СЛУЖБОМЕР

сряда, ноември 11, 2015

Основаване на Четническия институт. Изпращане на списъци в Екзархията. Конгресът през 1899 година

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Както казах, Винишката афера (14. XI 1897 г.) нанесе голям удар на революционната организация. Лошите последици обаче се ограничиха само за Скопския окръг. В другите окръзи революционното дело, след кратко затишие, продължаваше да напредва. От друга страна дейността на организираната емиграция в България ни внушаваше опасения и преди тая афера, към средата на 1896 г. Централният комитет 6е принуден да изпрати в София свой представител, който да следи дейността на емиграцията, както и да следи всичко, което се мисли и работи по македонския въпрос и своевременно да ни уведомява; също да събира средства и оръжие за нуждите на организацията, да вербува работници и ги изпраща в Македония по наше посочване. За такъв определихме Гьорче Петров, стоенето на когото в Солун вече бе невъзможно. Като член в Централния комитет Гьорче бе заместен от Хр. Матов.

През 1898 година Централният комитет предприе и осъществи две неща, които дадоха силен тласък на революционното дело в Македония и които твърде много улесниха работата на комитета. Това са: основаването на Четническия институт и завеждане практиката да се изпращат списъци в Екзархията за назначаване на учители деятели във важни пунктове.

През същата година Централният комитет изпрати окръжно до околийските ръководители, с което се задължаваха да изложат положението на околията в революционно отношение, както и нуждите ѝ. Към средата на месец октомври 1898 година получихме отговор от 12 ръководители. В 11 от тия доклади ръководителите, между другото, се оплакваха от лошото държане на терористическите групи, образувани в края на 1895 год., които искали от населението винаги хубава гозба и издръжка. Само в едно изложение се похваляваше агитационно-организационната дейност на нелегалната чета на Михаил Попето. След прочитането на докладите по мое предложение решихме терористическите групи да се разформират и на техно място във всяка околия да се създадат нелегални малочислени чети от нелегални наши работници. Писахме до всички ръководители да приложат решението на Централния комитет, като в окръжното се казваше, че ако в даден район няма нелегални работници, ръководителите да съобщят, за да се изпратят такива. Постепенно и в скоро време терористическите групи бяха заменени от нелегални чети, водени от войводи. Четите имаха за задача да унищожават деребеите турци, за да се отстрани терора, да се повдигне духът на населението и да го подготвят за бъдещето въстание. Но материалните средства, които Централният комитет получаваше от облога на някои търговци, бяха недостатъчни да задоволят нуждите на организацията по околии: тия средства се изразходваха за издръжка на затворниците в централните затвори, за плащане хонорар на адвокатите по завежданите дела, за документи на съдии и други. Поради това наложи се на местните ръководители да събират членски вноски в пари или натура от всеки посветен и по-състоятелен член на организацията, а посветените учители да внасят в местната организационна каса 2% от заплатата си. Събираните средства да се изразходват за издръжка на местните чети и, главно, за доставка на оръжие. По-заможните пък членове бяха задължени сами да си купят пушки, револвери и патрони. Парични средства за нуждите на организацията се надявахме да получим и от Върховния комитет в София, но надеждите ни останаха неоправдани. Върховният комитет беше враждебно настроен спрямо Централния комитет. Не се оправдаха надеждите ни да получим парична помощ и от току-що образуваните из България офицерски братства, за които Гьорче Петров ни беше вече осведомил. Отиването ми в София и срещата ми с Ал. Протогеров, П. Дървингов и Саракинов във Шумен се приключи неблагоприятно: те ми заявиха, че са още в периода на организирането, та за парична помощ и дума да не става сега.

През същата 1898 г., за да се засили организационната дейност в Македония, решихме да съставим списък от по-активни учители, които да бъдат назначени в по-важни пунктове из Македония и Одринско. Приготвеният списък изпратихме в София на Гьорче Петров, когото задължихме да замине за Цариград и настои пред Екзархията за приложението му. Опитът ни се увенча с успех : всички учители от списъка бяха назначени. За следните години се практикуваше същото.

