СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 05, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 42

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

42.

А какво да кажем за езика на художествената литература, за партийната чистота на който се грижеха партийните редактори във всички литературни издания. Още повече техните помощници измежду младите възпитаници на Беларуския държавен университет.

Първият ми писателски конфликт беше именно в областта на езика, който, естествено, не отговаряше на издателско-редакторските канони. Връщаха разказите ми, изпълнени с множество забележки-упреци. Това, разбира се, беше неприятно, но и ми помагаше да почувствам необходимото равнище на тогавашната литература, да се адаптирам по някакъв начин към него.

В края на годината бях поканен от Съюза на писателите да участвам в ежегодния семинар на младите, който се провеждаше в Каралишчавичи край Менск. Симпатичното имение на един изпаднал в немилост партиен функционер служеше дълго време на беларуската литература и съдействаше за нейното развитие, през него преминаха едва ли не всички тогавашни млади писатели. Старите имаха възможност години наред да си поемат там дъх от партийната задуха на работните им места, на идеологическите им длъжности. Там, сред елите и боровете, всички като че ли ставаха равни, вглъбяваха се в собствения си художествен свят и творяха, творяха... Как и какво - това е вече друг въпрос, явно всеки своето. Мележ не пишеше това, което пишеше Паслядович, Броука се различаваше от Куляшоу. Допуснати там за една седмица, ние гледахме и слушахме. Професор Гутарау ни въвеждаше пламенно в прогресивния, според него, свят на социалистическия реализъм, в марксистко-ленинската естетика, Шамякин със своя опит на партиен романист наблягаше на отразяването на авангардната роля на партията в борбата с немско-фашистките нашественици. Уладзимер Карпау насочваше вниманието ни към злонамерените действия на западните агенти, на някогашните колаборационисти, които трябваше да бъдат изобличавани. Брил не насочваше вниманието ни натам, говореше повече за лиризма в литературата, като даваше за пример своя разказ "Галя". По това време Брил се харесваше на младите, докато Мележ беше малко познат и никой не очакваше от него такава изненада като "Хората от блатото". Ние, петнадесетина участници, които бяхме дошли от провинцията, четяхме и обсъждахме донесеното със себе си, макар че всичко това не беше нещо особено и не се запомни. Освен може би "Зоня" на Вячаслав Адамчик. Адамчик беше признат за несъмнен талант, казваха: млад е, а вижте как описва старите. Това беше истина. Моите военни разкази не ги критикуваха много, но и не ги хвалеха. Може би имаха право.

Тогава, както впрочем винаги, ориентираха литературата към съвременността, към предсрочното изпълнение на поредната петилетка. И също - към прославените първенци, стахановци, ударници на комунистическия труд. Войната с нейния "безкраен героизъм" се губеше все повече и повече в миналото. Между другото, никой не се натъжаваше прекалено от това...

Някъде по това време в списание "Маладосц" се появи новата повест на главния му редактор Аляксей Кулакоуски със заглавие "Доброселци". Произведението показваше доста реалистично живота в белоруското село след войната. Във всеки случай по своята правдивост нищо подобно в беларуската литература не беше имало. Но може би именно с това повестта изплаши партийното ръководство, което не се забави да покаже своята власт. В партийните вестници се появиха унищожителни статии за произведението, редакторът беше свален от длъжност. Веднъж, когато бяхме в Менск, решихме с Карпюк да наминем към "Маладосц", за да изкажем на автора възхищението си от неговата творба и да му изразим своето съчувствие. Кулакоуски седеше сам в своя кабинет (беше към края на деня) и ние му казахме какво мислим. Тогава той изказа внезапно своето несъгласие, като заяви, че идеята на повестта е погрешна, и съжалява за нейното написване. Той е честен комунист и желае да помага с всичко на партията. Излязохме с Карпюк от "Маладосц" като попарени и Карпюк дълго време ругаеше тази среща. "Ами да, разбера се!.. По време на войната е бил командир на наказателна рота..." Вече знаех, че Карпюк мери всички с мерките на войната и в дадения случай може би имаше право... А може би Кулакоуски говореше така само на нас, защото какво основание имаше да приеме искрено нашите съчувствия? Свален от поста главен редактор на списанието, той една година или повече писа партизанските спомени на председателя на Върховния съвет, което по всяка вероятност го спаси. Изкупи творческия си грях.

След семинара съставих първия си сборник от всичко, което ми се беше събрало, и го изпратих в едно издателство. Мина доста дълго време и го дадоха да бъде подготвен за печат на един от редакторите, който се оказа Уладзимер Дамашевич. На него му се налагаше не само да редактира текста, но и да защитава моите литературни идеи, които не бяха изцяло традиционни и не задоволяваха началството на издателството. Това особено се отнасяше за повестта "Викът на жеравите". Но Володзя имаше характер, а най-вече - свое виждане за литературата, различно от официалното виждане на многобройното началство.

