СЛУЖБОМЕР

събота, ноември 14, 2015

Пречки и опасности - II

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Пречките и опасностите от вътрешен произход идваха от люде из българската среда и от люде и чиновници из турска среда, из сръбската и гръцка пропаганда.

Скоро след основаването на революционната организация се явиха люде, които бяха принципни нейни противници поради своите великобългарски политически схващания или поради лични материални подбуди. Това бяха така наречените еволюционисти, начело на които стояха директорите на гимназията в Солун и някои учители, родом от България и Македония, които проявиха опити да обсебят организацията и да ѝ дадат насока според разбиранията си. Същата цел преследваха ръководещите лица при Екзархията.

За тази цел в Солун станаха две-три събрания по инициатива на опозиционерите. Но и тук те не успяха, защото мнозинството от стеклите се на събранията граждани бяха люде, посветени в революционното дело, и не оставиха в техни ръце управлението на читалището, чрез което те проектираха да предприемат контраакция против революционната организация.

Въпреки явните неуспехи опозиционерите не се отчаяха и продължиха борбата като основаваха революционно братство.

С дохождането в Солун на А. Шопов (1896 г.), след безуспешния му опит да ме привлече и постави под свое влияние, по негова инициатива се направи четвърти опит за борба с революционната организация; основа се революционно братство с председател Ив. Гарванов. Революционното братство се оформи като такова през месец март 1897 г. През м. юни 1898 г. то изпрати до свои привърженици в провинцията окръжно. През същото време дойде при мене д-р Хр. Татарчев и ме запита дали и ние не трябва да изпратим окръжно с наставления как да се отнесат нашите привърженици към окръжното на революционното братство. Тогава в централния комитет бяхме останали само ние двамата: Хр. Матов и Пере Тошов не бяха в града. Въпросът обсъдихме обширно, защото виждахме, че тоя нов комитет ще всее пакостен раздор между учителство и гражданство. Спряхме се да не се изпраща от наша страна окръжно, а да следим как ще погледнат нашите съмишленици на тая инициатива и, ако учителството и гражданството бъдат с нас, братството ще капитулира. При лична среща с наши хора обаче ние обяснявахме, че основаването на нова революционна организация ще е пакостно за освободителното движение в Македония: неминуемо ще се явят борби сред учителството и гражданството. След време дойдоха и другите членове на централния комитет, които се съгласиха с решението на двамата ни. Имахме сведения, че отговорите от провинцията на окръжното на революционното братство бяха неблагоприятни. Изобщо, революционното братство имаше малцина привърженици и то само в Прилеп, Кавадарци и Сер. През м. октомври с. г. управата на революционното братство изпрати ново окръжно, с което се препоръчваше на съмишлениците му да открият в градовете пансиони, в които да се приберат деца на влиятелни граждани и селяни. Идея и инициатива хубава, но главно целяща да привлекат на своя страна влиятелни граждани и селяни, а после да бъдат поставени в враждебни действия с революционната организация.

При управата не революционното братство влизаха Ив. Гарванов, Хр. Ганев, А. П. Стоилов, А. Наумов, К. Г. Самарджиев и др. — всичко 14 души. Всичките бяха привърженици на революционната организация, но заявяваха, че целта на революционното братство е да групира в себе си по-въздържани елементи, които да работят за освобождението на Македония по легален път. Истинските мотиви, обаче, за основаването на революционното братство бяха: 1. членовете на братството, прикрити зад маската на легална дейност, да не се излагат на рискове и лични жертви и 2. организираната маса да бъде подчинена на нарежданията на Екзархията и респективно на Македонския върховен комитет в София. Управата на революционното братство бе насочила борбата си лично против д-р Хр. Татарчев и мене, та като ни махнат от централния комитет, да могат да обсебят революционната организация. Те разсъждаваха така: щом Татарчев и х. Николов, като лица на свободни професии, бъдат изменени от централния комитет и бъдат заместени с двама свои хора, останалите членове на централния комитет, като чиновници, ще бъдат повлияни и цялата революционна организация ще бъде обсебена. Макар и да ни бяха известни намеренията им, Татарчев и аз нямахме нищо против влизането в централния комитет на двамата техни чиновници, но като предварително условие искахме да дадат клетва за верност към статутите на революционната организация, каквато те дълго време отказваха да дадат. Тази беше главната причина, дето дълго време не можахме да се помирим. Но след като те се съгласиха да положат клетва, помирението се постигна.

