СЛУЖБОМЕР

петък, юли 29, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 110

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

110

А в Менск започна неспокоен, размътен живот. Партийната преса, телевизията, а също така и партийните органи на всички равнища се нахвърлиха върху новото национално-демократично движение. Обвиненията бяха най-страшни. Наричаха бенеефовците фашисти, немски слуги, полицаи. Националното бяло-червено-бялото знаме обявиха за фашистко и непрекъснато доказваха, че именно под него немците и полицаите са разстрелвали евреите. За Пазняк казваха, че е бил полицай (а е роден през 1945 година) и че е син на полицай (а не на войник червеноармеец, загинал на фронта). Пазняк обаче запазваше спокойствие и твърдост, не се занимаваше с опровержения и неуморно събираше под знамената на БНФ националния актив. Негови съратници от самото начало станаха М. Дубянецки, а също така известните историци М. Ткачоу и А. Грицкевич, професор Ю. Хадика, учен, преподавателите Г. Вашчанка, В. Вячорка, Ю. Сиучик, изкуствоведите В. Чуйко и В. Тригубович. А също художниците М. Купава, А. Марачкин, Я. Кулик, журналиста С. Навумчик с жена си Галя. Писателите в новото движение не бяхме много: аз, Ригор Барадулин, Артур Волски. И толкова. Повечето писатели страняха от БНФ. След това по-голямата част от тях влеле в Дружеството на беларуския език, либерална организация, създадена със съгласието на властите от Н. Гилевич. През зимата започнахме да готвим конгрес, за да узаконим Фронта, да го направим легитимен. Не можехме да проведем конгреса в Менск, така че ни спасиха литовските приятели - помогнаха за организацията, дадоха удобно помещение. За съжалени аз не участвах в конгреса - съвпадна с отдавна предвидено отиване в Испания. Международната писателска общност беше планирала конгрес в Севиля и аз бях определен там за докладчик. Имаше и друга причина, която ме накара да не отида във Вилнюс, а в Севиля: една издателска фирма предлагаше да издаде мои събрани съчинения, включвайки в тях всичко, което съм написал, както и забраненото в Съюза. Подготвих съответните ръкописи, събрах черновите - такава беше уговорката. Не можех да изпратя това по пощата, а да го занеса лично можех, използвайки депутатската си неприкосновеност на митницата. Издателството ми даде няколко адреса в чужбина, включително и в Мадрид. Като пристигнах там със самолета, опаковах всичко и го изпратих на мадридския адрес. И - завинаги. Не получих нито една дума в отговор. После се опитах да разбера нещо за това издателство, но не открих никакви негови следи. Така пропадна всичко. (Може някога ще се намери в бездънните хранилища на КГБ, ФСБ, ФАПСИ и т. н.) За няколко дена по време на това пътуване спрях в Мадрид. В общи линии всички европейски градове са с нещо еднообразни - с архитектурата, с благоустройството си. Но всеки си има свой облик, свои особености - в областта на планирането, на озеленяването, да не говорим за музеите. Мадридският "Прадо" зашеметяваше, както може би и всички подобни средища на многовековната европейска култура. Не като галерията на Пикасо, в която имаше малко посетители, а и изглеждаше прекалено модернистична - дори за Пикасо. Въпреки това неговата знаменита "Герника" е станала заслужено емблема на наближаващата световна война.

Но като че ли най-силно впечатление ми направи мемориалът, разположен на половин час път с автомобил от Мадрид.

Още отдалече на планината се вижда огромен католически кръст, под който се намира мемориалът - огромна катедрална зала в скалата, разделена на две половини. В едната са намерили последен приют републиканците, а в другата - метежниците франкисти. По средата се издига гранитния гроб на самия Франко, който след смъртта си е обединил всички - и врагове, и приятели. Това беше прекрасно въплъщение на християнския постулат, че пред Бог всички са равни, смъртта обединява. Постулат, който за голямо съжаление у нас е занемарен дори в границите на една нация, да не говорим за отношението към други националности, някогашни врагове. Ако в Европа са построени стотици мемориали и старателно се грижат за гробовете на нашите войници, жертви на Втората световна война, на наша земя от немските паметници не е останал нито един. Всички бяха разрушени от вълната на естествения военен гняв и омраза към окупаторите, която не се е уталожила и до ден днешен. И сега нашите ветерани са готови на всичко, за да не позволят немците да възстановят със свои средства паметта за своите жертви на наша земя. В същото време хуманитарна помощ от тях искат редовно да получават. Моралът е такъв. Дори в рамките на възстановеното и почитано християнство. Севиля със зелената трева на моравите през февруари и вечнозелените палми напомняше приятно за пролетта, както и с портокаловите си дървета по улиците, обсипани с жълти плодове, които на вкус не се оказаха добри - бяха горчиви. Посетихме бившата тютюнева фабрика, където е работила някога безсмъртната Кармен, а сега се чуваше неспирната врява на студентите от Севилския университет. Един ден се почувствах зле, не отидох сутринта на заседанието на конгреса, лежах в хотелската стая и станах неволен свидетел как в съседната стая претърсват куфарите на моя другар московчанин. Правеха го двама наши земляци, които дойдоха заедно от Мадрид. Несправедливо щеше да бъдат обвинявани испанците, ако му изчезнеше нещо. А можеше и да не му изчезне - да се прибави, което можеше да бъде още по-лошо.

По обратния път срещнах на мадридското летище Олег Яфремов, който се връщаше у дома от гастроли. Изглеждаше зле, беше изпълнен със застарял песимизъм, не очакваше нищо добро за културата. Това беше малко странно на фона на видимата еуфория, която цареше в Москва във връзка с перестройката. Но Яфремов беше мъдър човек, трудно беше да не му повярваш.

Върнах се в Менск и веднага попаднах във водовъртежа на политическата борба, която се разгръщаше изцяло в беларуската столица. БНФ веднага след създаването си започна да призовава народа, да го вика на улицата. Народът не реагираше с голямо желание на пламенните призиви на Пазняк, но постепенно се събираше, слушаше изказващите се на митингите. Пазняк поставяше крайно радикални цели, които предизвикваха у едни съмнение, други се плашеха именно от този радикализъм. Често заседаваше Събранието, в което с Барадулин се стараехме да участваме редовно. Ригор се изказваше кратко, но винаги остро и на място. Условия за политическа работа нямаше, с помещение за своите заседания Събранието не разполагаше и се събирахме в случайни помещения - в училища, музеи и понякога в Дома на литератора, докато принадлежеше на писателите. По това време в Дома на литератора се простихме с Михас Ткачоу, който почина след побой в Мсцислаучински район. А преди това Михас ходи в Горадня за погребението на Аляксей Карпюк. Карпюк почина през лятото, като се мъчи тежко от рак на стомаха. Малко му бяха приживе другите страдания... Даже през последните години старите комунисти го обвиняваха във вестниците, че представя неправилно колективизацията, оскърбяваха с гнусни изрази автора. Карпюк заведе дело за обида и го спечели, като получи за своето унижение една рубла. Неговите противници само се изсмяха: сарказмът на Карпюк не достигна до тях...Скоро за обида и клевета те се научиха да смъкват милиони и ги даваха за нуждите на детски градини. Самите те вече се бяха натъпкали, на тях не им трябваха.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.