Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 16

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15.

16.

През пролетта боевете стихнаха изцяло, фронтът премина в отбрана. След като дежурихме не много успешно на предния наблюдателен пункт, ме викат в щаба на полка и ми поставят нова задача: с група войници (12 души) да отида в прифронтовото село Барсучен и на сутринта да изведа от него цялото население. Селяните могат да вземат със себе си събиращото се на една каруца. Това е всичко. Разбрано? Изпълнявайте...

Тръгнах с войниците да търся Барсучен. Оказа се, че е зад едно възвишение, на километър и половина от предната линия. Помощник ми беше старшина Гончаренко, някогашен счетоводител от Виница. Селяните не възразяваха особено - като трябва, трябва: война е. Кой знае какво са замислили тези руснаци заедно с немците, които са зад хълма. Натовариха на каруците си децата, постелки, сложиха няколко чувала с царевица и тръгнаха, както беше заповядано, на петнадесет километра в тила. Ние също, както беше заповядано, направихме от двете страни на улицата бариери от тънки върлини, поставихме часовои. Като избрах най-хубавата къща, написах с въглен на бялата стена "комендатура".

Започна нова тилова служба в обезлюденото вече село. Главният смисъл на тази служба, както разбрах по-късно, беше да не се даде на селяните да използват своите продоволствия, защото те трябваше да бъдат конфискувани за фронта.

Скоро в селото пристигнаха някакви тилови части, един щаб на армейски инженерен батальон, още някакви. Започнаха да се разпореждат, да товарят на камиони всичко, което беше останало от продуктите - най-вече царевица, зърно, брашно. В Молдавия в това отношение не беше като в Украйна, намираха се достатъчно провизии. Всяко домакинство имаше хляб, дори бял, имаше сирене, сушени плодове, масло, мляко. Колхозите не бяха успели да ограбят молдованците, сега законно ги ограбваха войските, на които престанаха да карат провизии от тила. Целият войскови транспорт беше зает с извозването на боеприпаси - готвеше се "атаката на Балканите". Изселваше се широка 15-километрова ивица по цяла Молдавия. Но оставаше виното, каквото имаше всеки стопанин, и нямаше как да бъде откарано с една каруца. Заравяха го в земята. Наивни бяха тези молдованци - нима можеш да скриеш нещо от съветския войник? Още повече вино. Всеки боец имаше към пушката си шомпол, който прекрасно изпълняваше ролята на "търсач". За десетина дена изровиха и изпиха всичко. Понякога пияните войници започваха да се бият и дори да се стрелят, за вино и за къщи също. Това се случваше, когато едни части още не си бяха отишли, а други пристигаха и искаха да се настанят. Често идваше полковото началство - да контролира и също да пийне, ако все още имаше какво. За комендатура бях заел къщата на псалта, където се бяха запазили малко стари руски книги. Там четох "Така каза Заратустра" и още нещо от античните автори, разбира се, в превод на руски. Макар че беше война, ме теглеше към знанието, към културата, до които не се бях добрал през мирното време.

Беше ведро лято, топли южни нощи. И при мене идваше една сестричка от инженерния батальон, която черпех с гръцки орехи и молдавско вино. И ние говорехме дълго за литература, за изкуство. Тя разказваше за довоенния си живот в в зелената украинска Звенигородка, където се беше родила. По това време бях навършил двадесет години, още не бях познал жена и се отнасях много внимателно към неочакваното нежно чувство. Плюс това беше първо и неочаквано. Но веднъж дойде един непознат лейтенант, на вид по-възрастен от мене, и се представи: "Пълномощник на контраразузнаването смерш. Чували ли сте какво е това смерш?" Да, бях чувал нещо за неговия смерш, но какво иска от мене? А той искаше да разбере какви са отношенията ми с червеноармейката Лужкова. Защото това било въпрос на държавна сигурност. А аз, глупакът, си мислех, че това е лична работа... Но все пак накрая се оказа, че е лична работа, защото, както ми разказа после червеноармейката Лужкова, този смершевец ѝ бил хвърлил окото. След десетина дена инженерният батальон замина за друг участък и започна едно страдалческо, едва ли не всекидневно писане на писма. Струваше ми се, че целият смисъл на живота се състои в това колко бързо ще получа писмо от нея. Правилно беше казал някой, че любовта е винаги приказка с печален край.

