СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 01, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 40

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

40.

Някога един разумен офицер на Сахалин каза, че Съветската армия прилича много на планета пулсар, която ту се свива, ту се разширява, и в това е цялата ѝ функция. В спокойно състояние не може да съществува, спокойствието е за нея гибел. А кой желае гибелта си? Така че пулсира. И не само че не иска да загине, но и жадува още да погуби враговете, които за всяка армия винаги ще се намерят. Взаимозависимостта на войската и враговете е изключителна. Създаде ли се армия, в същия момент се появяват врагове. И обратно. Проблемът изглежда е само в това как да подходят един към друг. От коя страна. И ето че тогава се появява прословутата тактиката (също и стратегията) на пробите и грешките. В известен смисъл това, което на прост език се нарича: иди и постой. Иди не зная къде, донеси не зная какво. Ту увеличават, ту намаляват. Ту мобилизират, прекършвайки живота на хората, ту уволняват, отново без да обръщат внимание на човешките съдби. През есента Никита Хрушчов обяви, че съветската войска се съкращава на 55 хиляди души. Примамен вече от "цивилния живот", аз посрещнах тази новина даже с радост, но много други офицери, които възнамеряваха да свържат завинаги живота си с армията, се оказаха объркани. Преживяха съдбовна драма.

Не зная как се осъществяваше това съкращение в другите окръзи, в Далечния Изток (макар че можех да си го представя по бъркотията, която предизвика там скорошното разширение), но в Лапичи подкараха всички офицери на медицинска комисия.

Военните лекари, като на конвейер, прегледаха всички и у всекиго намериха по нещо. У мене - недостатъчност на митралната клапа и като резултат записаха в документа: негоден за служба в мирно време. (Между другото, когато ме призоваха преди шест години, не намериха нищо. Тогава бях напълно годен.)

Раздялата с този полк не беше сложна и дълга, за краткото време не бях успял да направя там никакви задължения. Като пийнах на прощаване с моите хазяи, излязох на шосето и почаках малко за попътен камион. Валеше рядък сняг, духаше студен вятър. А аз може би за първи път от много години се почувствах свободен от всичко на света. Наистина, радостта от това не беше много голяма. Налегнаха ме неканени грижи и тревоги. Но този път ме утешаваше това, че съм си у дома, а не някъде на края на земята. У дома вероятно няма да пропадна.

Дойдох през Менск в Горадня, където малко преди това беше дошла жена ми със сина ни. Тук настроението ми малко се помрачи: жилището на сестрата на жена ми Вера се оказа мизерничко, в стара къща, и макар че стопаните ни посрещнаха гостоприемно, разбрах, че не можем да живеем дълго там. Веднага се изясни, че съпругът е наистина офицер, но от особен род войски и служеше в областния комитет на партията като адютант на първия секретар.

Няколко дена изгубих, за да се заведа на отчет във военния комисариат и да си получа паспорта. За жилище военният комисариат не можеше да ми помогне с нищо, изпратиха ме в градския изпълнителен комитет. Там ми обещаха да ме запишат в списъка. Списъкът, разбира се, е преференциален, така че чакайте, може и да получите. Като изпреваря събитията, ще отбележа, че трябваше да чакам три дълги безжилищни години, като преживях не една квартирна драма.

Първата възникна едва ли не една седмица след моето идване. Един ден вечерта си дойде от работа Павел Змитравич (между другото, мой връстник) и каза: има възможност. Един техен работник заминал за района, жилището му се освободило. Трябва да се заеме. В общи линии незаконно действие, но сега всички правят така, иначе няма да дочакаш. Не ми се искаше много да го правя, вече имах някакъв опит в това отношение. На Сахалин се опитах да заема - не жилище - една съседна стая, но не се получи нищо, след седмица ме изхвърлиха оттам. Но може би тук е друга работа. Може би заради Павел, не заради мене, ще ме оставят да доживея до пролетта. Спрях на улицата един камион и си пренесох вързопите.

Малкото жилище се оказа съвсем занемарено, стаичка с коридор, вратата излиза на двора. Катинар без ключ, закачен със скобата си за халката. Счупена печка, телефон на перваза на прозореца. Телефонът предизвика подозрението ми - защо е там? Освен това неизключен.

