СЛУЖБОМЕР

сряда, февруари 10, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 44

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

44.

Беларуското партийно ръководство се бореше отново за подема на селското стопанство и на нашето кино. В студията ("Беларусфилм", основана през 1924 година - бел. прев.) дойде нов директор - дейният и тактичен Йосиф Дорски, беларуските писатели Куляшов и Лужанин "подсилиха" отдела за сценарии. Обикновено сценариите за студията идваха от Москва - тези, които не можеха да се реализират в столицата. Сега решиха да ги потърсят у дома. Най-напред сред литературата. И някой препоръчал на студията новата повест на Бикау - почти готов сценарий. Така казаха и на мене.

Трябва само да поработя с режисьор-постановчика, за какъвто вече е назначен младият Ричард Викторов, току-що завършил ВГИК (Всесъюзния държавен институт по кинематография - бел. прев.). В споменатото вече Каралишчавичи се подготвя семинар за сценаристи, ще дойдат специалисти от Москва, ще може да се нагласи окончателно сценарият. Взех си от редакцията неплатен отпуск и заминах за Менск.

Киното беше за мене нещо ново, никакъв опит. Но в студията имаше толкова разумни специалисти, талантливи режисьори, че само слушах и се учех. По техните съвети и под ръководството на режисьора написах нещо малко пригодно в литературен смисъл, което се наричаше сценарий, а повече наподобяваше съмнителен конспект на прозаично произведение. Занизаха се дълги редици заседания, обсъждания, консултации, утвърждавания. Пишеше се и се преписваше - отначало в Менск, след това в Каралишчавичи. Там се присъединиха и съветници - дойде професорът от ВГИК Константин Скворцов, работничката от Киноглавк (Главен комитет по въпросите на киното - бел. прев.) Белова и други. В противоположния край на сградата работеха няколко кинодокументалисти и сред тях младият журналист Микола Матукоуски, подготвеха някакъв филм.

Несъмнена полза от каралишчавското мероприятие бяха организираните прожекции на западни филми, които не се даваха по нашите екрани - "Веридиана" на Бунюел, "Диктаторът" (пълното заглавие е "Великият диктатор" - бел. прев.) на Чаплин, "Децата на рая" на Рьоне Клер (режисьор на филма всъщност е Марсел Карне - бел. прев.), или на японския "Рашамон". А също и на няколко съветски филма от 20-те години, като например "Катя - хартиената ябълка" и други. Тези филми шокираха нашите кинодейци, които дори не се осмеляваха да сравнят с тях съвременната съветска кинопродукция. Гостите много разсъдително и ерудирано говореха за киното - нашето и чуждото. Киното, казваха, е колективно изкуство, дори и най-гениалният режисьор не може сам да създаде филм. А понеже освен всичко това е и скъпо, а парите са държавни, съвсем естествено в цялата дейност се включват още, освен ръководството на студията, Комитетът по кино, Главният комитет в Москва, Съюзът на кинематографистите. Е, разбира се и отделът за култура към Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус заедно с отдела за пропаганда. И още политическото управление на военния окръг - нали филмът е военен. Веднъж пресметнахме и се получи, че около 60 души имат право да се месят в кинопроцеса, нещо да забраняват, да променят, да изискват. Което в общи линии правеха, защото всеки искаше да оправдае хляба, който ядеше на своя пост. Докато продължаваше подготвителният процес, режисьор-постановчикът отслабна, имаше вид на започнал да се побърква, не знаеше на кой свят живее. Авторът на сценария също.

Простичката сценка от войнишкия бит в окопа се превръщаше в предмет на сложен естетико-политически диспут - как е било, как трябва, как не трябва и какво ще каже началството. Престанахме да броим написаните и отхвърлени варианти на сценария, спряхме се накрая на последния, приет условно. Лятото свършваше, с него заплашваше да свърши и необходимата за филма натура и групата най-сетне замина за снимки край Ветка до Гомел.

С общи усилия филмът беше заснет. Получи се нещо долу-горе, сива посредственост. Снимаше се с допотопна апаратура, на с изтекъл срок на годност черно-бяла лента шосткинско производство. Затова пък беше правилен във всяко едно отношение: героичен, патриотичен. Положителните герои можеха да служат за пример, отрицателните се порицаваха. Като започна снимките, режисьорът реши да смени оператора, взе нов от Москва. Може би имаше право. Моето участие в снимането беше минимално. В самото начало Викторов каза тактично и добродушно, както си умееше: "Ти, писателю, седни и не мърдай. Своето си го свърши, останалото е моя работа". Запомних този разумен съвет, макар че в бъдеще не винаги се съобразявах с него. За което не един път след това съжалявах.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.