Централният комитет беше в чест контакт с ръководителите в провинцията, тъй като мнозина от тях често идваха в Солун по работа или пък бяха извиквани нарочно за срещи. Срещи ставаха не само по единично. Викахме по няколко души на обща среша за съвещание. Това практикувахме до 1898 год. В тия сбирки обикновено се обсъждаха конкретни и общи въпроси и се вземаха съответни решения. Най-многочислена сбирка конгрес се състоя през месец август 1899 г. Присъстваха окръжните ръководители и мнозина околийски — на брой 27 души, а заедно с 4-мата членове от Централният комитет — всичко 31 души. Срещата стана в моята квартира. Всеки ръководител изложи състоянието на далото в района си, посочи причините и мъчнотиите, след което се вземаха решения. Битолският, струмишкият и серският делегат между другото посочиха, че най-голяма пречка за по-голям успех на организацията срещат в лицето на митрополитите Григорий, Герасим и Ан. Наумовъ. Тия хора, — казваха делегатите, — явно противодействат на организацията. При назначаване на учители в града или в селата питат всекиго: ти член ли си на революционната организация? Ако си член, за тебе няма място. Или — утре ако се научим, че си станал член на организацията, веднага ще бъдеш уволнен! При това положение учителите, всички вече наши хора, са бивали принудени да лъжат, че не влизат в организацията, за да не останат без учителско място. И тримата делегати предложиха да се вземат строги мерки спрямо визираните лица. Всички други делегати мълчаха. Аз председателствах събранието и поставих въпроса на гласуване, като казах: „Който е съгласен с предложението на тримата делегати, да дигне ръка“. Всички 27 души делегати, без нас четиримата членове от Централния комитет, гласуваха за предложението. Аз очаквах обратното и като видях резултата, тръпки ме побиха. Да убием двама митрополити, представители на нашата духовна власт, бератите на които с издействани с такъв труд, макар и противници на организацията, ми се видя страшно. Погледнах д-р Хр. Татарчев и в лицето му прочетох същата изненада. Веднага взех думата и казах: „Г-да, сега взехме едно много важно решение. Решението си е решение, но във връзка с него ще направя и аз едно предложение. Вие знаете колко много врагове имаме; как постоянно ни клеветят и какво е настроението на общественото мнение в България против нас. Ако веднага приложим решението, викът против нас ще бъде ужасен и ще се повреди много на революционната организация. Ето затова предлагам изпълнението на решението да се предостави на Централния комитет; когато той намери, че времето е благоприятно за приложението на присъдата, тогава да се изпълни тя. Без заповед на Централния комитет никой да не пристъпва към екзекуция. Който е съгласен с предложението ми, да дигне ръка“. Всички 27 души дигнаха ръка. Олекна ми. По-късно мнозина от тия делегати ми благодариха за предложението.

В същото заседание аз поднесох оставката си от Централния Комитет, като казах: „Вие всички знаете какъв вик и какви обвинения има против мене от опозицията. Смятам, че стоенето ми в Централния комитет е пакостно за организацията, поради което си давам оставката. Нека на мое място бъде избран друг. Аз бих желал даже да е някой от противниците ни, за ла може да се постигне обединение и да се тури край на козните от страна на опозиционерите“. Мнозина взеха дума. Обясниха мотивите на козните и източниците от де произтичат и всички единодушно решиха да остана в Централния комитет и си гледам работата.

След конгреса Хр. Батанджиев. който беше член в Централния комитет и секретар в митрополията поради многото работа в канцеларията на последната, поради физическа невъзможност си даде оставката от членството си в Централния комитет, та фактически във висшата управа на организацията останахме само двама — аз и Д-р Хр. Татарчев. На негово място за временен член в Централния комитет избрахме и поканихме Гр. Попов, шурей на К. Г. Самарджиев.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници; 6. Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България; 7. Първите материални средства, организиране на терористите и доставка на оръжие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.