СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 22, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 48

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

48.

Като се върнах у дома в Горадня, се заех с нова повест, чието заглавие не намерих веднага. За заглавието в общи линии се мисли накрая, обикновено когато произведението е вече написано. Съвсем напразно някои се хвалят: "Започнах роман, вече има заглавие - «Закалени от огъня»". Обикновено от подобна закалка не се получава нещо особено. Зная и една такава особеност в това отношение: добрата проза има непретенциозно заглавие, а много гръмкото заглавие е знак за лоша проза. Наистина, това е все пак субективно и първото изключение са произведенията на западните автори, където и прозата е отлична, и заглавията са непривични, поне за нашите уши.

Първия импулс за повестта получих обаче по пътя от Москва за Менск. Между влаковете имах свободно време и отидох в редакцията на "ЛиМ", където намерих само главния редактор Ничипар Пашкевич. Започна разговор, по време на който Ничипар прояви пълен антагонизъм по отношение на моите мисли-възгледи, които донесох от Москва. Освен към една - да отидем и да пийнем заедно. На масата в ресторанта дискусията продължаваше по-мирна, ние почти се разбрахме и когато стана въпрос за войната, разказах на партизанина комсомолски организатор Пашкевич епизода с моето раняване край Кировоград. Като доказателство, че и на фронта не беше никак леко. Уморен от разговора и вечерята, Ничипар каза добродушно, може би за да завърши спора: "Ето, почти готова повест". После, пътувайки с влака за Горадня, започнах да мисля над това и реших да опитам с написването.

Още не знаех какво ще бъде - разказ, повест или може би някакъв спомен. Но намерението да напиша нещо заседна силно в главата ми.

Писах "Мъртвите не ги боли" основно през лятото и не толкова припряно като предишните повести. При мене вече се беше случвало, случваше се и по-късно да пиша зимни неща през лятото и обратно. Това, разбира се, не е добре. Добре е, когато натурата е пред очите ти и не трябва да я извикваш от зрителната си памет. Като при художниците. Някои писатели, като художниците, обичат да пишат от натура: за пролетта - през пролетта, за гората - в гората. При мене не се получаваше така. Може би оттам идва и малкото отделено внимание на антуража, повечето - на действието. Но не зная със сигурност как е най-добре. Може би кой както умее.

Тогава вече знаех, че във военния сюжет може и да няма излишен драматизъм, че може да няма и никакъв сюжет, за което някога е писал още Чехов. Драматизмът по време на война е нещо естествено. Малко по-друг въпрос е - за сметка на какво? С какви средства? Разбира се, преди всичко със средствата, които разкриват същността на борбата между двете страни, което в общи линии беше прекалено традиционно, да не кажа рутинно. Мене отдавна ме интересуваха друг вид конфликти - вътрешните, които не липсваха и по време на войната. Войната изобщо не премахна (ако и не изостри) вътрешната политика на партията (и особено на нейните наказателни органи) към народа. Репресивната политика продължаваше, макар и може би не толкова забележимо, както беше преди войната. Естествено, вниманието тогава беше насочено към друга борба. Но аз научих за съдбата на един офицер от нашия полк, журналист в дивизионния вестник. Той пишеше стихотворения, които се появявах редовно на страниците на нашата дивизионка, подписани от младши лейтенант Д. Кугултинов. А след това внезапно изчезнаха. Тогава това не направи никакво впечатление: по време на войната постоянно изчезваха хора - кой на оня свят, кой в болница. Чак след войната се разбра, че от фронта калмикът Кугултинов е бил изпратен на заточение, където изпратиха целия негов калмицки народ. Върна се едва след десет години и стана известен калмицки поет. Същото, впрочем, се случи и с друг голям поет, балкареца Кайсин Кулиев, а и с много други. За следвоенните арести на офицери вече разказах, това тогава беше свежо в паметта ми и ме поразяваше силно.

