СЛУЖБОМЕР

четвъртък, април 19, 2018

Михаил Чаков
Сражението при Баница и смъртта на Гоце Делчев

За автора: Михаил Чаков е роден през 1873 г. в Гумендже. Завършва VI клас на Солунската българска мъжка гимназия и става учител. Посветен в революционното движение през 1897 г. от Дамян Груев и Пере Тошев. През 1899—1900 г. е четник в четата на Михаил Апостолов - Попето, а от следващата година до Младотурската революция (1908 г.) е войвода на чети в различни райони на Македония - Петричко, Драмско и Сярско, Кумановско, Велешко. Участва в сражението на 21 април 1903 г. в с. Баница, Сярско, в което загива Гоце Делчев. По време на въстанието действа в Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Умира през 1938 г. в София.

Публикуваните тук спомени са взети: първият от сп. «Българска мисъл», 1935, кн. IX, с. 503-514, а вторият от сп. «Илюстрация Илинден», 1938, кн. 8, с. 59-8.

В село Дутлий, Сярско, преоблякохме Делчева в селски костюм, в който той изглеждаше като същински чорбаджия. Придружен от Д. Гущанов, също преоблечен, и от няколко селяни, той се отправи за Серес рано сутринта, за да може по-навреме да влезе в града. Гущанов се завърна още същата вечер и ни разправа как без малко щели да попаднат живи в ръцете на турците. Накрай града пазели колджии (акцизни чиновници), които обискирали всекиго, който влизал в града, да не би да пуши контрабанда тютюн. Стигнали до самите колджии, Делчев и Гущанов чакали да дойде и техният ред да бъдат обискирани; обаче ако се оставели, вместо тютюн у тях щели да намерят по два револвера и кама. Гущанов изхитрил. Като дошел до самите колджии, изкарал кутията си с обандерован тютюн и едновременно спуснал две бели меджидии в ръцете на акцизните. Последните не намерили тогава за нужно да ги обискират и ги пропуснали. Щастливо избавление! В противен случай трябвало да стрелят и да забягнат, което би ги хвърлило в неминуема опасност. Влезнали в града, гдето бил дошел куриер от с. Караджово, с когото Гоце заминал; в с. Караджово пък чакал куриер от с. Сяковча. С тогова преминали Струма, използвайки наши собствени лодки, и от с. Сяковча, с куриер от село Негован, заминали за Солун, където благополучно пристигнали.

Даме Груев тъкмо-що се бил приготвил да замине за Битоля и Гоце пристигнал. Срещата помежду им била много трогателна. Те бяха двата стълба, които олицетворяваха организацията. Гоце свободен като гълъб, а Даме излязъл из желязна клетка от Диарбекир, най-страшния турски затвор, който бил оставил отпечатък върху лицето на Даме, както ни разправяше Делчев след завръщането си от Солун. Даме бил заприличал на същински мъртвец, като че ли бил жив изкаран от гроба.

Делчев и Даме говорили надълго и нашироко. Делчев настоявал много пред Даме, като пристигне в Битоля, да поукроти духовете, които силно настояваха за въстание. За въстание още не бяхме готови според него.

Даме заминал веднага за Битоля, а Гоце останал в Солун, за да привърши някои работи самичък. Тук го заварил и атентатът върху банката.

Упорито се беше пръснал слух, че ще се бомбардира „Банк Империал Отоман“; отбеляза го дори един френски вестник, ако не се лъжа, „Matin“. Мислеше се обаче, че нападението ще стане с бомби, без да се подозира нещо за подземно складирания стотици килограми динамит, и то в основите на самата банка. Пред страха да не би турските власти да вземат мерки и да разкрият самия канал, така че всичко да се осуети, атентаторите решили да прибързат с атентата. Макар мнозина от атентаторите да отсъствали от Солун, останалите пристъпили към изпълнение на плана, като най-напред Павел Шатев внесъл куфара си във френския параход „Гвадалкивир“ с поставена адска машина, чийто часовник бил курдисан. След като оставил куфара в парахода, той самият успял да излезе и да се върне обратно в града. Там той се прикрил, а на следния ден заминал с железницата. Заловиха го в Скопие.

