СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 08, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 43

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

43.

Пишех разкази, като всеки път сменях темата - ту се залавях с войната, ту с младежки проблеми. Един "младежки" разказ изпратих в Менск на фестивален конкурс и получих първа награда за проза. Същата награда за поезия получи тогава младият начинаещ поет от Ворша Уладзимер Караткевич. Веднъж се запознахме бегло с него в Менск, но нямахме общ приятел и следващата ни среща не стана в скоро време. Наистина, опитах се да сътруднича на "Чирвона змена" ("Червена смяна" - бел. прев.), през която казват, че е преминала цялата млада беларуска литература. Но изпратения там разказ беше разкритикуван остро от Иван Калесник, който дойде по някаква работа в Горадня, и аз в общи линии се съгласих с него. Затова пък изпратеният в "ЛiМ" (вестник "Літаратура і мастацтва" ("Литература и изкуство") - бел. прев.) военен разказ беше приет радушно от заместник-редактора Раман Сабаленка, който ми каза, че си струва да развивам и задълбочавам тази тема. Окрилен от съвета му, написах за кратко време малката повест "Викът на жеравите", която беше напечатана веднага в "Маладосц" и излезе в първия ми прозаичен сборник. Сборника ми донесе в Горадня завеждащият отдел в издателството Микола Татур. Плюс това с подарък - бутилка арменски коняк, който тогава можеше да се намери само с връзки. Това беше добър знак. Почувствах се почти щастлив. А в редакцията на "Городненска прауда" имаше тъжно събитие - почина внезапно Михас Васильок. Прощаваха се с него всенародно, в Дома музей "Елиза Ажешка". Беше топъл дъждовен ден, събраха се изключително много хора. Сега, когато не беше между живите, се оказа, че горадненци са го обичали много, някои дори плачеха на погребението - особено по-възрастните хора, които помнеха селския поет от полските времена. Аз като член на Съюза на писателите заех неговото място в редакцията и се преместих от пренаселения секретариат в тихия отдел за култура. Това беше по-удобно за моето творчество, отвори ми се повече свободно време.

Тогава се разболях. От апендицит. Но за да се установи това, трябваше време, а бърза помощ ме закара в болницата късно през нощта. Дежурният хирург по това време беше вече "глътнал" своята доза спирт и беше легнал да спи. Започна да ме реже, когато се събуди, и времето като че ли беше пропуснато. Докторите не можеха да определят какво е, мислеха, че е коремен тиф. Пак добре, че се консултирах със стария горадненски лекар Ничипарук, който ме сложи веднага на хирургичната маса и ме разряза втори път. Така ме спаси, защото вече си бях отишъл.

Като за мнозина от нашите читатели и за мене по това време беше много важно да открия на Ъ. Хемингуей. Появиха се от печат негови творби ("Сбогом на оръжията", "Безкраен празник", повести и разкази), неговата книга "Старецът и морето". Много ми допадаше неговото жизнелюбие, непоправимия романтизъм на най-добрите страници от неговите произведения, неговата публицистика, изказванията му за литературата и литературната дейност. "Нещастното детство е най-добрата школа за писателя" - прочетох в една негова статия и това като че ли обясни нещо за моята склонност към литературата. Написал е още: "Прозата е архитектура, а не декораторско майсторство" и "Войната оставя в писателя рана, която зараства много бавно". Освен това - неговата превратна литературна съдба. Пишел голям роман за живота в морето по време на световната война, за да изкара пари. И тогава Хем извадил от романа завършения долу-горе раздел за един рибар, който хванал голяма риба и се борел с нея. Нарекъл откъса "Старецът и морето", който неочаквано му донесъл Нобелова награда. Не роман, не цялото несъмнено забележимо творчество, а само един малък откъс.

Не обичал театъра и киното... Привличал го много естествения живот на обикновените хора, към които сам искал да принадлежи. Ако не бил станал писател. В началото на своето творчество не можел да усвоя тогавашния литературен стил, пишел "не по онзи начин", по своему, което обаче позволило да се видят в езика му особеностите някакъв заложен от него хемингуеевски стил.

