СЛУЖБОМЕР

четвъртък, юли 21, 2016

Гоце Делчев и другарите му

Константин Кондов от Прилеп, Вардарска Македония - "Гоце Делчев и другарите му", публикувано във "Гоцев лист - Възпоменатален лист на Макед. благот. д-во "Гоце Делчев", Пловдив, 6 май 1926 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Преди 36—37 години се записах в Солунската българска гимназия. Постъпих в пансиона при същата гимназия, в който намерих представители от всички краища на живописна и приказна Македония.

Смело мога да кана, че нашите учители, които бяха незаменими общественици и родолюбци, възпламениха нашите сърца, възвисиха нашите души и те първи предизвикаха революция в нашита умове и в нашит понятия. Чрез тях ние горещо залюбихме народа си и бащинското си огнище.

Съществуваха няколко ученически кръжоци, с различни оттенъци: литературен, философски - научен, кариеристи и бунтари (революционен).

Тоя последния бе най-малобройния. В него влизаха Борис Сарафов, Димитър Пажев, Борис Дрангов, Пегър Васков, Тодор Саев, Гоце Делчев и др. В тоя кръжок имах честита да бъда и аз.

И днес, след 36 години, с изключение на трима-четирима, почти всички други са велики покойници, които в разни времена и по разни места сложиха буйни глави за свободата на робска Македония.

Ръководители на нашата революционна група бяха Сарафов и Пажев. Под тяхно ръководство ние четохме предимно книги с революционно съдържание, които аз донасях от София. Нямаше наш другар, който да не бе чел съчиненията на Каравелов. на Христо Ботев, на Васил Друмев, на Захари Стоянов, на Стоян Заимови и на Ив. Вазов. Биографиите на видните чуждестранни революционери Мацини, Гарибалди, Вашингтон, Лафает, Косцюшко, Дамбовски, Кошут, Лавров, Кропоткин, Бакунин, Степняк и пр. бяха нашит настолни книги.

Наши идеали и кумири бяха Раковски, Караджата, Хаджи Димитър, Ботев, Левски, Каблешков, Петлешков и Бенковски.

Нашата група беше си извоювала правото да заповядва и се налага в пансиона и всички други волно и неволно ни се подчиняваха. През време на почивка далеч-далеч се чуваха нашите песни: „Стани, стани, юнак балкански", „Вятър ечи, балкан стене", „Жив е той, жив е“, „Тежко, тежко, вино дайте“ и пр.

Борис Сарафов бе властен темперамент, игрив, словоохотливи и горд. Умееше да се налага, но не и да привързва. Петър Васков, любимец на целия кръжок, надминаваше всички ни и по ум, и по воля, и по характер. Той беше човек наистина талантлив и с необикновени способности като математик.

Борис Дрангов, всякога жизнерадостен, беше в пълния смисъл рицар без страх и без укор.

Гоце Делчев за всички нас си оставаше една загадка. Той бе мълчалив, спокоен, разсъдителен и човек делови. Той притежаваше любвеобилно сърце и нещо, което подчиняваше, привличаше и обайваше. Ние всички пансионери се любувахме, когато той хвърляше камък или се надскачаше с другари. Делчев бе хала, когато скачаше или хвърляше камък. Напомняше ни нещо близко до Васил Левски.

Лазар Маджаров и Тодор Саев по всичко приличаха на Гоце Делчев, и двамата бяха спокойни, тихи и мълчаливи като него. Тримата заедно бяха въплъщение на чистота, безкористие, себеотрицание и самопожертване. Типични отшелници.

Сарафов, Атанасов и Пажев през есента [на] 1890 година постъпиха във военното училище в София и бяха с нас в постоянна писмена връзка. Благодарение на тях започнахме по-често да получаваме чрез австрийската поща разни български и руски книги, с патриотично, военно и революционно съдържание.

Гоце Делчев бе станал ръководител на нашия кръжок и той умело скриваше нашето духовно богатство - книгите, които в неделен дени ни раздаваше като черковна нафора.

На следната есени [през] 1391 [година] целият наш кръжок постъпи във военното училище. От Солун с всичките му идеи и цели пренесохме го в София. Тук вече за ръководител остана Гоце Делчев, който влезе в пряка връзка с македонската студентска група при Софийския университети, която група издаваше и едно списание „Лоза", списвано на западномакедонски диалект.

Чрез Гоце Делчев се опознахме със студентите Дамян Груев, Димитър Поп Коцев, Петър Поп Арсов, Христо Матов, Пере Тошев и други, в чиито квартири доста често обсъждахме въпроси от политичен, обществен, икономичен и революционен характер. Въодушевявахме се от италианските карбонари и американските революционери - гуериляси, като всеки един от нас в душата си строеше планове на бъдеща широка революционна деятелност, в която главния герой е самия той.

През пролетта [на] 1892 година повечето членове от кръжока дадохме тържествено обещание, че след нашето производство в офицерски чин нито един от нас не ще остане на служба в България, а до един ще заминем по родни краища като учители или на работа при бащите си и ще посветим живота си в служба на своя злочест народ.

Същата пролет, подгонени от българското правителство, Дамян Груеви и Пере Тошев напуснаха София и се отзоваха като учители в Щип и Прилеп.