Малко по-късно искаха да ме съдят и в едно друго село. Делото вече беше насрочено, трябваше да дойде следовател от военната прокуратура. Случи се така, че мои войници влязоха в църквата. А се знае как се отнасяха у нас към религията: ту се бореха с нея да я унищожат, ту отпускаха примката на църковната шия. По време на войната я отпуснаха, а войниците не се съобразиха с това и аз заедно с тях. Войниците счупиха катинара и влязоха в църквата да погледат иконите, а преди всичко - за хартия. Там имаше църковни книги и в тях бели страници, които късаха за писма до родителите и жените си: не ни даваха никаква хартия. Пушачите се спасяваха с фронтовите вестници, който се ценяха най-вече заради това, но върху лист от вестник не може да се напише писмо. И така, поповете се оплакаха на политическите ръководители, а те - на прокуратурата. И ме обвиниха, че не съм опазил църквата. Казвам им: не сме имали задача да я пазим, ние сме атеисти. Толкова по-зле, казват ми, ще отговаряте.

По повод на църковното дело от Централния комитет на Молдавската комунистическа партия дойде един цивилен, той също провеждаше следствие. А когато се освободи от следователските работи, поиска да си пийне. Но в селото нямаше вече нищо за пиене и отидохме с него в близкия хутор. Слязохме от каруцата, вървим през ръжта по една пътека, разговаряме. И изведнъж от хутора - изстрели. Моят гост хваща карабината, но веднага се свлича - по лицето надолу пълзи окото му, кръв облива бузата. А в двора на хутора псува наш войник с пушка в ръката. Двамата войници, които бяха с нас, се спуснаха натам, а аз - към госта. Бързо на каруцата и - в болницата. По пътя се уговаряме да кажем, че по нас са стреляли немци. Като се върнах у дома, докладвах точно това на началството.

Но на другата сутрин дойде капитан Травин, на когото бях подчинен, и ме наруга за измамата. Той вече знаеше какво се беше случило в действителност. Но откъде? "Оттам!" - каза сърдито старият и опитен старшина Гончаренко. Това ми беше първият урок от този вид - урок, който обаче не усвоих добре. Не зная как щеше да свърши всичко, ако не беше започнало скоро голямо настъпление, на никого не му беше вече нито до църквата, нито до пияния войник, който рани цивилния.

Точно преди настъплението получих първото писмо от своите родители - след три години без всякаква вест. Зарадвах се, че всички са живи, къщата не е изгорена. Подкарали сестра ми Валя за Германия, но тя беше чевръста, моята сестричка, и избягала от конвоя. Те също не знаеха нищо за мене и се зарадвали на писмото ми - че съм жив. Защото една седмица преди него получили "пахаронка", от онези боеве, край Кировоград. (Между другото, тази "пахаронка" имаше за мене не много приятно продължение след доста години от края на войната).

След войната сестра ми разказваше за своята "чевръстост". През пролетта на 44-та заедно с няколко момичета от селото избягала от "окопите", които копаели за немската отбрана. Но немците дошли в селото и започнали да ловят младите, за да ги отведат в Германия. Доста млади момичета изловили и ги подкарали към Чарапоушчина. А сестра ми не я намерили, тя по това време се криела във върбовите гъсталаци зад езерото. И тогава една нейна братовчедка, която вървяла под конвоя, казала, завиждайки, на един от охраната: "А вие погледнете там в храстите". Така открили Валя и я поставили също в колоната.

След няколко дена пътешествие пеш, под конвой, тя използвала удобен момент (бомбардировка или нещо такова), когато задържаните започнали да бягат на различни страни. Пазачите им, стреляйки - след тях. Валя клекнала в ръжта и гледа: към нея върви немец от охраната. Видял сестра ми, но си дал вид, че не я забелязва и минал край нея. Така тя се спасила и след няколко дена се добрала до дома.

(Следва)