Точно в момента, когато станал взривът в парахода, Гоце бил в гимназията. Разбрал, че атентатът вече ще се възпроизведе и в града, той веднага се упътил за Кукушката махала, която е при Вардар капия, при изхода на Солун. И едва стигнал Вардар капия, разтърсил се целият град от избухването на динамита в банката.

Целият град се покрил със страшни облаци от дим и прах, всички се изпокрили в миши дупки, запустели улиците, утихнала навред, като че ли нямало жива душа. Властите, изненадани от страшния взрив, не разбирали що става и откъде иде това чудо. След повече от час се окопитили войсковите части и администрацията. Обаче с пристигането на войските около банката от околните къщи, в които бяха се настанили атентаторите, с едно неописуемо себеотрицание и дивна смелост те запращали бомби върху войска и полиция. Войска и полиция съвсем сбъркали пусулата н се разпръснали като пилци из улиците. Наново градът запустял, като не се виждал жив човек из него. Всички граждани били потресени и слисани от този ад.

Делчев едва се измъкнал от града и сам-самичък, без никакъв куриер, се упътил за Негован, а оттам обратно за Серес. От Серес срез с. Дутлий той стигна в с. Баница, където се срещнахме и навеки разделихме, като оставихме него и още други пет души другари, паднали в неравната борба.

Великден 1903 г. прекарахме в с. Долно Фращани - двете чети наедно, нашата и тая на Д. Гущанов. В последния ден на празника, след като се навечеряхме, отдадохме се на разговор, шеги и песни (разбира се, тихичко), очаквайки да дойде куриер от с. Баница, за където щяхме да заминем. Понеже пътят ни беше кратък, много не бързахме. Готови вече за път - дойде куриерът от Баница; дойде обаче и друг един куриер от с. Ристос, който каза: „Водя ви един другар“. И ето че се изтърси в стаята един мургав момък с рошава коса, малка черна брада, с бяло кече на главата, с бели фльоки (калцуни) на краката, висок, жилест. Той хвърли сериозен поглед към всички ни, поздрави ни с „Христос воскресе“ и се запозна, като каза: «Аз, другари, се казвам Хаджидимов Димитър“. Той седна при нас и ни разправи, че дохожда от Арджанския гьол, където се разделил с Кръстя Асенов, Апостола, понеже знаел, че Гоце е в Сярско, и искал нарочно да се срещне с него.

Понеже Хаджидимов беше малко поизморен, а и пътят ни беше кратък, решихме да си поотпочине новопристигналият другар и след това да потеглим за Баница.

Хаджидимов запита кога и къде ще може да се срещне с Делчева. Отговорихме, че Делчев е заминал за Солун, но за връщането му нищо не можем да кажем. Хаджията обаче каза: „Специално съм дошел на всяка цена да се срещна с Гоце и ще го чакам, докато се завърне“. Така че четата ни се увеличи с още един добър другар, който щеше да се движи с нас до пристигането на Гоце.

Всички заминахме за Баница. След като престояхме там ден-два, отправихме се за Горно Броди, родния кът на Хаджията. Но не влязохме в селото, а останахме в корията Лески, срещу самото село, на около половин час разстояние, откъдето се виждаше цялото село.

На 20 април 1903 г., точно подиробед, забелязахме да се движи войска откъм Долно Броди и да влиза в Горно Броди. Ние, за всяка евентуалност, се приготвихме, като подозирахме, че може би има някакво предателство, и заследихме движението на войската. Ако войската заемеше височините над Горно Броди към Черна гора, ние, докато тя стори това, щяхме да се упътим към Кърчово, без да дадем възможност да ни забележат. Войската обаче, като обикновена потеря, спокойно влезна в селото и се настани за пренощуване. Изпратихме в селото куриерите, които бяха при нас, да узнаят нещо по-съществено; и някои от тях се завърнаха наново и ни съобщиха, че дошлите са драмският бимбашия Тефиков с един табур (1000 души) войници. Щом като войската се настани за пренощуване, изчезна от нас мисълта, че има предателство, и ние се успокоихме, като смятахме да останем тук и за следния ден.

