СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 12, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 45

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

45.

Както казваха тогава опитните кинопрофесионалисти - и глупак може да заснеме филм, но глупак никога не може да го предаде. Това беше истина. Процесът по предаването на филма е може би по-тежък от снимките. Дори само затова, че го предават двама-трима души без всякакви права (режисьор, директор, сценарист), а го приемат десетки чиновници, облечени с високи държавни пълномощия. Бавно, тежко, нервно преминахме всички беларуски инстанции (киностудията, министерството на културата, политическия отдел на военния окръг, Централния комитет) и отнесохме филма в Москва. Понеже знаехме, че предаването е дълго и трудно, настанихме се в най-евтиния хотел - на селскостопанската изложба. Финансирането на филма вече беше спряно, парите свършиха. Дочакахме определената от Главния комитет дата за познатия на всеки кинодеец "Болшой Гнездниковский переулок" (улица в центъра на Москва, където по това време се намира Главният комитет по въпросите на киното, т. н. Киноглавк - бел. прев.). Обсъждането продължи цял ден.

Началникът на Главния комитет, слоноподобният кинобюрократ Баскаков, изслуша всички претенции към филма от страна на своите заядливи дами, интелектуални специалистки, и отказа на Викторов да приеме филма. Оставиха процедурата за следващия ден, като задължиха режисьора да изреже някои неща. На другия ден претенциите не свършиха с това, намериха се нови. На третия ден същото.

Парите свършваха, нямаше с какво да живеем в Москва. Тогава директорът на филма Тулман каза на режисьора: "Звъни в Менск, искай подкрепа от Централния комитет. Защото нашият Централен комитет одобри филма, какво още искат тези?" Викторов звъни в Централния комитет на самия секретар Шаура, казва: "Нали одобрихте сцената с немските танкове? А тук някаква Зусева възразява срещу нея, не приемат филма. Какво да правим?" Настъпи кратка пауза, след което другарят Шаура казва: "Другарю Викторов, направете така, както ви съветва другарката Зусева". Трябваше да преработваме според указанията на другарката Зусева. Но самият Баскаков забеляза нещо и отново не подписа акта за приемане. Режисьорът е в паника - какво да правим? Тогава един от неговите познати московчани, който също работеше в областта на киното, каза: "Трябва да напоите Баскаков и ще го приеме". Това ни се стори невероятно - как може да се предложи подобно нещо на такъв важен сановник? Но трябваше. Викторов събра от всеки кой колкото имаше в джоба си и вечерта отиде на "Болшой Гнездниковский". Ние останахме да чакаме в хотела. Чакахме до мръкнало и не дочакахме, легнахме да спим.

Рано сутринта почукахме на вратата на Викторов, той още спеше след вчерашното. Не се събуди веднага, протегна се безгрижно и каза: "О кей, момчета, актът е подписан. Отиваме си у дома..."

Така предадохме най-сетне многострадалния филм. Той мина почти незабелязано по екраните и аз си мислех, че няма да се заема скоро с някой следващ сценарий. Но се получи малко по-иначе. След излизането на "Третата ракета" като отделна книга и особено след издаването ѝ в Москва критиката промени малко своята оценка за повестта. Филмът, какъвто и да беше, все пак укрепи основите на литературния първоизточник. Авторът обаче почувства определено разочарование, може би му оказаха влияние незабравимите страдания, които му причини филмовото творчество. Плюс това следващата повест, написана в същия дух като предишната, придоби още по-голяма острота в социално-психологическо отношение. Веднъж в личен разговор на маса моят връстник академик Иван Навуменка каза, като ме гледаше в очите: "Аз съм по-добър писател от тебе, но ти умееш да заостряш". Какво пък, може би докторът и академикът имаше право, при мене наистина се получаваше остро. Но след "Измяната" почувствах инстинктивно нуждата от нещо по-меко, дори добро. Искаше ми се тази добрина, която я имаше толкова малко в живота и едва ли се срещаше по време на война. А може би чувствах някаква тъга по романтиката? Тази, разбира се, която идваше от миналото, от книгите, прочетени в юношеството, и носеше със себе си нежелателната в наше време сантименталност. Исках да се измъкна от жестоката тълпа, да се усамотя някъде, където са само той и тя. Дори да е в окопа. В гората. Още по-добре в планината. Или по пътя.