След като "култът към личността" беше разобличен, в руската литература започнаха да се появяват негативни образи на чекисти, енкаведисти, случваха се и някогашни смершовци. Но всичко това много сдържано и боязливо. Тогава "Архипелагът ГУЛАГ" не беше известен, А. Солженицин оставаше автор само на "Един ден на Иван Денисович". Но в общественото съзнание вече се беше оформил омразният образ на тези хора, определено отношение към които се беше очертало у мене отдавна. Искаше ми се да пиша за тях, макар че не знаех със сигурност как може да завърши подобен опит. Имах обаче някакво усещане, във въздуха се чувстваше вече полъхът на нови ветрове, но си мислех, че може да е временно. А може би това, което стана в обществения живот на страната, беше необратимо и тя беше приключила завинаги със своето кърваво минало. Военните сцени писах отделно, после вмъкнах в тях следвоенен сюжет с млади хора от него време. Това беше мой нереализиран дълг към младежката тема, а имах и още една причина. Както винаги, смятах да печатам повестта в "Маладосц", а в Москва Гарбачоу обеща да я преведе за "Юность" ("Младост" - бел. прев.) - списание, което по това време стана много популярно не само сред младите хора. Повествователен сюжет имаше прекалено много, стараех се по възможност да го съкратя. Като помнех съвета на А. Чехов, махнах от сюжета началото и края, защото, както е писал класикът - там е най-големият фалш. Що се отнася до конфликтния образ на смершовеца, трябваше много да си поблъскам главата каква фамилия да му дам. Известно беше какви какви отношения се бяха оформили у нас към националната принадлежност на литературните герои, особено към отрицателните. Обикновено на положителните се реагираше мълчаливо, все едно така трябва да бъде, а за отрицателните изпращаха на авторите и редакциите протести и опровержения с жалби, че са оскърбителни. Миньорите се обиждаха за миньори, металурзите - за металурзи, учителите - за учители. Само за отрицателните колхозници никой не се обиждаше и не се застъпваше. Чисто руска фамилия не подхождаше от самото начало (няма да мине през Главлит), средноазиатска предизвикваше не малки съмнения, азиатските "читатели" в това отношение бяха още по-чувствителни. И аз без колебание избрах почти неутрална - Сахно, която макар че носеше в себе си някакъв славянски елемент, нямаше според мене ясно изразена национална принадлежност. Но сигурно в случая не бях помислил до края, някои я приеха за своя, което после ми струваше не малко главоболия. Сред които и от моите украински пишещи приятели.

Обсъждането в редколегията премина общо взето доброжелателно, някои членове на редколегията се изказаха даже прекалено апологетично (Генадз Бураукин, секретарят на ЦК на комсомола Арсен Ваницки). Наистина, имаше и такива, които замълчаха многозначително, макар че това не им попречи по-късно да твърдят, че са гласували против. Някой каза, че това вече не е повест, а завършен роман. Но аз избягвах подобно определение на жанра, мене ме задоволяваше и повест. Пимен Емялянович не каза нищо похвално, макар че не каза и нищо укорително, само в самото начало се произнесе като за нещо решено: длъжността на Сахно трябва да бъде сменена. Това не ми харесваше много, защото подобна поправка променяше доста неща в идейната система. Но аз разбрах и след кратко съвещание решихме длъжността да не се посочва изобщо. Просто - офицер от щаба. Умният ще се досети, а за глупака няма защо всичко да се предъвква до дребнавост.

Повестта беше напечатана в два броя на "Маладосц", доста скоро се появиха и рецензии за нея (Първата публикуваха в "ЛиМ", неин автор беше критикът Васил Буран). Рецензентите обръщаха внимание основно на фронтовите реалии, на военните детайли и на героизма на редовите участници във войната. За "офицера от щаба" Сахно се стараеха да не пишат много и аз се успокоих. Дори се появи чувството, че могат да не разберат основната идея на произведението и аз не знаех как да се отнеса към това.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.