Около часа пет пристигна в Лески един куриер от с. Баница, носеше две писма, едното за четата, а другото за ръководителя Андрей Хърлев в Г. Броди. Прочетох писмото от серския ръководител Лазар Димитров, който ми пишеше: „Тая вечер Делчев тръгва от Серес през с. Дутлий, откъдето ще си прибере пушката и униформата. Срещнете го в Баница. „Банк Империал Отоман“ в Солун е вдигната във въздуха. Делчев ще ви разправи подробностите. Бързайте за Баница“.

Такова беше и съдържанието на писмото до ръководителя Хърлев; нареждаше пак да заминем за Баница.

Всички се приготвихме и щом се мръкна, потеглихме. Преди разсъмване, около два часа, стигнахме в селото и се настанихме в две къщи. Делчев беше пристигнал малко по-рано от нас, защото неговият път беше по-къс. Като се спрях в къщата, която беше точно срещу тая на Делчева, ето го че той дойде при нас и с влизането си, засмян и бодър, ни поздрави, казвайки: «Момчета, разиграхме ханъмите с широките шалвари в Солун! Помен няма от „Банк Империал Отоман“. Така ще раздрусаме от основи тая гнила Турска империя!“

Искаше още да говори, но пред вид на това, че бяха надошли в стаята много селяни, замълча, като каза: „На Гергьовден в Ловчанската кория, на конгреса, ще продължим разговор си, а сега (като се обърна към мене) дай, ако имаш, да си направим по една цигара от Драмско“.

За щастие, бях запазил малко тютюн от Драмско, нарочна го пазех за него и дочаках сам да си го поиска. Изкарах от раницата си една кърпа, около сто драма тютюн, и го подадох на Гоце, който се учуди. „Ама аз рекох да се пошегувам с тебе, а ти наистина ме сюрпризираш с драмски тютюн“. Направихме по една цигара и накратко ми разказа за атентаторите, как са положили клетва и как впоследствие са изменили. След малко ни остави да си починем, като и той си отиде да почива. Гущанов и Хаджията бяха в неговата квартира.

Легнахме, но преди това наредих на четири места вън от селото часовои както от нашата, така и от селската чета.

Както никога обаче, турците узнали, че Делчев е в Баница и обсадили селото на повече от половин час разстояние. Преди разсъмване започнали да свиват кръга и тъкмо се прибраха вече часовоите, за да не бъдат забелязани, слушам човек, който извънредно нервно се качва по стълбите. Той бутна вратата и когато погледнах - пòлякът от селото, Георги Иванов, българин и също наш работник. Презеленял и със задавен глас той продума: „Бай Чаков, свършихме ли я!“ Станах веднага и го запитах: „Що има бе, Георги?“ „Пълно с аскер“ - отговори той. Запитах: „А бе къде е аскерът и откъде иде?“ „Отвсякъде, бай Чаков“ - отговори Георги.

Взех бинокъла и през едно прозорче погледнах към Капаклии, кулата на шосето от Серес за Горно Броди; всичко почерняло! Питам втори път Георгя: „А бе тук откъм Фращаните има ли аскер?“ „Пълно е отвсякъде, бай Чаков!“ „Знае ли Делчев бе, Георги, казахте ли му?“ „Да, знае, казахме му“. Поръчах на Георгя: „Скоро бягай и кажи на Делчева да хванем горните крайни къщи на селото, защото тук ще ни изпекат като мишки!“

Георги отърча да съобщи това на Делчева, а аз с другарите, готови за поход, слезнах в двора на къщата и се приближих до самата порта, последван от Таската и останалите момчета. Спрях се до портата и забелязах от срещната порта на къщата, където беше настанен Делчев, да излизат две момичета. Преди да влезнат, бягащи и изплашени, в съседната порта, запитах ги: „Какво правят другарите там?“ Едното от момичетата, бягайки, каза: „Казаха да дойдете тука“. И се скриха в съседната къща.

