СЛУЖБОМЕР

петък, ноември 06, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 13

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12.

13.

В къщата, където събраха ранените, срещнах един мой съученик. Също ранен. Уговорихме се на сутринта да се измъкнем заедно. Имаше там и една санитарна инструкторка, бойко момиче като моята Катя. През нощта даже пийнахме малко - намери се у някого. После момчетата откриха под печката зайци и хайде да ги колят. Макар че са ранени, иска им се да похапнат. Преди да падне нощта, кракът започна да ме боли и аз легнах на пейката. В полунощ някой ме буди - отварям очи, а това е нашият батальонен командир Смирнов, пита: "Ранен ли си? Можеш ли да ходиш?" Казвам: не. Малко да стъпвам можех, но казах, че не мога. Той каза: "Събирам батальона...". Запали цигара, постопли се и си тръгна. Задрямах отново и се събудих от това, че всичко наоколо се тресеше, ужасен обстрел. По селото бият минохвъргачки, чува се, че стрелят и танкови оръдия - звукът им е един такъв особен, кратък.

Няма никакво укритие, намираме се в своя тил. Ранените се разтревожиха и започнаха един по един да се измъкват на улицата. А по нея вече препускат каруци, спасяват се. Моят съученик, младши лейтенант, казва: "Да вървим към църквата, там през полето са нашите".

Излязохме някак си от нашата къща, но не стигнахме до църквата, обстреляха ни. Казах: "Там няма да минем" - и се върнах, той продължи сам. А след известно време вратата се отваря и ето го че пада на прага с два куршума в гърлото. Кървава пяна от устата и раната. Иска да ми каже нещо, но само хърка. Умря бързо в ръцете ми. След още един час в къщата останаха само тези, които не можеха да ходят, останалите се разбягаха. Танковете вече влязоха в селото. Виждам, че не трябва да стоя тук. Кракът ми през нощта се е подул и боли повече отколкото в началото. Вече не мога да стъпя. Тогава изпълзях. На двора някакъв възрастен войник ми подава от мазето кутия с патрони за автомат и отново - кумулативна граната. Не взех патроните - в пистолета си имах патрони. А гранатата взех. Отвинтих дръжката, погледнах дали има взривател. Взривателят си беше на мястото. Въоръжих се така и си мисля: "Може би това е краят ми, финита ла комедия". И изпълзях на пътя. А нашите като че ли вече са опразнили улицата, няма никого. Танковете продължават да стрелят, особено на другия край на селото. И изведнъж се появява каруца с два коня, а на нея петима войници. Аха, мисля си, стой! Викам им и махам с гранатата. Ако не спрат, минава ми през ума, ще я хвърля по тях. Но те изобщо не намалиха - профучаха покрай мене. Не ми стигна решителност да хвърля гранатата. А и все пак там се намери добра душа, каруцата спря. Скача един с полушубка, тича към мене и ме хваща под мишниците. Така се озовах на каруцата. И като избягахме от селото в полето, се измъкнахме, може така да се каже, изпод танковете. А те не бързат да ни догонят - стрелят с оръдията, повече над главите ни по тези, които са далече напред. Във въздуха само свирят танковите снаряди. Държа се с две ръце за нещо в каруцата и гледам назад, към селото. Край църквата до малката мазана къща виждам нашата санитарна част. Единият от танковете спира внезапно и стреля два пъти от улицата към къщата, която изчезва в облаци от прах. И толкова. Може би тези, които останаха там, бяха стреляли по него или бяха хвърлили граната, затова и танкът се разправи с тях. По всяка вероятност това беше видял отнякъде и моят батальонен командир, който беше наминал при нас, преди да отиде да събира батальона. И, разбира се, е решил, че там е останал и Биков. Така са ме записали при убитите, защото повече не се върнах в полка.

Има още една версия за произхода на моята "пахаронка". Въпросът е в това, че нашият полк не се появи отново в полето край Северинка, началството насочи остатъците от него в друга посока. Убитите останаха в степта. Снегът ги затрупа. И едва когато през пролетта снегът се стопил, започнали да се появяват труповете, а селяните ги влачели с куки към шейните и ги карали в Северинка. У един от тях явно са намерили моята полева чанта с някакви документи и са сметнали, че "човекът изпод снега" е Биков.

