Основаването на ВМРО

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

В Солун заварих гражданите първенци, разделени на две партии. Едни — като Насте Стоянов, К. Г. Самарджиев, Ничо Попов, Саздо Ризов, Т. Мацанов, Д. Кондов и др., които имаха материални връзки с учебното дело в Солун, като доставчици на дрехи, обуща, книги, провизии, превеждане на суми за пансионите, учениците и ученичките в града,— минаваха за „екзархисти“, т. е. проводници на официалната българска политика и други,— като Никола п. Стефанов, Дамян Петров — синове, Саздо Дерменджиев, Тодор х. Мишев и др., които се възмущаваха от спекулативните похвати на първите, протестираха в Екзархията по някои нередовности в пансионите и учебното дело,—минаващи за хора с по-самостойно схващане по църковно-училищните въпроси в Македония. С тъй наречената „екзархийска“ партия държаха всички учители, дошли от България и учителите прилепчани.

За директор на гимназията заварих Н. А. Начов, някогаж околийски началник в Ихтиман при битността ми на учител в Костенец, а за главен надзирател в пансиона беше Д. х. Иванов. Колеги в гимназията ми бяха: В. Кънчев, Петко Машев, Андрей Тошев, Хр. Мангъров, Дим. Матов, Благой Димитров, Дим. Цонев и др.

Пансиона заварих в анархия. Учениците не се покоряваха на надзирателите си, не харесваха храната, чупеха чинии, вилици, ножове, катанци на спалните стаи, за да влизат в тях, когато желаят и пр. Въодушевявах се от амбицията да въведа разумна дисциплина, но нямах подкрепата на главния надзирател Д. х. Иванов. Така, в първия още ден на моето дежурство в трапезарията 10 души ученици дигат ръка и заявяват, че порциите им са малки. Проверих и се оказа, че на 9 души порциите им бяха малки. Наредих да им се сменят, но на 10-тия не. След това почнаха да ядат всички. В това време дига се един ученик от съседната маса и ми казва: „Г-н надзирателю, требваше да смените порцията и на десетия наш другар, защото, ако порцията му беше добра, нямаше да заявява“. Отговорих му, че няма нужда от адвокат; всеки ученик отговаря за себе си. Ученикът се почувства сконфузен и седна на мястото си, без да възразява повече. Той беше бъдещият ми другар-съидейник Д. Груев.

Дамян Груев

Един празничен ден през м. октомври, седмокласните ученици ми заявиха, че не желаят да дойдат на черква. Това съобщих на главния надзирател, който ми каза да не ги заставам силом да дойдат, но след черква на тях закуска (чай) да не им се даде. Постъпих, както нареди моят колега, но когато след черква учениците влязоха в трапезарията да закусват, заедно с тях влезнаха и седмокласниците, които, като видеха, че на тяхната маса не е сервирана закуска, настаниха се по масите на другите ученици. Почна се скарване и сборичкване между тях, усилията ми да въдворя ред и тишина бяха напразни. Тогава се отправих към стаята на главния надзирател да му докладвам и той да вземе мерки за въдворяване на реда. Но вместо да ми помогне, той, още като бе чул шума в трапезарията, бе се приготвил да излезе от пансиона и на излизане от стаята си ми каза да отбележа имената на провинилите се ученици и си излезе. Това държание на главния надзирател ме възмути и още същия ден си подадох оставката от надзирателството. Директорът в продължение на три дни идваше при мене и ме молеше да си оттегля заявлението и да продължа работата си в пансиона, защото, иначе ще стане въпрос за постъпката на главния надзирател Д. х. Иванов. Оттеглих си заявлението и продължих работата си в пансиона.

Към м. ноември учителите, родом от България, подадоха заявление до директора да им се позволи да се хранят в пансиона, като си плащат храната. Разреши им се. Хранейки се заедно, аз бях свидетел на постоянните им подмятания по адрес на македонските българи, клеймейки ги в слаб патриотизъм — „ке ми дайш пари, ке се чинам бугарин“ и тем подобни. Аз им изтъквах борбата на македонските българи с чуждите пропаганди, която борба е по-интензивна и по-голяма, отколкото борбата на българите от другите български географски области — Добруджа, Мизия и Тракия, но те все продължаваха да осмиват своите югозападни сънародници, децата на които бяха призвани да обучават и възпитават.