Казах на Таската, който стоеше до мене, че ще прекося уличката (която бе около два метра) и ще влезна при Гоце, да видя що проектират. „След мен и вие ще сторите същото“.

Момичетата несъзнателно обадиха, че трябва да идем при другарите си: никой не бе им казал това. Като прекосих уличката и влезнах в двора на къщата, намерих зад самата порта Гоце, закрил се. Той се хвърли изненадан върху ми с пушката, на която беше сложен и ножът - едновременно да мушне и да изгърми; не очаквал никой свой да влезне в двора и на първо време помислил, че съм аскерлия. Когато ме погледна, Делчев, който на косъм не беше ме мушнал и гръмнал върху ми, просто се смая и каза: „Леле, Чаков, какво щях да направя! Щях и да те ръгна с ножа, и да гръмна“. После добави: „Но добре, че дойде тук. Заеми лявото крило на портата и кажи на другарите да не дохождат тук, а оттам да стрелят във войската, ако се упъти към нас. А пък ние ще стреляме, ако влезне в тяхната порта“.

Току-що Делчев издума това, забелязвам през дуварчето, че в съседната къща аскерлиите се качват по стълбата и излизат в салончето. Благодарение на това, че те излизаха гърбом по стълбата, та не можаха да ни забележат. Веднага обадих на Гоце и той, като се обърна, видя ги и каза: „Хайде, Чаков, да излезнем вече и да ударим през селото, та да се доберем до крайните къщи“.

И няма що повече да разсъждаваме, излезнахме на улицата и се упътихме към горния край на селото. Едновременно ни последваха и другарите, които бяха при Гоце, както и Таската с останалите. През две-три къщи по улицата беше Мито Кашиналията с другарите на Делчева; и той ни последва. Всички вървяхме разредени един подир друг. Благодарение на това, че уличката беше тясна и крива, а къщите гъсти, та не можаха да ни видят. Бяхме в едно неописуемо напрежение и чакахме отгде ще ни запукат. Излезнахме на горния край на селото, където последната къща оставаше вляво; до нея имаше залепена една плевня. Пред нас е една поляна с малък наклон нагоре. В нивята се вижда една плевня, откъдето няколко деца бягат накъм селото. Като ни видяха, че излизаме от самото село, децата още повече се изплашиха и забягнаха вдясно към други едни плевни. Делчев ги запита: „Има ли нагоре аскер?“ Обаче децата, изплашени, не можаха да кажат нищо.

Пред нас, на около 20-30 крачки, отстояха дуварчета, които служат за ограда на нивята. Тук, както вървяхме успоредно с Гоце, дръпнах го, понеже беше най-напред, и му казах: „Гоце, чакай да излезнем напред двама-трима, а ти остани след нас“. Както вървяхме, Делчев ме погледна, но така гордо, както никога през живота си не бях го виждал. Завлякъл кепето на лявото рамо, нахлул тоя бял фес, обвит в синкав шал, метнал пушката на левия лакът, той ми каза: „Как, Чаков? Върви, какво бог даде!“

Още не бе издумал последните думи, забелязахме, че отзад самите дуварчета се показаха аскерите с насочени към нас пушки. Преди още да се обадят и защото отивахме право в ръцете им, Далчев вдигна пушка и пръв изгърмя в аскерлиите, като извика: „Вярата ви мръсна!. . .“ Щом той изгърмя, застана прав да пълни пушката, а аз му извиках: „Скоро лягай, Гоце, и се сложи на земята!“ Залегнахме всички и залповете започнаха да ни обсипват като градушка. Делчев, както вече беше легнал по корема си на една крачка от мене, отляво, и преди да успее да изгърми втория патрон, се сложи над пушката си и остана залепен на земята. Помислих, че се закрива, обаче след минута той отпусна пушката, подпря се едва-едва на ръцете си, рече да се повдигне и да погледне към другарите, които идеха подире ни и се бяха пръснали край дувара на къщата, но охна и каза: „А-а-х, момчета, раниха ме!“ Едва продума това и изгасна.