После направили на братската могила край Северинка паметник с някои от фамилиите на загиналите, сред които се е оказала и моята.

След това ми се случиха още няколко дни приключения, точно такива, каквито са описани в "Мъртвите не ги боли". Между другото, това не е единствената ми автобиографична повест, в която всичко или почти всичко е истина. Но именно това, което беше истина, стана неприемливо за социалистическия реализъм. Може да се каже, че основен враг на този прословут метод беше истината. За нея следеше целият държавно-партиен институт на издателите, редакторите, рецензентите и критиците. В същото време, когато владетелите на нашите мисли не преставаха да агитират провокативно: пишете истината! Колко наши братя, писатели, изгоряха именно заради истината... А с лъжи, напротив, правеха кариера.

По-нататък нас, ранените, ни караха неизвестно накъде върху бронята на наши танкове. Беше нощ, светла, зимна. И един път след друг ни бомбардираха немски самолети. По време на бомбардировките танковете спираха и танкистите се криеха под тях, за да могат, ако се запалят, да избягат. А аз не можех нито да сляза, нито да избягам и лежах под бомбите отгоре. Само се държах здраво, за да не ме пометат взривовете. Но след една особено люта бомбардировка, когато на една селска улица изгоряха две машини, не издържах и скочих долу. Не успях да се изкатеря обратно и запълзях към една къща. Танковете продължиха нататък. Къде? - не знаех, а и самите танкисти не знаеха. Научаваха после. Така че влязох пълзешком в къщата, някой ми помогна да се кача на леглото. Тъмно, нощ. На масата има нещо, някакво гърне. Бръкнах в него, напипах още топло цвекло и започнах да го ям. До мене на леглото лежеше още някой, ръката ми все докосваше нещо мокро на сламата, но не ми беше до това. Заспах веднага. А като се събудих и вече беше започнало да се съмва, поглеждам към съседа си, а той - немец, оберлейтенант. Но вече мъртъв, вече студен и дори вкочанен. А изглежда беше жив, когато легнах до него.

Сутринта започна бой, вече за това село. Помня, че слънцето изгря и ярко освети всичко. На улицата някакви викове, някой нанякъде бяга, а аз явно бях вдигнал температура и престанах да разбирам какво става. И поради тази неприятност, и поради недоспиване. Във всеки случай вече не зная кой се намира в селото - нашите или немците. Защото стрелбата се чува в единия край, после в другия, носят се неразбираеми викове, след това всичко стихна. Мисля си - като лежа тук, какво ще дочакам? Допълзях до вътрешната веранда. Край вратата - заграден с дъски отсек с картофи, дребни някакви, може би за храна на животните. Прилегнах върху картофите, извадих пистолета и лежа. Чувам, тичат по улицата, по дворовете, но говорът им като че ли не е наш, значи са немци. Вратата е затворена, но ако я отворят, аз съм точно срещу нея, може би малко встрани. И ето туп-туп по двора. Вратата се отваря - немец! С едната си ръка държи вратата, с другата - автомат. А аз с пистолета го гледам. Разбира се, можех да стрелям всяка секунда, а той, за да го направи, трябваше да прехвърли автомата в дясната си ръка. И ето че аз не стрелях, а той пусна вратата и се върна обратно...

Лежах там още известно време. После, както би могло да се предположи, немците се оттеглиха. По улиците започнаха да минават наши камиони. Наистина, откъде и за къде - не можеше да се разбере. Но аз вече бях изпълзял на двора и стоях до оградата. Идва един бензиновоз, започнах да му махам с ръка, но той не спря. Стоя и гледам след него. Излезе от селото, върви по полския път, а там разклонение. Кривна вляво, към едно малко дере, а от дерето към пътя - трасиращи куршуми. Бензиновозът лумна като факел.

