СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 26, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 50

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

50.

В началото на есента в Рим се откри поредният конгрес на КОМЕСО, единствената европейска писателска организация, с която си сътрудничеше СП на СССР (Съюза на писателите на Съюза на съветските социалистически републики - бел. прев.). В Москва организираха представителна писателска делегация, в която включиха и мене. Това беше в общи линии рядко за тогава писателско пътуване на Запад, а на мене ми беше за първи път. Преди да замина, ме извика завеждащият отдела за култура към ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) и ме инструктира: да си отварям ушите, да внимавам, да не контактувам с никого. В чужбина всички са врагове. От Москва на летището пристигна голяма група млади и стари - Виктор Шкловский, Александр Твардовский, Константин Симонов, Рюриков, Сучков, Аксьонов, Карим, Мартинкявичус. За ръководител на делегацията беше определен Алексей Сурков. В Рим всички се настанихме в един хотел близо до главната улица "Корсо" и отидохме да разгледаме града. Рим, разбира се, зашеметяваше със своите старини, с руините на Колизея, с музеите и дворците. Отидохме в катедралата "Свети Петър", в капелата на Рафаел. Много ни привличаха магазините на буржоазния град, но нямахме с какво да влезем вътре - парите ни бяха малко. Оставаше ни само да разглеждаме витрините. Запазил съм снимки, на които Юстас Мартинкявичус се вглежда втренчено през стъклото в една превъзходна пишеща машина, за която ни оставаше само да мечтаем. Аксьонов видя на една книжарска витрина романа на майка си, някогашната затворничка Евгения Гинзбург, "Опарването" (грешка на Бикау, "Опарването" е книга на Аксьонов, книгата на майка му, издадена в чужбина и разпространявана в Съветския съюз като самиздат до 1988 година се казва "Стръмен маршрут" - бел. прев.) и ни прошепна да мълчим за това.

На конгреса говореха за литературния авангард, разбира се, за западния - у нас тогава още си нямахме свой. Там, в заседателната зала, научихме за арестуванетоа на Синявски и Даниел в Москв и на мене ми хареса много, когато К. Симонов каза тихо, че арестът на един поет е винаги позор за властта. Никой обаче не го подкрепи, а и малцина го чуха. Ние слушахме внимателно и с известно удивление дълбокомислените изказвания на Сартр, на режисьора Антониони, на Джанкарло Вигорели, които говореха съвсем не така и не за това, което бяхме свикнали да чуваме в родината. Особено ни порази Сартр със своите философски импровизации за екзистенциализма. Умно говореше той, Сартр, а аз си мислех, че все пак е може би прав неговият земляк Камю, който разкритикува СССР за концлагерите, а Сартр скъса заради това връзките си с него.

Авангардистите, които се изказваха там, ни интересуваха по-малко, сред съветските писатели тогава имаше малко привърженици на това течение. Освен може би Виктор Шкловский, който след своето изказване по тази тема стана веднага популярен сред западните писатели. Роб-Грийе и Натали Сарот стиснаха горещо ръката му. Там се запознах с Александр Твардовский, който каза, че ще напечата моето произведение, макар че още не го е чел. А на една римска уличка зад малка кръгла маса срещнах двамата известни поляци Я. Ивашкевич и Й. Путрамент, които се учудиха шеговито, че в Беларус има писател, който е по-млад от Танк. Тогава Танк беше за тях юноша.

Трима - Аксьонов, Мартинкявичус и аз - отидохме да се разходим по посоката на катедралата "Свети Петър". Там срещахме много свещеници в черно, интересно ни беше да видим група млади монахини с черно-бели забрадки. По улиците в неголеми магазинчета се продаваха различни църковни принадлежности - кръстчета, разпятия, броеници. Ние решихме да си купим библия. У нас в Съюза нямаше как да си я купим, но тук можеше. Влязохме в едно магазинче с религиозна литература, попитахме - да е на руски език. На руски език не се намери наблизо, служителят отиде някъде да търси. Ние чакахме. Най-сетне той донесе - на жълта хартия, с мека подвързия. Но на украински. Момчетата отказаха да я купят, а аз я взех - беше рисковано да я прекарвам през границата (смяташе се за непозволена литература), но рискувах. И след това четях свещеното писание на украински, учех украински език и словото божие по нея.

