище на ЦК на КПСС, днес - на президентската администрация.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.