СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 15, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 46

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

46.

Редакционната работа по това време не ми тежеше много. Обикновено приемах през деня млади поети с техните стихотворения, пишех отговори на техните дописки, преглеждах поезията, която получавахме във вестника. Един път в месеца или в тримесечието вестникът печаташе литературна страница, за която трябваше да се подберат дузина стихотворения и един-два разказа. Обикновено това не беше трудно и не създаваше главоболия. В Горадня пишеха много млади автори. Със свой собствен глас навлязоха в литературата студентката Данута Бичел и нейните приятели Ул. Шурпа и Ул. Васко. В детския дом израстваше напористата ученичка Волга Ипатава, за която с Карпюк имахме големи надежди. Понякога в редакцията идваше разсъдителният менски аспирант Сяргей Габрусевич, чиито стихотворения започнаха да се появяват в републиканския печат. В Навагрудак започна да пише стихове местният кореспондент на вестника Валянцин Блакит. Веднъж донесе нелоша подборка на руски език преподавателят в музикалното училище Валянцин Чекин, с което започна нашето дълго приятелство. Наистина, случваше се да ми досаждат и някои много активни стихоплетци, особено запасняци, бивши военни. Единият от тях - подполковник Е., донасяше всеки понеделник по две-три стихотворения, написани през почивните дни и посветени на определени събития през текущата седмица. Той не закъсняваше, което беше добре, но вестникът не можеше да реализира цялата му поетична продукция, която плюс това нямаше много висока стойност. Понякога не знаех какво да му отговоря, всичките ми аргументи бяха отдавна изчерпани. Така че един път казах: "Защо трябва да печатате хубавите си стихове в нашия провинциален вестник? Изпратете ги някъде в Москва". - "А какво мислите, ще ги приемат ли?" - "Сигурно!" - "И за "Правда" ли ще станат?" Той взе стиховете и се изнесе набързо, а аз за първи път въздъхнах с облекчение - оттам ще му дадат добър отговор! И какво беше моето учудване, когато много скоро Е. ми донесе "Правда" със свои стихове на първата страница. Видът му беше триумфиращ и ми благодареше много за съвета. Наистина, повече негови стихотворения в "Правда" не се появиха. За голямо мое съжаление. И тогава се случи нещо, което още един път заплашваше да преиначи моята съдба и наистина ме обезпокои много.

Отново, както и преди, ме извикаха във военкомата и ми дадоха да попълня огромна, на няколко страници анкета. Плюс това в шест екземпляра. Защо - не ми казаха, но веднага разбрах от слухове, че се готвят да призоват отново офицерите запасняци, за да ги преквалифицират за нуждите на ракетната артилерия. Заради моите атестирани математически способности, удостоверени в личното ми дело, бях попаднал в техния списък. Това изобщо не ми харесваше, но какво можех да направя? Един наш журналист се познаваше с офицера от военкомата, подполковник и изобщо малък човек, когото поканихме един път на ресторант да го почерпим. Любител да пийне добре още от времето на изминалата война, той се отнесе със съчувствие към нашия проблем и попита нямам ли някой близък в чужбина. В чужбина, за съжаление, нямах никого. Тогава той ме попита не е ли изчезнал безследно някой от роднините ми по време на войната. Такива, разбира се, се намериха, спомних си за братовчед ми Микола и в съответната графа на анкетата написах, че Микола живее в Западна Германия. Това беше достатъчно, откачиха се от мене. (Да ме прости моят нещастен братовчед, който на деветнадесет години даде живота си по време на войната. Той, мъртвият, направи услуга на мене, живия.)

Като остави настрани основната си работа - превода на големия роман на Мележ, Гарбачоу преведе доста бързо "Баладата" на руски език и тя беше напечатана веднага в няколко броя на списание "Огоньок". Илюстрациите към нея направи знаменитият график Пинкисевич, те бяха забележителни по своето великолепие илюстрации към литературна творба, а не съмнителни плодове на самоизразяването на художника, както се прави навсякъде сега. И, разбира се, напомни за себе си Беларуската киностудия - казаха, че могат да заснемат много добър, романтично-патриотичен филм с международно звучене. Не намерих аргументи да се противопоставя. Може би по-раншните мъки с "Третата ракета" бяха започнали да се забравят, мислех си, че сега ще бъде по-различно. Може би и в киното, както и в литературата, всяко следващо произведение не прилича на предишното и има своя собствена съдба.

Вече знаех как се пишат сценарии, надрасках нещо доста набързо. Да заснеме филма се зае опитният режисьор Барис Сцяпанау. Някога Алес Адамович каза, че всички съветски режисьори са еднакви и се различават помежду си само по това как се отнасят към сценария. Едни го преработват безкрайно сами или карат автора да прави това, че даже и помощници наемат. Други, като получат сценария, го хвърлят в кошчето за боклук и снимат така, както си искат. Кои от тях са по-добри, не се знае, но резултатът е винаги един и същ.

Моят предишен режисьор Ричард Викторов явно се отнасяше към първата режисьорска група, той изстискваше от мене и от останалите, които имаха отношение към филма, всички сокове, стремейки се към съвършенството. Другият, Сцяпанау, веднага щом получи утвърдения сценарий, изчезна някъде. И една когато групата излезе да снима навън, покани автора да отиде, преди всичко за да си почине сред природата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.