Защо и за какво стана ясно сутринта, когато на вратата се почука силно. Влязоха двама и се поинтересуваха вежливо кой се е заселил тук. Обясних им и те си тръгнаха мълчаливо. След няколко часа дойдоха отново, но вече с милиционер и домоуправителя. "Веднага освободете жилището! Защо ли? Ами затова. Иначе ще ви изхвърлим лично".

На обяд тича сестрата на жена ми Вера - при тях също скандал. Извикали Павел, заплашвали го, че ще отговаря. Къде са го извикали? Ами в КГБ, той работи там. А това е тяхна тайна квартира, в която се срещат с когото трябва. Ето ти работа, каза си Бикау, ето ти хлътване. И не стига че сам хлътнах, ами и на друг човек навредих.

Още няколко дена чукаха на вратата, заплашваха и предупреждаваха. И аз не издържах, тръгнах да търся друго жилище. Срещнах на улицата един стар познат, художника Близняцов, и той ми каза: има едно жилище, скоро се освободи. Наистина, студено и без вода. И без тоалетна. Не зная зали е свързано с електричество. Жилището се оказа на улица "Падгорна", близо до Ньоман, където се преместих преди новата 1956 година.

Най-голямата грижа беше решена, оставаше следващата - работата. Жена ми започна бързо работа в едно училище, а аз трябваше да чакам. В редакцията, където, разбира се, отидох веднага, хората се бяха сменили, сменил се беше и главният редактор. Новият, Васил Булай, ме попита най-напред за партийното ми членство и като чу отговора, разпери мълчаливо ръце. Той изобщо не обичаше да изказва мислите си с думи. Научил по всяка вероятност някои уроци от 30-те години, той даваше по време на разговор превес на жестовете, които можеха да се разбират всякак. Но аз го разбрах правилно - работа няма.

Известно време си изкарвах прехраната в работилницата на художествения фонд, където почти всички художници също бяха нови. Моят приятел Викар Марозау беше заминал за Украйна, Дзешка беше умрял. Кох беше в лагер. (Скоро пристигна реабилитиран. Разобличен от КГБ като автор на карикатури за Сталин, той се оказа невинен, карикатурите рисувал друг.) Намерих си в един оказионен магазин радиоприемник и като оставах сутрин със сина ми в квартирата, слушах "Свобода" и Би Би Си. Заглушителите работеха неистово, но от време на време можеше да се чуе нещо. Освен информационните програми ми харесваха много от предаванията на културологични теми - лекциите на В. Вейдле и Голдберг. Това беше ново и ме впечатляваше много. В Далечния Изток не можеше да се чуе нищо от тези станции. Там, на "Падгорна", написах първия си след уволнението разказ, който отнесох в редакцията. В културния отдел се запознах с литературния консултант Михас Васильок и поднових някогашното си запознанство с литературния сътрудник на отдела Ирина Суворава. Познавахме се бегло от 49-та година, когато като студентка идваше за редакционна практика в Горадня. За Михас Восипавич не знаех много неща.

До неотдавна този западнобеларуски поет живял в Баброуня, оттатък Скидал, и дошъл в Горадня едва преди една година. Изглеждаше много измъчен, смачкан от живота човек, пишеше рядко юбилейни стихотворения, които поместваха на първата страница на вестника. Пихме за запознанството си на ъгъла на "Савецка" и "Цеткин", аз го попитах как живее и той заплака. На въпросите ми защо, какво има - само махна с ръка. По-късно се изясни, че по това време (както, между другото, и после) го викали едва ли не всеки ден в КГБ, искали нещо от него. Но какво - Михас така и не каза до смъртта си в шестдесета година.