Един ден бяхме излезли край морето да пием кафе в кафене „Бел вю“. В. Кънчев беше много словоохотлив и между другото в приказките си каза, че той е дошъл учител в Солун да побългари Македония. Много и силно казано. Възразих му, че така не требва да се говори и себе си да надценява, тъй като Македония отдавна е българска и че македонските българи отдавна водят борба с рутината; ней й трябва просвета, каквато всички учители н духовници понастоящем требва да пръскат. Кънчев се почувства засегнат и оттогава почна да ме мрази, докато след 5-годишно съучителстване в солунската гимназия ме принуди да се откажа от надзирателството, а после ме представи в Екзархията за преместване в гр. Сер, за където не заминах и напуснах учителството.

От 1888 год. сръбската пропаганда в Македония засили своята дейност и почна да атакува даже и солунската гимназия. С пари и големи обещания сръбските агитатори успеха да заблудят около 40 души ученици от гимназията и да ги изпратят в Белград, които след едногодишно престояване тук, избягаха в София. Същата пропаганда пилееше лудешки пари, за да открива сръбски училища навсякъде из Македония, подкупвайки по няколко продажни хора от всяко населено място. Турското правителство и цариградската патриаршия бяха в нейна услуга. Знаейки, че в Македония няма сърби, тая дейност на сръбските агенти ме много възмущаваше. И в търсенето на средство за противодействие на тая пропаганда, дойдох до заключението, че само една тайна революционна организация ще може да пресече пътя на чуждите пропаганди в Македония и че тя ще е най-сигурната опора за запазването на българщината в Македония, както и ще подпомогне за духовното и стопанско засилване на населението й. В размишленията си за основаването на революционна организация аз предвиждах, че ще срещна спънки от хората на Екзархията и от самата нея, която в църковно-училищното дело прокарваше централистична политика: тя назначаваше и уволняваше учителите и архиерейските наместници. Поради това аз почнах да търся съмишленици из средата на учителството и гражданството, които изповядваха децентралистични възгледи в нашето църковно-училищно дело. Такива намерих на първо време в лицето на Петър п. Арсов и Дим. Цонев, а по-късно и д-р Хр. Татарчев, училищен лекар. На други колеги, родом от Македония, не разчитах, познавайки гледищата и характерите им.

Доктор Христо Татарчев в работния си кабинет

През м. май 1892 год. ме настигна на улицата председателят на солунската община свещ. Иван Маджаров, който ми каза: „Идвам от конака; бях отишъл при валията да го моля повторно да разпореди да се отвори черквата в с. Ново село (Солунско), в която да се черкуват екзархисти и патриаршисти, макар последните да са само две къщи. На това валията ми отговори : „Аман от тия ваши църкви и училища. Знай попе, че още 1—2 години ще се мъчим с вас. Подир две години ще ви оставим да се хванете за гуша с гърците и сърбите, а ние ще гледаме сеир“. Циничният израз на валията Зехни паша ме възмути и реших час по-скоро да се заема с основаването на революционна организация. На разположение вече имах четирима съмишленици: П. п. Арсов, Д-р Хр. Татарчев, Дим. Цонев и Хр. Батаджиев. Но смятах, че сме малцина. При това, аз исках в нашата среда да има един по-авторитетен и по-вещ в конспиративното дело човек, какъвто не виждах между интелигенцията в Солун, и въобще, в Македония. Затова реших през ваканцията да замина за София и тук сред емиграцията да намеря такъв човек.

През м. юли 1892 год. заминах за София. Тук се срещнах с К. Шахов и му открих плана си, който за подходящ и авторитетен човек той ми посочи Гоце Делчев, още юнкер. Шахов определи среща в неговата печатница през идния неделен ден, когато само юнкерите могли да излизат от училището. При срещата ни обрисувах положението на националното ни дело в Македония, заканата на солунския валия и успехите на сръбската пропаганда и поставих и на двамата въпроса: не е ли време да се основе революционна организация в Македония? И двамата ми отговориха утвърдително, но поискаха да им изложа, какви ще са, според мене, основите на тая тайна организация. На зададения ми въпрос отговорих следното:

1) Революционната организация да се основе вжтре в Македония и там да действа, за да не би гърците и сърбите я таксуват като оръдие на българското правителство;

2) Основателите ѝ да са местни жители и живущи в Македония;

3) Политическият лозунг на организацията да е автономия на Македония;

4) Организацията да е тайна и самостойна, без да влиза във връзка с правителствата на съседните свободни държави

и 5) От македонската емиграция в България и от българското общество да се иска само морална и материална подкрепа за борбата на македонските революционери.