Както лежеше до мене, пуснах се, хванах го за десния крак, дръпнах го и извиках: „Гоце, Гоце!“ Обаче това бяха последните му думи и вече не чух гласа му. Заспа той навеки, много преждевременно, загина огледалото на ВМРО.

В момента, когато дърпах Делчева за крака, Стефчо Търлишанчето, който беше залегнал на една-две крачки вдясно от мене и се тъкмеше да изгърми, сложи се върху пушката си с едно кратко стенание: „А-а-а-х!“ И той свърши. Извиках просто като луд: „Стефчо бе, Стефчо бе!“ Обаче и от него няма никакъв отговор.

Аз лежах между двата трупа. Аскерлиите зачестиха и просто ни обсипваха с адски залпове, като че ли валеше силна градушка. Особено чувствах залповете, които се даваха откъм долния край на селото: те сееха пръст върху ми, като ровеха земята навсякъде. Тук вече през главата ми мина мисълта, че ще ме свършат, както свършиха преди малко другарите ми.

По едно време погледнах вляво: между къщата и плевнята, на около десетина крачки, имаше една градинка, заградена с тръни. В нея бяха влезнали Бояджията и Донката. Веднага, машинално, прибрах пушката между краката си и търкаляйки се през тръните, влезнах в градинката и се закрих зад самия градеж от тръни.

Покрай ъгъла на къщата прехвърли се в градинката и Консулата, един от четниците на Гущанов. Той залегна вляво от мене н заедно с мене откри огън към аскера, който беше залегнал зад дуварчетата, на около 30-35 крачки разстояние.

Димитър Кашиналията, Хаджидимов и Динката Календралията първи бяха влезли в градинката, която на горния си край имаше едно разтурено дуварче, откъдето и тримата се прехвърлиха и залегнаха покрай самото дуварче на плевнята.

Забелязахме как покрай една нова плевня над нас, малко вляво, на около 50-60 крачки, прибягваха аскерлии и се закриваха, за да започнат да ни обстрелват. Извиках на другарите, които бяха залегнали покрай дувара на плевнята: „Мито бе, Кашинали бе!“ „Е-е“ - обади се Кашиналията. „А бе задръжте огън към тия кучета, които прибягват към горната плевня, че оттам ще ни довършат!“ Обади се Кашиналията и каза: „Чаков, отляво не бойте се, а пазете се отдоле, отдясно и отгоре!“

Заключени между два дувара и отпреде ни за окоп трънен плет, заобиколени като в кафез, ще се браним, та и господ няма да ни види. Изгубена беше вече всяка надежда за живот. Провиквам се и казвам на другарите, които са в градината: „Стреляйте бе, вярата им мръсна, и не бойте се! Скъпо ще се похарчим“. Обаче в себе си казвах: „Бамбадева отидохме, като марцина!“

Изпищя Гущанов, който беше залегнал покрай дувара на къщата, и извика: „Леле, бай Чаков, леко съм ранен в лявата ръка!“ И аз му извиках: „Скоро прибягвай и иди в градинката при Консулата“. Обаче последва втори залп и Гущанов вече не успя да се обади повторно. И той заспа, за да не се вече събуди.

До него, пак покрай дувара, беше и Евстати Арнаутчето, който, стреляйки, псуваше по арнаутски. Замлъкна и той, и него угасиха.