В страната като че ли се оживи в общи линии цялата литература, втора глътка въздух поемаше военната проза. След "В окопите на Сталинград", "Волоколамското шосе", двете повести на Ем. Казакевич, едната от които ("Двама в степта", тя е най-добрата) беше разгромена от партийната критика, човек можеше да си помисли, че темата за войната изчерпана и няма да се възроди. Но тя се възроди и започна да сияе с по-ярък от преди блясък, преди всичко с усилията на младите писатели, представители на така наречената лейтенантска проза. Най-напред беше Юрий Бондарев с неговите "Батальони" (пълното заглавие на произведението е "Батальоните искат огън" - бел. прев.), след това Григорий Бакланов с "Педята" (пълното заглавие на произведението е "Педята земя" - бел. прев.). Там в общи линии нямаше Бог знае какви открития, но я имаше истината за войната и болката от войната, от които съветското общество почти беше отвикнало. (Ако изобщо беше свикнало.) Някъде по това време ми се случи да прочета малката книжка на Г. Бакланов "На юг от главния удар", която почти ме порази. Въпросът е, че авторът беше описал подробно и правдиво в нея няколко момента от известните ми от собствен опит боеве край унгарския град Секешфехервар, където ме раниха. Бях удивен как простата истина за войната се превръща във високо изкуство, каква, оказва се, мощ носи със себе си баналното късче живот... (Макар че, разбира се, войната не е банално късче...) А като прочетох в "Новый мир" неговата "Педя земя", оставих всичко, което пишех по това време, и седнах разпалено над "Третата ракета". Не успях да я завърша до пролетта, а в началото на лятото - отново в казармата. Военното градче край Наваградак, занятия. Отново - устави, политическа подготовка, артилерията, която се бях постарал да забравя. Но там ще ти припомнят всичко. И все повече ме обсебваше моята незавършена повест. Може би нито една не съм писал с такъв ентусиазъм като "Третата ракета", сам не зная по каква причина. Случваше се, когато едва настъпеше следобеда и по обичайния дневен ред военните лягаха за сън, да тичам в тихото ъгълче на войнишката пушалня и да пиша - с молив в една тетрадка. Тогава нямаше химикалки, техническият прогрес още не беше докоснал нашата организационна техника. Не беше малък проблем и да се напечата написаното. Пишещи машини имаше само в учрежденията, използването им се контролираше строго от началниците и КГБ. По време на почивните и празничните дни обикновено запечатваха машинописните бюра. Трябваше да увъртам някак си, да препечатвам почти нелегално. И тогава ме спасяваше машинописката Станислава Фадзееуна, а след това Ирина Михайлауна, която освен това стана моят първи и доста придирчив критик на всичко, което пишех. Сега съм ѝ много благодарен за това, макар че понякога тогава се обиждах. Списание "Маладосц", с което вече бях установил постоянно сътрудничество, напечата веднага повестта. Главният редактор Пимен Панчанка ми каза по този повод няколко ласкави думи. Те, разбира се, повдигаха настроението, подтикваха ме да пиша още. По време на едно съвещание при мене дойде младият учен и начинаещ прозаик Алес Адамович, който ме поздрави с истината за войната, която е намерила място и на страниците на беларуския печат. Бях благодарен и на двамата. В страната се появяваше нова литература с ново виждане за света. И, по-специално, за войната. Главна идейно-художествена черта на тази литература стана признанието, че по време на войната имаше не само външни, така да се каже, врагове - немските фашисти, но и вътрешни, не по-лоши от немеца. По-рано това бяха просто предателите, понякога страхливците, дезертьорите. Сега се появиха и нагаждачите, кариеристите, егоистите. И най-добрите произведения от този вид показаха, че в нашите собствени редици се водеше битка, която по изостреност се отличаваше малко от битката на предната линия. Във военната проза се появи за първи път злонамереният особист, некадърният политрук. Това беше прието с ентусиазъм от известна част от литературната критика, макар че не от цялата. Партийната критика присви заплашително очи. Тя нямаше намерение да търпи подобно нещо, тя само чакаше сигнал. Хрушчов със своя ревизионизъм подкопа традиционните основи на културата, размъти нейната идеологическа стерилност. Дори позволи на Твардовский да напечата "Един ден на Иван Денисович" (в списание "Нов път", чийто редактор е; Твардовский наистина иска от Хрушчов разрешение да напечата произведението и получава неговия положетелен отговор - бел.- прев.), тази коледна приказка за лагерния живот.

Първо трябваше да се премахне Хрушчов.

Как го премахнаха, сега е широко известно - със заговор, който организираха членовете на политбюро (когато Хрушчов е на почивка, те свикват пленум на Централния комитет на Комунистическата партия, който сваля държавния и партийния ръководител от всички длъжности - бел. прев.). Но в политбюро се обсъждали и други начини. Ръководителят на КГБ по това време Семичастний написа по-късно, че е бил разработен план за терористичен акт във въздуха, когато Никита Сергеевич се връща от Египет. Този вариант не бил приет само защото трябвало да загинат няколко десетки "момчета от КГБ" - охраната на Хрушчов. Кормилото на държавния кораб се завърташе за друг курс.