Върху изтъкнатите пет основни положения говорихме цели четири часа и напълно се споразумяхме. По въпроса за авторитетното лице, след размяна на мисли между мене и К. Шахов, Гоце каза: „Слушай, господин х. Николов, толкова време се мина, нека мине още една година. Догодина аз свършвам военното училище и нямам намерение да остана офицер в българската армия. Ще се върна в Македония. Тогава ще дойда в Солун, ще говорим по тоя въпрос и, ако има условия, ще основем организацията“. Разделихме се с Гоцето, като си пожелахме идното лято да се видим в Солун.

Ваканцията на учебната 1892/93 год. прекарах в Нюшател (Швейцария), за да попълня познанията си. Върнах се в София на 30 август и веднага отидох в гимназията да узная положе¬нието си, тъй като Екзархията ежегодно преназначаваше учителите. От канцеларията ми се съобщи, че съм преместен в Сер, по доклад на директора В. Кънчев. Отказах да замина за Сер и се заех с частна работа - книжарство. Аз трябваше да остана в Солун, защото, както бяхме се уговорили, требваше да чакам да пристигне тук Гоце Делчев. Известно време бях зает с извършването на формалностите по откриването на книжарницата: искане и получаване позволително от меарифа, наемане магазин и правене поръчки на книги и канцеларски материали. На 11 септември 1893 год. вече отворих книжарницата, като Хр. Г. Данов и Д. В. Манчов ми изпратиха учебници да продавам на консигнация.

Мина месец септември, но Гоце още го нямаше. На 21 октомври 1893 год., разхождайки се край морето, срещнаха ме Анд. Димитров и Дамян Груев. Спряха ме и помежду ни почна следния разговор:

— Абе Хаджи, ти какво мислиш за освобождението на Македония? — запита ме Анд. Димитров.

— По тоя въпрос мисля от преди 15 години и докато в Македония не стане един втори Батак, тя няма да се освободи. А за да се въстане, требва да се основе революционна организация.

— Хайде, тогава, ние тримата да основем такава организация.

— Ние тримата сме малко. Требва да влязат повече и по-авторитетни хора.

— Че кои смяташ да влязат?

— Например, Д. Кондов, К. Самарджиев и др., които имат връзки с цяла Македония. (Това аз казах, защото Даме Груев работеше в печатницата на К. Самарджиев като коректор).

— Остави ги ти гях — отвърна Д. Груев. - Те не са за такава работа. Те знаят само да се бъркат в работи, дето е касата на Екзархията и другите субсидии.

— Други, други кои имаш предвид? — каза А. Димитровъ.

— Абе, аз имам предвид и други хора, но не зная дали ще се съгласят да влязат в организацията. Такива са например: П. п. Арсов, д-р Хр. Татарчев и Хр. Батанджиев (Д. Цонев вече не беше учител в Солун).

— Добре, те тримата и ние трима ставаме вече шестима. Нека се срещнем шестимата, да разменим мисли всички заедно.

— Добре! — отговорих и определих място и време за обща среща на шестимата ни.

В уреченото време на 23 октомври 1893 год. в петък вечерта, всички шестима се събрахме в квартирата на Хр. Батанджиев. Аз обясних целта на срещата ни: време ли е да се основе революционна организация, каква требва да бъде нейната тактика и политическо верую, кои ще имат право да членуват в нея и отношенията й с македонската емиграция, която се намира извън територията на Македония и пр. Поставените въпроси бяха предмет на разискване от шестимата ни, но най-подробно и обширно се излагаше д-р Хр. Татарчев. На край дойдохме до следното разбиране: 1. Организацията требва да е тайна и революционна, 2. Нейната територия съставлява само Македония в нейните географски и етнографски граници, заряди това ще се нарича и вътрешна, 3. В нея ще членуват родени и живущи в Македония лица без разлика на вера и народности, 4. Политическото верую на организираните македонци е: автономия на Македония и 5. Да се пази самостойността на организацията, за да не падне под влияние на политиката на правителствата на съседните свободни държави.

Аз бях доволен, че всички присъстващи изказаха горните ясни мнения, които аз по-рано бях изказал пред К. Шахов и Г. Делчев в София, затова най-малко приказвах, но накрая казах: „Другари, ние основахме вече революционна организация, но при едно разкритие знаете ли какви могат да бъдат последиците за всеки един от нас? Всички ние можем да отидем на бесилка. За себе си, аз ви заявявам, че съм решен да отида до край. Вие какво ще кажете?“ Всички отговориха утвърдително, т. е. че и те са готови да отидат до край. С това се свърши формалността за основаването на революционната организация, идеята за която у всеки един от нас е зреела по-рано.

За разширението на кръжока и привличане на съмишленици накрая решихме всеки един от нас да посвещава в революционната идея най- близки свои хора в Солун и провинцията.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година.