В навечерието на нашето производство в офицерски чин една група юнкери, подозрени като бунтовници и социалисти, безпричинно бидоха изключени и изпратени в полковете. Между тия страдалци попаднахме и ние двамата с Гоце.

Когато всички пострадавши скърбиха и плачеха за изгубената кариера, единствен Гоце се радваше от душа и сърце, че му се дава възможности да си отиде в Македония. И той замина за учители в Щип при Даме Груев.

Около това време арменското движение беше в своя разгар. Отоманската банка в Цариград бе атакувана и превзета от арменски терористи. Градовете Муш, Сусам, Адана и пр. гориха и арменското население поголовно се избиваше от кюрдите. Заговори се за ревизия на Берлинския договор, в който съществуват клаузи за реформи в Крит, в Македония и в Армения.

Пролетта [на] 1895 година революционния огъни се пренесе и в Македония.

По инициатива на Трайчо Китанчев, председател на Македонския комитет в София, бидоха организирани десетина революционни чети, в които чети влязоха мнозина млади български офицери.

Борис Сарафов и аз постъпихме в съединените чети на Кочо Муструков, дядо Анго и Колю Ризов. В зори на 12 юли 1895 година, от скритите пирински усои, като лавина нашата чета нахлу и превзе град Мелник.

Същото лято ранен попаднах в Солун. Първият, който ме посрещна, настани и укри, бе моят стар другар, съученик и съидейник Гоце Делчев. По ваканцията той беше дошъл тук на учителска сбирка, свикана по инициатива на Даме Груев и Пере Тошев. Гоце доведе при мен Дамян Груев и Пере Тошев, с които няколко дена поред беседвахме по избухналото революционно движение и по бъдещата деятелност.

Гоце и аз по разни пътища заминахме за София.

По време на Гръцко-турската война, [през] 1897 година, Гоце се яви в Одеса, където аз се учех в университета. Тук бяха пристигнали от Кавказ представители на арменския революционен комитет, с които Гоце има няколко срещи. Изпуснахме Одеса, придружени от арменските революционери Зорианц и Микаел Степанян, които бяха отлични леяри на бомби и пиротехници. През Великден и четиримата слязохме от руския параход „Воронеж“ на пристанището Дафино, Света гора, Атон. В Зографския български манастир заварихме стигналите преди нас Сарафов, Антон Бузуков и велешанчето Васил Панчев. Тук Гоце успя да привлече неколцина монаси за полза на делото. Един от най-преданите и горещи привърженици стана отец Козма.

Тук, в дафиновите гори, Гоце уреди леярница за бомби.

През 1900 година открит бе централният революционен македонски комитет, начело с д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев, Христо В. Матов и други, които бидоха заловени и осъдени до живот.

Тъкмо тогава се яви и разкола сред македонските революционни среди. Появиха се две враждебни групи, които в своята заслепеност отидоха до самоизтребление.

Пролетта [на] 1902 година Софроний Стоянов и аз навлязохме в Малешевско и тук се срещнахме с Гоце Делчев, който със сълзи на очи ни моли да му съдействаме за изглаждане на изострените отношения между двете враждебни течния: върховисти и централисти. Гоце безпределно вярваше в благия и безупречен Софроний Стоянов.

През 1902 година, есента, изново се срещнахме с Гоце в Пирин и си пожелахме „до виждане“ в Солун. Тук за спомен ми подари своя револвер "наган“.

В ранна[та] пролет [на] 1903 г. десетина чети бивакувахме в село Сажданик, Кюстендилско, под самата граница. Бяха пристигнали при нас чешките депутати Клофач и Клеменш, английският кореспондент полковник Хеилс. руските кореспонденти Пържевалски и Тагеев и един французин кореспондент - фотограф от „Илюстрасион“.

Два-три дена преди да минем границата при нас се вести Гоце, който ми съобщи, че наскоро и той ще влезе, но ще обиколи източните райони: Разлога, Неврокопско, Мелнишко и Серско, а по-късно ще присъства на сбирката в Солун, на която и мен ме покани.

С нашите чети заминаваха и неговите по-малки братя Мицо и Милан, които паднаха убити между Кукуш и Гевгелийско.

Гоце, макар и да не беше сантиментален, но имаше моменти, когато не можеше да въздържи сълзите си. На прощаване пръв той ме прегърна, разцелува ме и ми пожела широка и плодотворна деятелност в Мариовско.

Едно страшно и болезнено чувство изпитвах аз. Струваше ми се, че не ще се върна вече и че това е последното ни виждане с Гоце.

И наистина тази беше последната ни среща. Злокобно предчувствие.

Около Гергьовден намирах се във Велешко, когато се научих за трагичната кончина на ненадминатия апостол на македонското освободително движение.

Чест и слава на Гоце и на неговите съратници, чиито духове са безсмъртни и ще възкръснат заедно с Македонската свобода.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в град Прилеп Константин Николов Кондов (1874-1929, София) е ВМОК и ВМОРО войвода от град Прилеп. Участва в Четническата акция и Горноджумайското въстание. През 1903 г. води ВМОРО чети в Скопско и Велешко. През Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия като е награден с орден "За храброст". По време на Първата световна война е командир на рота от Единадесета пехотна македонска дивизия на Българската армия. Бил е околийски управител на градовете Струмица и Пловдив. Умира в София през 1929 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.