След това все пак ме взе един камион и ме закара до един железопътен прелез. Там имаше наши мотоциклетисти от някакъв разузнавателен батальон и още някакви бойци. Влязохме в една железопътна барака - може би е била железопътно общежитие. И в него са живели работници. А там - пълен ужас. Лежат убити на пода петнадесет души от нашите... Оказва се, че вчера танкисти донесли там свои ранени, а по железопътната линия се движел немски брониран влак - и тава в тила им. На разсъмване в общежитието влезли немци от влака и застреляли всички ранени. Един възрастен работник каза: "Спасявайте се, момчета, скоро пак ще дойдат!" И ние си тръгнахме. Но накъде? Зад нас е железопътната линия с бронирания влак, отляво се вижда как зад един овраг немците копаят нещо, по нататък - шосе, по което се движат нагъсто немски камиони, вероятно идват от Кировоград. А пред нас - минно поле, още указателите не са прибрани, по пътя има табелки с "Minen". Но нямаме друг път, а зад полето поне има копи, все някакво скривалище. И старши лейтенантът, който беше сред нас, каза: "Хайне, напред! Кой е първи?" Няколко негови подчинени са с бели маскировъчни халати. Но той не изпраща тях, иска да изпрати някого от чуждите. И изпрати един ранен в главата пехотинец. Той се взриви първи. След това тръгна друг пехотинец, но този път не се взриви той, а един "свой" с бял халат, който, струва ми се, вървеше четвърти. Макар че се движехме по следите на първия. Аз накуцвах пети. Най-сетне се добрахме до копите...

Заравяме се в копите, седим. Наблюдаваме. Наистина, след известно време минава брониран влак, спира на прелеза. От него излизат петима души немци, вървят към нас. А там в полето има два изоставени камиона, мислехме, че също са се взривили на мини. Но не. Немците стигнаха до камионите, занимаваха се с нещо там (може би ги минираха) и се върнаха обратно при железопътната линия. Минава време, ние чакаме.

Боевете гърмят около нас, по целия хоризонт. Навсякъде нещо гори, трещи. А тук, където сме ние, тишина, освен нас няма никого. Немците не ни виждат. И внезапно право над копите се спуска немска "рама" (разузнавателен самолет "Фоке-Вулф" - бел. прев.), пробягва известно разстояние по снега и спира. Излиза един летец, вдига капака и започва да човърка нещо вътре. И едни от разузнавачите казва на старши лейтенанта: "Хайде да пленим "рамата". Аз съм авиомеханик, мога да излетя". Странно в общи линии намерение, но какво да правим? Закъсали сме много, не се знае дали ще устискаме поне до нощта. Накратко казано, трима тръгнаха към самолета. С бели халати, не можеш да познаеш веднага какви са. Не стигнаха като че ли и на петнадесет метра. Немците извикаха нещо и нашите спряха нерешително, някой хвана автомата. И в същия миг се завърта картечната кула, големокалибрени куршуми политат срещу разузнавачите... Самолетът запали, засили се малко и се издигна в небето.

Оттам се измъкнахме през нощта. Светеше луна, по снега се виждаше надалече, натърпяхме на страх.. Този път старши лейтенантът изпрати първо мене и аз закуцах, опирайки се на нечия пушка. Но в края на краищата преминахме през шосето и в някакво село се добрахме до своите. "Юнкерси" обаче бомбардират селото, сипят касетни бомби.

В къщата, където лежат ранените и чакат да бъдат откарани, се разпорежда девойка с пагони, пише "талоните от предната линия" и ръководи товаренето. Но транспорт няма, ранените се нервират. Идва и моят ред, пита ме: от коя част си? Казвам си дивизията, а тя казва: това не е наша част, няма да ти дам талон. Какво да правя? Без талон няма да ме приемат в болница. Чакам. Тогава връхлита поредната група пикировачи - взривове, стъклата на прозорците се пръскат. И девойката, като изтръсква от себе си мазилката, ми подписва набързо талона. Мога да ходя в тила. Но с какво? С един ранен в ръката сержант излизаме на улицата. Бомбардировката престана, но навън е пусто. И изведнъж отнякъде се появява "вилис" с офицер и моят приятел вика: "Коля!". Шофьорът е негов познат. С "вилиса" пристигнах преди свечеряване в армейската болница в Александрия. Ето как най-сетне ми провървя.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.