Когато техното последно окръжно било получено в Скопие, Хр. Матов ни писа защо пречим на тия хора да влязат в редовете на революционната организация. Обяснихме му всичко и го повикахме да дойде в Солун, да се срещне с тях и да уреди въпроса с влизането им в организацията. Матов дойде, срещна се с тях, но си замина разочарован от тях. В разговора си с К. Г. Самарджиев последният му казал: „Отстранете от централния комитет Хр. Татарчев и Ив. х. Николов; с тебе и П. Тошев лесно ще се разберем.“ Имайки предвид настроението им лично против мене, аз на два пъти си давах оставката от членството ми в централния комитет, която другарите ми не приемаха.

До постигането на помирението ръководителите на революционното братство в борбата си с членовете на централния комитет прибягваха към всевъзможни и некрасиви и осъдителни поводи и действия. Те бяха писали няколко пъти в София до върховния комитет, рисувайки ни за много опасни хора за националното дело в Македония, вследствие на което требваше да даваме писмени и лична обяснения при отиването ми в София. За илюстрация на похватите им спрямо членове от централния комитет ще посоча два-три примера.

През м. август 1899 г. настоятелството на революционното братство, всички „легални“ и „мирни“ хора, решили да ме убият. През същия месец една вечер седя в градината на Бошнак хан и чакам да дойдат откъм входната врата пристигнали от провинцията пътници, за да получа писма. По едно време дойде при мене Ив. Велков, стар мой приятел, но после минал на страната на революционното братство, и ми каза: „В името на старото ни приятелство, ще стана клетвопрестъпник, за да спася живота ти. Снощи настоятелството на революционното братство те осъди на смърт. След половин час ще дойде убиецът да изпълни решението. Вземи мерки!“ Без да мърдам от мястото, спокойно го запитах:

— Кой е убиецът и какъв е той?

— Един наш тиквешанец, — каза той.

— На каква е възраст?

— На около 35 години, пълен, обръснат.

— Как е облечен?

— С нов сив доков костюм.

— Познава ли ме?

— Не!

След това Ив. Велков си отиде. Аз останах на мястото си и понеже нямах револвер, чаках да дойде някой от нашите момчета, като до тогава се уповавах на здравия си бастун. По едно време пристига Ив. Гарванов, влезна в гостилницата да вечеря и седна до източната врата срещу мене. Аз наблюдавам минаващите и идващите откъм улицата. По едно време забелязах едно лице с черти каквито Велков ми беше описал. Той се наведе към прозореца, за да види Гарванов. В това време аз станах, минах зад гърба му и се отзовах на отсрещния тротоар на улицата, наблюдавайки двамата. Гарванов му говореше и жестикулираше с ръце и без да ме вижда му посочи да върви към Коломбо. Върнах се пак в градинката и наблюдавах Гарванов. След няколко минути дойдоха 5—6 наши момчета. Дойдоха още Хр. Матов и Велко Думев, на които разказах историята. Тръгнахме към къщи, като всички другари ме заобиколиха. След тая постъпка на революционното братство ние имахме всички основания да избием членовете на настоятелството му. Не сторихме това и се държахме спокойно. Това навярно ги накара да се отнесат отново в София и да искат ходатайството на Македонския върховен комитет за приемането им в редовете на революционната организация.

През ваканцията на 1897 г. в централния комитет бяхме останали сами с доктора и за помощник определихме за временен член в централния комитет Григор Попев, шурея на К. Г. Самарджиев. Като роднина на последния Гр. Попев имаше възможност да узнава какво се мисли и говори сред членовете на революционното братство за членовете на централния комитет. През м. септември с. г. Гр. Попев дойде в книжарницата и ми каза: „Сега оставих Самарджиев и В. Кънчев да говорят разни нелепости по адрес на революционната организация и членовете на централния комитет. Тия хора требва да бъдат убити!"