Най-сетне получих долу-горе нормално жилище, наистина, със съквартирантка, самотната счетоводителка Еудакия Василеуна, с която съжителствах десет години. Тогава вече имах двама сина - вторият, Вася, се роди точно на рождения ми ден, затова го нарекохме така - Васил Василевич. Зад къщата имаше симпатично дворче с дървета, покрито по западен маниер с плочки. Това някога бил манастирски имот, заедно със съседното здание на редакцията. И зданието на редакцията ми харесваше. Беше на два етажа, на първия се разполагаше печатницата с линотипите, печатарската машина, цинкографията, телетайпите. На втория от двете страни на коридора се разполагаха кабинетите на отделите. Таванът на всички беше висок, прозорците също. Паркетен под. Едно неудобство - печки, облицовани с плочки, които не топлеха много през зимата.

Когато започнаха да ме печатат, моят съсед по секретариат Володя Фридрихсон често повеждаше разговор за литературата. Той познаваше добре руската класика, а и западната, особено немската литература, спомняше си най-различни литературни колизии през 20-те години. Моите военни разкази възприемаше с доста голям дял дружеска ирония, особено по въпроса за героизма. И аз може би за първи път почувствах другата страна на това, което си представях като възприемане на моите произведения от читателите. Впрочем, този в общи линии разумен човек възприемаше едва ли не цялото минало (а и съвремието също) с едва прикрития скептицизъм на интелигента, чийто смисъл разбрах много години по-късно. Но най-много скептицизмът и иронията му се изливаха върху неговия колега, чиито снимки ретушираше ежедневно - фотографа Виктар Косцин. Този ветеран от отминалата война, бивш танкист, беше преживял много през военните години и изобщо не беше настроен да понася нечия ирония по отношение на себе си. Без да обръща внимание на това, Фридрихсон дълго се надсмиваше на писмото, което Косцин получи от Москва в отговор на молбата си да получи медал "За превземането на Берлин". Писмото беше следното: "До гражданина В. П. Костин. Във връзка с вашето обръщение за награждаването ви с медал "За превземането на Берлин" ви уведомяваме, че N-ският Житомирско-Фастовски-Берлински танков корпус, награден с ордените "Ленин", "Червено знаме", "Кутузов" и "Суворов", не е участвал в превземането на Берлин и вие нямате право да бъдете награден с посочения от вас медал. Началник на отдела за награждаване полковник еди кой си". Виж ти, корпус самозванец, иронизираше Фридрихсон. Косцин се възмущаваше. По това време се запознах с горадненския прозаик Аляксей Карпюк. Веднъж се сблъскахме на стръмното редакционно стълбище и Карпюк ми подхвърли с неговия обичаен припрян маниер: "Здравей! Казват, че пишеш повест?" - "Пиша, да". - "Правилно, пиши". Каза и изтича надолу на двора. Тогава той вече беше написал книгата "В един институт", беше преживял не една житейска драма и като че ли по това време беше без работа. По-късно животът ни събра за дълги години с този необичаен човек и писател, много горчивини и грижи преживяхме заедно.

По това време или малко по-рано се проведоха два известни партийни конгреса, които разклатиха здраво вътрешния живот на страната. В литературата това се усети най-напред с неочаквания възход на сатирата, на която през годините на съветската власт (особено след известната разправа с М. Зашченко) като че ли бяха завинаги изтръгнали зъбите. Във вестниците и списанията започнаха да се появяват хапливи фейлетони и миниатюри, появиха се нови имена на сатирици. От тях много ми харесваше рано починалия А. Зверау (надпис върху болница: "Съветските болни - най-здравите на света", "Помни: като сдъвкваш храната, помагаш на страната" и други). Беларуският "Вожик" ("Таралеж" - бел. прев.) започна да оформя постепенно характер, макар че критичният му патос не се издигаше над длъжността домоуправител. Списанието напечата някои мои фейлетони и главният редактор Павел Кавальоу ме покани в Менск да се запознаем. (Тогава личното познанство с автора беше задължително, преди това се проучваше неговото минало, социалното му положение, партийността). Като отидох един път да си взема хонорара, се запознах с Павел Ничипаравич, а за да отбележим запознанството, отидохме на ресторант. Нашата компания почетоха и други работници във "Вожик", и не само сатирици. Резултат от това сътрудничество след известно време стана една книжка със сатирични разкази, носеща характерното заглавие "Ход с коня".

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.