По пътя може би е най-добре - ако става дума за война, това ще бъде най-малко фалшиво. Защото войната е изцяло път. Натам или насам. Към рая или към ада. А още по-типично е, когато си помислиш, че е за рая, а стигнеш в ада. Това вече не е романтизъм, а най-жесток съвременен реализъм. Пълно и органично съчетание на едното с другото. Началото на творческия процес в изкуството е винаги тайно, скрито и неясно, първите му импулси се появяват подсъзнателно, като че ли без участието на волята и разума. "Творчеството е несъзнателно" - написал някога англичанинът Карлайл. Така и при мене се появи незабележимо намерението за "Алпийска балада". Там наистина са той и тя, двамата гонени и преследвани в най-драматични обстоятелства, където обаче се появява вечната проява на живота - любовта. Известно е, че любовта преодолява много неща, случва се да преодолее и смъртта. Образът на героинята ми подсказа един случай по време на войната, същият случай ми поосчи и антуража на събитията - планината, съвсем романтичен, като се почне от името - Алпи. Що се отнася до героя, познавах добре Иван като характер, мнозина като него бях видял по време на войната. Известна трудност беше говорът на девойката, този конгломерат от два-три езика, основният от които, разбира се, трябваше да бъде италианският. Не знаех италиански и нямаше с кого да се консултирам. Но ми помогна случаят. Аляксей Карпюк започна по това време работа в агенция "Интурист", имаше на железопътната гара свой работен офис - малка стаичка на първия етаж. По това време вече бяхме приятели. Обикновено Аляксей седеше зад пишещата машина, за пореден път препечатвайки своите повести, за разговори никога не му стигаше време. Но ето че един път ми позвъни, казва ми - намини. Отидох и заварих при него един непознат човек със смутен поглед. Стана ясно, че е италиански турист, когото граничарите свалили от варшавския влак, защото нямал паспорт. Никой не знаеше какво да прави с него по-нататък. Но като си спомнил за моята грижа, Карпюк ми се обадил по телефона.

Най-напред заведохме италианеца на ресторант, нахранихме го. Той говореше малко руски и ни разказа, че е загубил портмонето си, а вътре му били паспортът и парите. Докато граничарите решаваха какво да правят с нещастника, ние го настанихме в едно хотелче до гарата, където престоя три или четири дена. Казваше се Марио, родом беше от Генуа, работеше в областта на медицината. Докато седеше там, ми даваше уроци по италиански език - разбира се, в рамките на необходимото за моята героиня, която вече бях нарекъл Джулия. (Името, между другото, не е съвсем италианско, но това го разбрах по-късно.) След няколко дена се намериха документите на италианеца, които му били откраднати в Ленинград, изпратихме госта на варшавския влак и се сбогувахме. Той обеща да не се навира повече в страната, където има такива сръчни крадци. Тази история обаче след известно време имаше своеобразно продължение.

Сцените с бягството на героите и интимните сцени сред алпийските ливади се пишеха в общи линии лесно, поезията на любовта завладя дори суховатия автор. Но по едно време той почувства, че само с поезия няма да е достатъчно. Все пак драматичното военно време не можеше да се изключи от сюжета на социалните обстоятелства. Макар Иван и Джулия да са се изолирали в планината със своята любов, войната не ги е забравила. А неотдавнашното минало, предвоенните години с тяхната социално-политическа драма също не са се заличили от съзнанието на Иван. Заради миналото се появява първата пукнатина в отношенията между човека от Изтока и девойката от друга, западна култура. Пукнатина, която може да бъде запълнена само от любовта, което и се случва по-нататък в сюжета. (При печатането в Москва тези сцени предизвикваха най-голямата съпротива на редакторите.)