— Ние сме си заложили главите за доброто на българите, та ние българи ли ще убиваме? Никога няма да се съглася на такова нещо. Ако тия хора от заблуда или от друго нещо сега са наши противници, утре ще бъдат наши съратници.

Подир две седмици Гр. Попев пак докладва по тоя въпрос и направи същото предложение, което не се прие. Същият докладва за получено от К. Самарджиев анонимно писмо с оскърбително съдържание за семействата Самарджиеви и Кондови и изтъкна, че Самарджиев подозира, че писмото е писано от мене. Заявих, че подобни мерзости не съм способен да върша и помолих да се избере четиричленна комисия, която да проучи въпроса и да намерят автора на почерка. Комисията се яви при Самарджиев, но той не даде писмото.

В началото на 1900 г. Гр. Попев ни съобщи, че В. Кънчев предложил на революционното братство да се убият 2—3 видни българи в Солун и да се пръсне слух, че те са убити по решението на Централния комитет и по такъв начин организацията да бъде изложена пред гражданството, което да се отврати от нея и мине в редовете на революционното братство. Тоя пъклен проект ни накара да действаме направо пред Негово блаженство Екзарха, като подробно бъде уведомен. За целта бях изпратен в Цариград. Изложих подробно въпроса лично на Н. Блаженство и му заявих от името на Централния комитет, за да не се прибягва към кръвопролитие, В. Кънчев в срок от 10 дни да бъде уволнен от служба при екзархията и си замине в България. След като проучи въпроса Н. Блаженство уволни Кънчев от служба, който в казания срок замина в България.

В началото на м. септември 1900 г. в Солун пристигна поручик Ив. Камбуров. Яви се при мене в книжарницата и поиска да му уредя среща с Централния комитет в щелия му състав. Още същия ден се събрахме и в събранието ни съобщи какви писма са били пращани от революционното братство в София, като накрая предложи двете организации да се слеят в една. Обяснихме му, че те представляват една малка група, че те молят да бъдат приети в революционната организация, а някои от тях могат да бъдат избрани и в Централния комитет, но трябва да дадат клетва за вярност към статутите на организацията. Камбуров намери предложението ни за приемливо и им го съобщи той лично. След известно колебание те приеха нашит условия. Когато ни стана известно тяхното съгласие, пратихме Пере Тошев да ги закълне. С това се тури край на тая пакостна междуособица. След клетвата на настоятелството на революционното братство поверихме му ръководството на Солунския революционен окръг, който до тогава се ръководеше от Централния комитет. Отсега вече последният се занимаваше само с общото ръководство на революционната организация.

Спокойствието на революционната организация се нарушаваше и от дейността на нейни недисциплинарни членове — легални и нелегални. Ще спомена само един типичен случай. През 1900 г. Лазар Димитров, окръжен ръководител в Одрин, ни писа, че учителят Йотов не искал да предаде на касиера събраните организационни суми, а ги държал в себе си. Тоя Йотов преди три години беше ученик в солунската гимназия и по молбата на баща му бях му настойник, та го познавах добре. На заминаване за София, отбих се в Одрин, повиках го при мене и му казах да предаде парите на Лазар Димитров. Той обаче отказваше да ги предаде на Димитров, а даваше ги на мене. Казах му, че парите требва да се дадат на прекия окръжен началник и нищо повече. Въпреки упорството му, най-после се съгласи да предаде парите по принадлежност, но на другия ден той замина за България.

Когато през м. август 1900 г. се върнах в Солун, съобщиха ми, че в Будапещенския в. „Pester Loyd“ имало дописка, в която се съобщавало, че в Македония има революционна организация, че Централния й комитет се намира в Солун и сe ръководи от д-р Хр. Татарчeв, Дамян Груев и от мене. Същата дописка бе препечатана и в румънския в. „Jundepedãns Roumaine“ Авторът и източникът на тая дописка не ни бе известен, но всички ние бяхме силно разтревожени и очаквахме арестуването ни от турската полиция.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници; 6. Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България; 7. Първите материални средства, организиране на терористите и доставка на оръжие; 8. Основаване на Четническия институт. Изпращане на списъци в Екзархията. Конгресът през 1899 година. 9. Пречки и опасности I.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.