Между Гущанов и Евстати лежеше Георги Савеклията, ранен с един куршум в двата крака, а с друг в дясната плешка. Той изрева и замлъкна. Разбрахме, че и той е свършил. Атанас Савеклията се промъкна пълзешком и влезна в градинката при нас, здрав и читав.

Таската Врански, който беше залегнал на около десетина крачки вдясно от градинката, в една локвичка (дълбока пътека), се обажда и пита: „А бе, бай Чаков, кои говорят над мене?“ Отгърнах му: „Таска, лежи ниско и не се изправяй! Нали виждаш, че са аскерлии“. Понеже те отстояха на около 30 крачки от нас, като говореха, слушахме ги много ясно. Таската се обади повторно и извика: „Аман, бай Чаков, гледайте и за мене“. Рекох му да не се изправя, а същевременно казах на другарите, които бяха в градинката, да открием огън към дуварите, където са закрити аскерлиите, за да не могат да го обстрелват. На Таската извиках: „Таска, търкаляй се и търкаляйки се, да се добереш до градинката! Изправиш ли се - ще умреш.» Открихме огън срещу войската и Таската, вместо да се търкаля, скочи като заек и прескочи през тръните в градинката, като че ли се хвърля в морето да плува.

Аскерлиите, разбира се, видяха това и откриха безконечни залпове. Камъните по дуварите на къщата и плевнята бяха побелели, като че ли посипани с брашно - това беше от патроните.

Благодарение, че маузеровите пушки бият много високо, та можехме да оцелеем около един час време в тая градинка.

Току-що се прибра Таската при нас, Консулата, както беше залегнал по корем, повдигна се да погледне към аскерлиите. Един куршум го улучи точно в челото. Моментално се извърна на гръб без да охне и заспа. В душата си му завидях, че моментално изгасна, без да почувства никакви болки: нали и нас чакаше същото, но по какъв начин - не можехме да знаем.

След като свърши и Консулата, пак се обадих на тримата другари, които бяха залегнали покрай плевнята: „Мито бе, Кашинали бе, Хаджидимов!“ Никой обаче не се обади на тревожните ми викове. Пък и невъзможно беше да се повдигнем и да надникнем. Разбрахме, че и те са вече убити, защото и втори път виках и пак никой не се обади.

В градинката сме шест души, между нас само Консулата убит. Оставаме пет от четиринадесет. Капчица от надежда за живот не се вижда. Залповете непрестанно и непрекъснато продължават, не можем дори да намерим време да си продумаме и от минута на минута очакваме смъртта си.

Чуваме, отвътре на плевнята се разравя дуварът и като удрям наново, се провиквам: „Мито бе, Кашинали бе!“ Никакъв отговор.

Разбрахме, че това са аскерлиите, които, след като са избили Кашиналията, Димова и Динката, успели да влязат в самата плевня и като разкопаят дувара, ще ни довършат, без да можем да се обърнем и да ги видим.

Изтръпнахме окончателно и изстинахме, живи-умрели Изход никакъв. Чакаме си реда да ни изкълцат като мишки.

Когато доближи вече да се доразкопае дуварът, както бях залегнал с пушката си до тръненото плетче, извъртвам пушката обратно и с една псувня стрелям в дувара, който се разбива и викам като разярен звяр: „Кой рови тоя дувар бе, вашата…“ Падна един камък в самата градинка, отвори се вече дупка на дувара и от дупката обажда се Динката Календралията: „Не псувай бе, бай Чаков, ний сме тука!“ Като чух гласа на Динката. светна ми и блесна една малка надеждица у мене, че има господ и че е възможно да се спасим. Запитах Динката: „А бе, Хаджидимов и Кашиналията живи лиса?“ „Да“ - отговори и едновременно се показва на дупката Хаджията; познах го по рошавата коса и брада. Извиках наново: „Скоро копайте бе тоя дувар до долу, да стане като врата, та да можем от градинката един по един да се прехвърлим в плевнята“.