Както винаги, първото издание на повестта излезе в "Маладосц", която дълго време се отнасяше доста внимателно към моето творчество. Което не можеше да се каже за "Полимя" - тогава специално издание, създадено за номенклатурата на писателския елит. Но мене ме задоволяваше и "Маладосц", макар че възрастта ми беше прекрачила младежките рамки. По време на задължителното тогава предварително обсъждане на редколегията Пимен Панчанка каза: "Разбира се, всичко това не е истина, а вярваш. Значи е изкуство".

Добри отзиви за повестта изпратиха мнозина читатели, обикновено бедният на похвали Янка Брил, по-млади писатели. Получих мило писмо от Зелва, от малко известната по това време Лариса Гениюш, тя беше възхитена от Иван, изстрадалия и сърдечен беларусин, който спасява със своята жертвоготовност човек от Европа. А мъжът ѝ, доктор Иван Пятрович Гениюш, ме посети скоро в Горадня и ми разказа за своята и на жена си горчива съдба. Оттогава той се отбиваше често при мене на улица "Кошевой", когато идваше по свои лекарски дела. Работеше в Зелва като дерматолог. Изобщо, харесваше ми със своята неподправена беларуска искреност. От нашите разговори научих не малко нови и дори непредполагани неща за живота на окупираната територия, по време на немците, а също така и в Прага. Фактите, които ми разказа Гениюш, не съответстваха на това, което бяхме усвоили от съветската пропаганда. Той ми разказа как след войната семейство Гениюш "било задържано" в Прага, как Лариса Анонауна не отваряла вратата на кагебейците и заплашвала, че ще се хвърли през прозореца, а те разпънали отдолу брезент, за да не се пребие. Много им била необходима жива, защото чрез нея смятали да разберат къде се намират архивите на последния президент на БНР Абрамчик.

Имало още едно досадно произшествие, което се случило със семейство Гениюш. Тук се проявил негово величество случаят. Дали той управлява света, както са казали французите, не съм уверен, но съдбата на човека - със сигурност. В моя живот имаше не малко съдбоносни случаи, но повече от всичко впечатлява случаят с Иван Пятрович Гениюш.

Иван Пятрович е лекар, който работел в Прага, не се интересувал от политика, с каквато повече се занимавала жена му Лариса Антонауна. Но, разбира се, като беларус, принадлежал към беларуската община, която от време на време провеждала свои мероприятия. Когато започнала войната, никой от беларусите, разбира се, не агитирал за Хитлер, но и да се измъкне от някаква макар и символична подкрепа също нямало как. Направили събрание, на което имало малко хора. А Иван Пятрович закъснял и дошъл, когато всичките били вече там. Хитрият Ярмаченка, който ръководел общината, попитал кой ще ръководи събранието. И някой подсказал: "Ами Гениюш, на него му е все едно къде седи, дори и в президиума".

Когато по инициатива на Ермаченка приели да бъде изпратена поздравителна телеграма на Хитлер, се наложило телеграмата да бъде подписана. И кой да я подпише? Разбира се, председателят на събранието. Иван Пятрович каза, че в този момент му притъмняло пред очите. И имало защо. Телеграмата след войната струвала на председателя на събранието осем години във Варкута и обвинение до края на живота му, че е служил на Хитлер. Семейство Гениюш било отведено във Варкута, където прекарало осем години, но не предало архива. Говори се, че и до ден днешен е на сигурно място. В Зелва семейството живееше в режим на редовна обсада, под постоянния надзор на КГБ и съседите. И не е за чудене.

Лариса Антонауна отказвала да приеме съветско гражданство и молела да я пуснат с мъжа ѝ в Чехия, пращала писма в чужбина. Синът им Юрка, когото намерили, когато се върнали от Варкута, живеел в Беласток, бил полски гражданин, и родителите му дълго време нямали възможност да го видят. (След тяхната смърт той също загина при загадъчни обстоятелства. Добре, че на майка му не беше вече съдено да види това...) Така изчезна великият и славен някога род на беларуските Гениюши.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.