Едва след смъртта на Михас Васильок се разбра за неговата военна драма. Мобилизиран в полската войска в началото на Втората световна война, заедно с много други войници попаднал в немски плен, откъдето се измъкнал, след като хитлеристите нападнали Съветския съюз. Разбира се, като популярен сред народа беларуски поет, не можел да избегне вниманието към него както от страна на националните сили, така и на съветското партизанско движение. Михас Васильок избягвал и двете страни, искал да остане неутрален, да живее със семейството си в родната Баброуня. Но това не му се отдавало. Един път ми разказа, че от "голямата земя" изпратили за него самолет, за да го откара в Москва, където по това време живеели неговите приятели писатели Максим Танк, Пилип Пястрак и други. Но не му казали своевременно за това, той закъснял да отиде на партизанското летище и вместо него за Москва полетял друг. Оттогава за поета селянин започнали големи беди. Принудили го да участва в местния конгрес на БЦР (Беларуска централна рада, колаборационистка администрация по време на немската окупация - бел. прев.), който се провел в Беласток, а това дало повод на смерш да арестува Васильок след освобождението и той съжалил много, че не е заминал заедно с другите на запад. Известно време го държали в Лидския затвор, но след разпити и изтезания го пуснали. Не го бяха оставили без внимание обаче през цялото му време до смъртта, подозирайки, че е бил колаборационист, немски агент.

Между другото, както ми разказа огорчено Г. Цвятницки, друг горадненски мъченик, явните агенти ходеха свободно по горадненските улици и никой не ги ловеше. Работата беше в това, че през 41-ва година немците завзели толкова бързо Горядня, а славните чекисти избягали толкова скоростно, че не успели да унищожат картотеката на своите агенти. Като я завладяло, гестапо изобщо не се заело да разстрелва съветските тайни сътрудници - презавербувало ги набързо и ги принудило да работят за немската власт. Така те работили до освобождението през 44-та година. А когато дойдоха "вторите съвети" (така местните жители наричаха тогавашното възстановяване на съветската власт), чекистите донесоха от Москва запазените там дубликати на довоенните картони и същите хора започнаха да работят отново за старите нови господари. Това продължи редица години, използваха ги успешно, без да обръщат внимание на някогашното им гестаповско минало, докато бяха потребни. После тихо ги премахнаха - без насилие и шум. Но хората виждаха всичко. Само че не се възмущаваха.

Бяха свикнали през годините на безвремие.

Жилището ми беше малко уютно и студено, за вода трябваше да се ходи през три двора. Но аз бях свободен по цял ден и започнах да пиша. По-късно, когато станах автор на книги, ме питаха как и защо се е случило това. Какво съм искал да кажа на човечеството, на каква истина да го науча. Може би на никаква истина; веднага почувствах, че не съм проповедник по природа.

Тогава за мене беше важно да намеря своя път в живота, да се определя някак си. Бях вече на 32 години, а в основното - търсенето на място сред хората - бях начинаещ. Нямах определено място в живота, което, разбира се, не можеше да не ме измъчва, като всеки човек в подобно положение. Това, с което се занимавах в юношеските години, се оказа измама, празна работа, съвсем непотребно.

Утешаваше ме мисълта, че всичко това не става по моя моля. Бях принуден. От съдбата, от живота, от хората - добрите и лошите. А най-вече от властта, която тогава у нас се опитваше да диктува всичко - от глобалните цели до съдбата на малкия човек.

През тази зима писах много, преписвах малко, а почти всичко късах на парчета. Малко неща докарвах до края. Обикновено започвах с желание, но скоро губех интерес. Всичко ми се струваше калпаво. Като почаках един разказ да отлежи цял месец, го взех и го отнесох в редакцията. Михас Васильок каза, че ще има заседание на литературния кръжок, където ще бъде обсъден.

Това заседание на областните любители на литературата беше първото и последното, на което присъствах. Дойдоха петнадесетина души в различни възрасти - студенти и пенсионери, една девойка. Главен арбитър беше един преподавател от педагогическия институт, който ни громеше безпощадно, като врагове на изящната словесност и посегатели срещу основите на литературността.

Другите се равняваха по ръководителя. А аз си изпатих най-много от всички. Редакционният сътрудник ми беше подчертал с червен молив всичките местоимения "той", получи се много пъстро и впечатляващо. Което предопредели присъдата: лошо във всяко едно отношение. И другите, между другото, не мислеха иначе. После Михас Восипавич ме утешаваше, че в началото е винаги така, макар че за мене това беше слаба утеха. Малко след това се реших да изпратя един нов разказ в списание "Маладосц", което беше започнало да излиза отскоро в Менск.

