Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 10

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

НА БЯЛ СВЯТ

Едни съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на черква чак на „Свети Костадин“ долу, защото тя била тогаз най-близката черква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се връщали в улицата тамо, дето сега е „Св. Никола“, щом излезеш по-горе от стръмното и излезеш на по-разложната улица, срещат ги двама делибашии. Двете жени били и двете навременни и да раждат наскоро, но другарката на майка ми белким по-навременна била и по-корместа, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногого от делибашиите.

- Виж - рекъл той с ругание, - аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаутска тъпапджа! - и с тези думи изважда ятагана си и я мухнува в корема, от което жената паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и едвам се привлякла до дома, отдето не е твърде далеч. Но щом си влязла у дома, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за баща ми долу, дето са казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо между праза и лука, армеята, пипереницата в поплесневелите от влага стени спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, между една празна бъчва и пълна каца, всред няколко щърби гърнета, делви, качета - всичката покъщнина на баща ми, - съм видял аз тъмния и влажен свят.

Като си дошел баща ми, майка ми едва могла да му разправи какво станало и как се усетила, но прибавила, че не се надее да оживее ни тя, ни аз, новороденият ...

Проводили за баба. Дошла, че взела да ме къпе и позива, а майка ми легнала от уплашване на дрехи. Баща ми разправил за случката на гостите си войници. Двамина от тях скочили да идат да видят убитата и да намерят убийците, а тримата се не помръднали, а искали от баща ми согуч, че му се родило чедо.

Кога се завърнали двамата онези, баща ми им се изкаял, че родилката е болна, и ги помолил да минат в друга някоя къща от ямаците, дето той ще бъде ямак, само да се прибере родилката на сухо и по на топло в собата. Четиримата, които били и женени, склонили и отишли да гледат от другите къщи коя ще им хареса да се преместят, но петият, който бил най-млад и неженен, не искал да се мести. „Що ми е мене, че на гяурина кравата се отелила. Той да си търси яхър. Аз сега оттук се не местя!“ И легнал в собата, та се завил в дрехите и запъшкал, като че ражда, па викал на бабата да му намери друга баба, ама по-млада да дойде да го избаби.

Като се върнали онези, с дълъг кандърмалък и с два бешлика согуч от баща ми преместили се на друга къща. И тъй могла майка ми да излезе от влажната и мрачна маза в по-малко влажната и едва ли по-малко мрачната соба, да изведе и мене от онзи вертеп.

До десетина дена майка ми все страдала от преждевременното раждание, после била взела уж да се съвзема, но все пак креяла. За Рождество само силом станала да поразтреби, да позамаже, но на Нова година пак я втресло; тя вече не станала до самата си смърт - 17 януария 1829, според както свидетелствуваше до няколко години насетне гробният камък на ,.Св. Костадин'“.

(Следва)