Още нямаше никакви постановления по този въпрос, но хората, близки до коридорите на властта, разбраха накъде трябва да се върви и изскачаха, за да не останат отзад. В Менск длъжността главен редактор на "ЛiМ" зае дошлият от Московската висша партийна школа партиен журналист Ничипар Пашкевич. На него, естествено, му се искаше да се прояви, да засвидетелства партийната си страст, да преоцени оцененото преди него. Нещо в последната повест на Я. Брил не го задоволяваше. Но Брил вече беше лауреат на Сталинска награда, а и неотдавна беше издал звънкогласния очерк "Сърцето на комуниста". Явно не беше много подходящ за момченце, което да бъде напердашено. Затова пък напълно подходящ беше младият прозаик от Горадня Васил Бикау. И скоро в "ЛiМ" появи грамадна, разположена на цяла страница статия с красноречивото заглавие "Герои или жертви на съдбата?" Въпросът в заглавието беше, разбира се, риторичен. Още преди да започне човек да чете, можеше да се сети, че авторът на повестите е глупак и некадърник, а неговите герои са жертви и лигльовци, от които в никакъв случай не трябва да се взема пример. А след като не са създадени за пример, какво може да се научи от тях? Защо авторът не осъжда своите персонажи и техните постъпки?

Наистина, имаше и други мнения за произведенията, както и за статията. Някои от писателите смятаха, че критиката е в общи линии правилна (няма от кого да се вземе пример), но не е трябвало да се налага автора като с тояга по главата. Още повече да го прави такъв критик, такъв голям авторитет и на такава висока длъжност. Да беше някой от младите, би било оправдано. Алес Адамович каза при една среща: "Правилно си написал. Трябвало е още по-зло. И в никакъв случай не отстъпвай". Когато дойде в Горадня, както винаги достойно и аргументирано ми каза няколко добри думи Змитрок Бугайоу, а също и горадненския преподавател Аляксей Пяткевич. Това ми беше достатъчно.

Напоследък в Горадня се събра малка групичка писатели, членове на Съюза на писателите на Беларус и Городненския обком заедно с писателското ръководство в Менск реши да създаде областен отдел. Разбира се, за да може по-удобно да ръководи, влияе, координира и т. н. Извикаха ни всичките в обкома и отначало предлагаха на мене да бъда секретар. Но аз се отказах в полза на Аляксей Карпюк, който се зае да организира отдела със съответния ентусиазъм. Най-напред извоюва за офис една заличка в Дома "Ажешка" и нареди в нея мебели. След това се зае да уреди прикрепянето на писателите към спецполиклиниката. Това ни хареса много и ние подкрепяхме Карпюк по всякакъв начин. А той, като придоби съответния статус, започна да се изкачва по-нагоре, да се меси в живота на града, често ходеше по разни работи при началниците в обкома.

Между другото слуховете за моята повест и за това, което става около нея, стигнаха до Москва. Консултантът на Съюза на писателите на СССР по беларуска литература, преводачът Михаил Гарбачоу, ми изпрати писмо, в което изрази намерението си да преведе "Третата ракета" на руски език и покани автора на гости. Отидох. Миша Гарбачоу се оказа мил човек, фронтовак, родом от Сенна. Обядвахме вкусни шашлици в "Казбек", след това вечеряхме в Дома на литератора. Той каза, че ще преведе повестта скоро и ще я печата в списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), вече е уговорено. Има, наистина, един проблем - Иван Мележ, преводът на чийто роман още не е завършен. Мележ ще се обиди - как може заради някаква "повестчица" да се задържа преводът на неговия роман! Но нищо, каза Горбачоу, Мележ ще почака. (Но Мележ не почака, а си взе романа и, без да се съобразява с направеното, го даде за превод на руския поет Д. Ковальов.)

Скоро след публикуването на повестта в "Дружба народов" се появи и рецензия в "Литературная газета" ("Литературан вестник" - бел. прев.) Написана беше от Григорий Бакланов, което ме зарадва много. Изборът на автор не беше случаен - за това се погрижи моят нов приятел Валентин Оскоцкий, с когото ме запозна в Москва Алес Адамович. Това добро приятелство продължава и до днес - лека ръка изглежда имаше незабравимият Алес Михайлавич. Бакланов написа хубави неща за повестта, добави само една забележка за превода, което, разбира се, не се хареса на преводача. Може да имах вина и аз, защото преди текстът да бъде напечатан, го авторизирах. Но тогава нямах достатъчно опит с руския литературен език и не можах да изведа текста на необходимото равнище. За да бъде преводът на руски добър, трябва руският език да е майчин. Иван Бунин е написал някога, че сродните езици се превеждат много трудно, защото са много близки по природа и още не са изгубили своята първоначална красота, за да влязат в семейството на културно развитите.

"Не е възможно да се знаят два езика" - заявява категорично известният майстор на руския литературен език. По-късно си спомнях тези негови думи не един път...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.