За да бъда достоверен, трябва да кажа, че преди "Загубата" написах една малка военна повест със заглавие "Последният боец", която изпратих в "Маладосц". Повестта според мене беше безупречна в идейно отношение, но не я приеха за печат. Завеждащият отдела по прозата Иван Навуменка, като се понамръщи, каза на автора, че не подхожда за списание. Тогава бях готов да се обидя, но скоро бях благодарен на бъдещия академик и народен писател. Наистина, за да разбера това, трябваше да напечатам повестта - с продължения в "Червена смяна". Повече не съм я печатал никъде.

Заради абонамента в Горадня дойде Георги Шчарбатау, беларуски писател, заместник-редактор на списание "Маладосц". Той вече беше чел първите ми разкази, един от тях неговото списание ми напечата. Вечерта се срещнахме в едно заведение на "Савецка" и си поговорихме добре. Георги се отнесе към мене внимателно, питаше ме къде, какво. Къде съм се родил, къде съм учил. Каза, че имам талант, трябва само да пиша. Казах, че нямам филологическо образование, не съм учил в университет. На това Шчарбатау отговори, че, разбира се, трябва да се учи, но това не е главното. Главното е все пак талантът. Нито Толстой, нито Горки, нито Бунин е имал университетско образование. В литературата всичко се постига с работа. Също като при нашите Брил или Танк. И макар че Шамяк е завършил двегодишна ПШ (партийна школа - бел. прев.), много неща ли е постигнал в областта на литературата. В партийните школи няма да те научат на литература, ще те научат на съвсем други неща. Тези негови думи запомних завинаги, макар че Георги Шчарбатау не беше писател от първа величина.

След няколко години Е. Евтушенко написа, че големите могат да помогнат малко на начинаещите, както обикновено им помагат плодотворно средните таланти. Това е истина.

Първия жив писател прозаик видях в Горадня, това беше Пилип Пястрак. Веднъж, когато вървях по "Савецка", видях един възрастен човек със сламена шапка, който беше спрял на тротоара и се озърташе. При което произнасяше с умиление една и съща дума - "кошница". Наистина, недалече оттам през улицата минаваше селянка с празна лозова кошница. В този човек познах знаменития по това време писател Пилип Пястрак.

Той беше едва ли не последен от чудаците - западнобеларуски писател комунист, лежал дълги години в Горадненския затвор, където, между другото, се учел на марксизъм, възпитавал се като пролетарски революционер. Такъв остана през целия си живот.

Веднъж, по време на поредните декади на беларуската литература, група беларуски писатели ходеше по районите, където ги водеха по животновъдните комплекси, показваха им новите силозни кули. Когато групата с бели халати отиде в поредния свинарник, Пилип Сямьонавич ме дърпа за дрехата - какво, не се ли намириса на лайна? Да вървим в автобуса. Отидохме в празния автобус и Пилип Сямьонавич веднага изтърси: ред няма да има. - Защо? - Защото враговете са завзели властта. - Какви врагове? - Класовите.

Пястрак помълча. - Този И. имаше 80 хектара земя. А Б. - 40. А вашия Карпюк - 30. И ето че те ни водят. Докъде ще ни доведат...

Това беше стара краста на Пилип Сямьонавич. Но в общи линии той беше приличен човек, дори човечен. По време на писателски събрания винаги защитаваше слабите и обидените. Не се разбираше с началството. Обичаше Барадулин - може би не толкова заради стиховете му, колкото заради неговата аполитичност. Тръгваше на път винаги с една стара изтъркана чанта, от която, щом седнеше на мястото си в купето, вадеше бутилка, слагаше порядъчно парче сланина, няколко глави лук. Когато се случеше да отиде на ресторант, поръчваше водка на едро - но не по 200 грама на всеки, а общо за всичките - 800. Винаги плащаше той.

Конфликтът му с властта започнал през 39-та. Веднага след освобождението си от Горадненския затвор Пястрак започнал да организира революционен комитет, за да си отмъсти на поляците. Но с червеноармейците в Горадня дошъл техен ревком (революционен комитет - бел. прев.), а на дългогодишния затворник казали - дръпни се. Той, естествено, се обидил, но не възразил. После много пъти го обиждали, поставяли го все по-ниско и по-ниско. Умря в самота, едва ли не забравен от всички, автор на едва ли не един-единствен, макар и голям, роман - "Ще се срещнем на барикадите".

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.