Благодарение на това, че в плевнята бяха намерили някаква копачка, скоро пробиха дувара и го отвориха чак до долу. Прехвърли се най-напред Таската, който беше по-близко до дупката, и влезе в плевнята. След него един по един всички петима успяхме да се прехвърлим в плевнята, чиито стени бяха каменни, та можахме да се задържим в нея. Но докога щеше да бъде това, един господ знаеше. В плевнята обаче се поокопитихме и се окуражихме.

Залповете продължаваха. Ние се заехме да разкопаем дувара на последната съседна къща, която беше залепена за плевнята. Макар че самият ъгъл беше изложен на куршумите на аскерлиите, успяхме и разкопахме дувара, но един грамаден камък, сложен в самия ъгъл, просто ни отчая, докато го изкъртим. За голямо съжаление, щом се отвори дупката в дувара на къщата, забелязахме, че няма потон: къщата беше новозаправена и още никой не живееше в нея.

В плевнята се чувствахме много добре, понеже бяхме вече под покрив с каменни дувари. Ако не бяхме успели да влезем там навреме и останехме в градината не повече от половин час още, щяхме да баялдисаме от горещината на слънцето, което печеше просто като връшник. Щяха при това да ни изловят живи.

За малко време залповете престанаха; чувахме само да се дава сигнал от няколко тръби. Обърна се Кашиналията към мене и Хаджията и запита: „А бе, на що свирят тия стопанки? Като сте даскали, знаете ли?“ Хаджията отговори: „Ке си одат бе, Кашинали, няма да си губят времето и да се занимават с нас цял ден“. Кашиналията възрази: „Море, мама им, дорде сме ние тука и додето не ни свършат, няма да си идат бе, братчета“. През дупката Кашиналията погледна към Шарлията и извика: „А-а-а-х, милите скалички! Дали ще ни стъпи краченцето още веднъж по вас, или ще ни смачкат тия читаци тук, за да не можем да се разположим между вас!“

Хаджията пък се обади: „Не бойте се, тука сме кале и няма що да ни направят тия кучета - ще ги избием до един и пак ще си излезнем!“ Кашиналията отговори: «На две е.»

След като се убедихме, че през разкопаната дупка не можем да се прехвърлим в съседната къща, която е отстранена от другите и която още не е заета от аскера, решихме да разбием една дупка на източната стена на плевнята, та оттам да се прехвърлим.

Набързо отворихме една дупка, от която се виждаше дворът на къщата, и същевременно видяхме ужаса на ужасите. Цялото село, от всички краища, потънало в пламъци и всичко покрито с кълба от дим и пушек. Чуваме и сърцераздирателните писъци на жени, деца и мъже. Слушаме рева на волове, магарета и други животни, които горят в оборите. Всичко това просто не мога да предам, то ни тровеше душите, бидейки безсилни да помогнем на себе си, а камо ли и на тия нещастници жени, деца и стока!

Всичко беше потънало в мрак от дима и безспирни залпове идеха от всички краища на пламналото село.

Като отворихме дупката, за да можем да се провираме през нея, Кашиналията се прехвърли в къщата; подир него влязоха Атанас Савеклията, Бояджията и Динката Календралията, а аз, Хаджията, Таската и Донката останахме в плевнята.

Кашиналията ни се обади през дупката и ни запита дали искаме хляб. Вързал едно парче хляб в една кърпа, той го подава през дупката с една върлина. Обаче глад не чувствахме никакъв, а просто ще изгорим от жажда. Къщата беше необитаема и нямаше никакъв съд с вода.

Войската стреляше в къщата. Кашиналията, отворил 3-4 дупки в една от стаите на втория етаж, отговаряше на войската, псуваше по нея и викаше: „Елате бре, кяратлар! Тука има московци, елате да си получите наградата!“

Най-големият ни успех беше тоя, че можахме да заемем навреме къщата, която ни спаси. Иначе за нищо на света не бихме останали живи в тоя страшен ад…

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.