Накрая, едва ли не в последния ден от нашето гостуване в Рим, се случи едно дребно, но многозначително за онова време приключение, за което може би си струва да разкажа тук. На сутринта ни съобщиха, че съветското посолство кани на прием руските писатели, автобусът ще чака пред хотела. Понеже в състава на делегацията нямаше само руснаци, останалите се почувстваха свободни от поканата и отидоха на разходка из града. Аз и литовецът Мартинкявичус се отправихме към парка Венето. Но почти стигнахме до него, когато ни настигна автомобил на посолството и един млад служител ни съобщи поправката: посланикът кани на приема всички, не само руснаците. Трябваше да се върнем в хотела, за да си сменим ризите си и да си сложим вратовръзки. И закъсняхме. На входа на хотела срещнахме башкиреца Мустай Карим с Александр Твардовский, които също бяха изпуснали автобуса с останалите. Наложи се да вземем такси. Твардовский беше с черен костюм, целият разгорещен от топлото и ругаеше. В посолството се оказа, че приемът не е там, а в лятната резиденция извън града. Отидохме там, отново с такси, по пътя претърпяхме автомобилна катастрофа, макар че никой не пострада.

Настроението ни се развали, но ни грееше целта. Твардовский обаче беше на ръба на нервна криза. Пристигнахме с голямо закъснение, всички седяха на малки масички с разхладителни напитки, посланикът свършваше да чете доклада си и да изрежда процентите за ръста на чугунодобива и стоманодобива през поредната петилетка. Като приключи, се поинтересува дали има въпроси. Въпроси нямаше и той благодари на всички за вниманието. Всички се надигнаха разочаровани и Твардовский силно, по мужишки изруга. Посланикът попита отдалече: "Какво казахте, другарю Твардовский?" Александр Трифонович отговори сдържано: "Това, което чухте". Всички се отправиха с каменни лица от задушното помещение навън.

Москва не прие нашия самолет от Рим заради лошото време и се наложи да се върнем в Киев. Оттам пътувахме с влак. Беше дълбока нощ, ресторантът не работеше, но ние събудихме барманката, взехме от нея шампанско. И започнахме да пием. В Рим не се отпускахме много - нямахме лири, а тук се развихрихме. Борис Сучков, като си пийна, започна да разказва как е създавал някога издателството "Иностранная литература" ("Чужда литература" - бел. прев.), какви трудности имал с материалната база и как се обръщал към всички - от Маленков до Калинин. Но никой не можел или не искал да му даде два автомобила, все протакали, позовавали се на военните обстоятелства. Тогава някой посъветвал редактора да се обърне към Берия. Сучков отначало не искал, страхувал се, а когато се осмелил, Берия веднага казал: "Ще имаш колите!". След една седмица звъни: "Сучков, защо не вземаш петте "студебейкъра", чакат на товарната гара". Тази случка показал на Сучков кой е господар в страната. Наистина, само след няколко години този господар изпратил редактора на мордовското сечище, откъдето го освободил ХХ конгрес на партията. А в съседното купе също пийналият Алексей Сурков разказа пестеливо как искал в Брюксел да се самоубие - такива задължения му възложили в Москва, че за неизпълнението им го заплашвала Лубянка.

Както се изясни след това, проблемите на А. Сурков в Холандия възникнали след историята с Пастернак. Сурков бил обвиняван във фалшификации и клеветене на нобеловия лауреат, така че съветското ръководство предизвикало съдебен процес, за да го оправдае. Но като че ли напразно.

И аз си мислех: бедни, нещастни съветски писатели! Като това е елитът! Не е за учудване, че може би най-елитният от тях АТК се търкулна веднага да спи на долното легло. За да не чува нищо. Казват, че разумните съветски хора правели винаги така по време на пътуване. Този, който си е пийнал добре, винаги имаше оправдание.

Пътуването на един писател в чужбина по това време беше почти сензация. Когато се върнах, ми взеха интервю, отговарях на въпроси в редакцията, писах за това в "ЛиМ". От Менск дойде предложение за създаване на балет по "Алпийска балада", но аз, като имах опит с киното, отказах. Не исках прекалена популярност, вече чувствах как се отнасят към това моите менски колеги писатели. По-добре да си седя тихо и да не се изхвърлям прекалено много.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.