събота, април 14, 2018

Стайо Гарноев

Благодарен съм изключително на Случайността (защото в измишльотини като Съдба, Провидение, Късмет и прочее не вярвам!), че ме срещна в моя живот с изключително интересни хора, които станаха и мои сърдечни приятели.

Един от тези хора е художникът Стайо Гарноев.

Каквото да се каже и напише за Стайо, все ще е малко, но все пак ето един текст на Анна Станоева, който взех на заем от сайта uspelite.bg и гарнирах тук с картини на художника.

И, уверявам ви, всичко, което ще прочетете по-долу, е съвършена истина, а не журналистическо преекспониране.

(Павел Николов)

Днес ще ви разкажа историята на един художник. Един художник, избрал да живее и твори в България. П

редставям ви неподражаемия творец Стайо Гарноев. Роден през 1964 г. в китния град Панагюрище, завършва местния механотехникум и до ден днешен живее и работи в града.


Панагюрци много ценят корените си и с право се гордеят с тях. Това е исторически град, пропил в недрата си много кръв и сълзи. Родените там са закърмени с легендарните му истории и затова не е никак чудно уникалното им чувството за принадлежност и уседналост.

Няма нищо случайно и в името му – Стайо. Стайо означава да стои, да остане жив, здраво да стои. И той остава.

Чувства, че България е неговото място, „…защото много съм ходил по нашите планини и много красота съм видял. Най-великите красоти са виждали очите ми на живо. Бил съм в малките запазени възрожденски градчета. Духът на дедите ни е жив. Това ме държи тук, тук и изправен. Все още има достойни и истински хора. На тях не мога да изневеря. Оставам тук!”

Като почти всеки българин, в тежко за него време, обмисля идеята да тръгне на гурбет в Испания. Сега се радва, че не е заминал и е останал в България.


Макар и трудно, оцелява. Не само, че оцелява, а успява да изучи и децата си. Това е едно от нещата, с които наистина се гордее. Горд и удовлетворен е и от дружбата си с много качествени хора. Много от близките му, както и автори – художници и писатели, са до него, и именно от тях чувства най-голяма подкрепа в живота си.

Има толкова много неща, с които да се гордее, но той излъчва такава скромност и непретенциозност, че и през ум не му минава да разкаже за успехите и наследството, което непрекъснато извира от него и дарява на българското изобразително изкуство. Хората го наричат „Рисувач на мечти”, „Вселена”, „Втори Рубенс”, закачат го с думите „Не е Стайо за една стая”, казват за него, че „толкова самобитен художник скоро не се е раждал”, „този чудовищен художник отваря всички сетива”.


Питам го дали той самият се вижда по този начин и как гледа на тези определения, но той сякаш не обича светлината на прожекторите и скромно ми отговаря, че просто така го виждат хората. Той пък вижда тях.

Участвал е на няколко пленера, някои от които с международно участие.

Има множество самостоятелни изложби, като първата е в Асеновград през 2008 година. Съвсем не в хронологичен ред ще изтъкна още, че негови творби са попадали в Парламента на Брюксел, в галерия „Арт спектър”, в Етнографския музей – гр. Пловдив, в Етнографския музей – гр. Асеновград, в художествена галерия „Илия Бешков” – гр. Плевен, в Дома на хумора и сатирата – гр. Габрово, в галерия „Алба–Авитохол” – гр. Стара Загора. Освен това, в община Панагюрище, в градовете – Варна, Бургас, Хасково, Велинград, Ракитово, Брацигово, Пазарджик, София, Пещера и много други.


От 2012 година е член на Съюза на българските художници. Около таланта му витае някаква мистичност. На тригодишна възраст случайно пада във варница и има опасност да загуби зрението си. Буквално ослепява за период от около три месеца, но пък после, после проглежда с очите на живописец. Рисува откакто се помни. Абсолютно самоук е и няма академично образование. Казва, че повече му харесва думата „саморасляк”, с която го определя Катя Зографова.

И е права да го нарече така, защото саморасляка е онова растение, което само пониква, расте и се развива здраво, и силно без някой да полага грижи за него, и въпреки това успява да се издигне от земята, от пръстта и да даде своя плод. Няма никаква представа как се случва целия процес и откъде идва импулсът да хване четката. Разказва, че идва от някъде си и когато си дойде, то само си го намира. Понякога е провокиран от разказ, случка или образ. Често и той самият провокира зрителите с картините си. Десетки са поетите, писали по негови картини и посвещавали му стихове, но и много са онези автори, чиито книги имат привилегията да са илюстрирани от него. Не мога да изброя всички, но в това число са Димитър Дънеков, Дарина Дечева, Мая Попова, Бистра Малинова, Ники Комендвенска, Камелия Кондова, Ганка Маринова, Дида Гемеджиева, Любен Дашев и много други. В момента също работи по илюстрациите на три книги.


Забелязала съм, че почти винаги котката присъства в картините му и се питам откъде идва този образ… Еротика, жени, котка, патица… Той самият е чест персонаж в тях, което показва, че не е ням наблюдател, не е тих съзерцател, а живо и дейно участва в живота и това се отразява в динамиката на творбите му. Те често са провокативни, весели и жизнерадостни, и винаги изпълнени с енергия и радост, с ирония и самоирония. Наблюдавам и се чудя как да гледам на тези образи? Питам се какво му дава и какво му взима този процес…

Той бързо ме избавя от лутането, като ми обяснява, че котката си е неделима част от уюта в един дом. Също и кучето. От векове те са неотлъчно най-близките същества до човека. А еротиката, че как без еротика!? Защо сме живи тогава!? „А, колкото до душата и ми я взима, и ми я изпълва…”


Явно става дума за някакъв кръговрат, за някакъв обмен. За мен е трудно да го разбера, защото не притежавам неговите изразни средства. Аз, като един обикновен ценител, мога само да гледам и да се наслаждавам на картините му. А те целите душа. Жива и пулсираща, изплуваща над всички багри в платната. Като мараня видимо танцува пред очите ми. И тогава си казвам, че има надежда, че има възможност за реализация на младите художници в България. Питам го, от какво зависи тяхната реализация?


„Материалът”, както разговорно вече е прието да го наричаме, не е никак лош. Напротив, имаме в днешно време страшно талантливи млади хора. Супер качествен материал. Но ги няма онези майсторските ръце да го ваят, ваят и изваят.”


През 2011 година Стайо Гарноев e избран за „Творец на годината” в родния си град, но връща наградата в знак на протест, защото му е болно, че местната управа не полага никакви грижи за дарените майсторски платна на именити художници и не ги съхранява при адекватни условия. Болно му е от чиновническото безхаберие и неразбиране, че хората са тленни, а изкуството е вечно.


Докато разговарях с него си мислех за хората. За хората, за дърветата и за онзи неповторим разказ на Николай Хайтов „Дърво без корен”.

Пусне ли някъде корен, засуче ли живителни сокове от земята, в която е посадено, заякне ли му гърбината, за него няма живот другаде. Пресадиш ли го, ще изсъхне. Не полееш ли го, ще залинее.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.