СЛУЖБОМЕР

неделя, април 15, 2018

Нобелови лауреати – 1950 година

Филип Ш. Хенч (Philip S. Hench)

28 февруари 1896 г. – 30 март 1965 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Едуард К. Кендъл и Тадеуш Райхщайн)

(За откриването на хормоните на кората на надбъбречните жлези, за разкриването на структурата им и на биологичните им ефекти.)

Американският лекар Филип Шоултър Хенч е роден в Питсбърг (щат Пенсилвания) в семейството на Клара Джон (Шоуолтъл) Хенч и Джейкъб Бикслър Хенч, филолог и преподавател. След като получава начално образование в Шейдисайд академи и в университетското училище в Питсбърг, Хенч постъпва през 1912 г. в Лафайет колидж, Ийстън. Четири години по-късно получава степента бакалавър по изкуствата, след което започва работа в медицинското училище на Питсбъргския университет. Като получава през 1920 г. медицинска степен, той работи една година като стажант в болницата „Св. Френсис“ в Питсбърг. През 1921 г. е приет за аспирант в медицинското училище към Минесотския университет в Рочестър. Там става асистент през 1923 г., през 1925 г. – член на научната асоциация, и през 1926 г. – главен лекар в отделението за ревматични заболявания.

През академичната 1928/29 г. Хенч изследва съпровождащата ревматизма треска заедно с Лудвиг Ашоф във Фрайбургския университет и с Фридрих фон Мюлер в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. След завръщането си в Рочестър той започва да проучва диагностиката и лечението на ревматичните заболявания, особено на ревматоидния артрит. Описан за първи път в медицинската литература през средата на XIX в., ревматоизният артрит е хронично заболяване, характеризиращо се със системни поражения на съединителната тъкан, предимно при опорно-двигателния апарат. Най-често са засегнати ставите на пръстите, китките на ръцете, а също така ставите на гръбначния стълб. Възпалителният процес не само предизвиква болки, но също така може да доведе и до постоянна деформация на ставите. Пациентите с тежка форма на болестта са приковани към леглото. Известни са случаи на спонтанна ремисия, но те се случват крайно рядко и в началото на своята медицинска практика Хенч не намира никакви удовлетворителни резултати от лечението.

През април 1929 г. 65-годишен болен с тежък ревматоиден артрит разказва на Хенч, че по времето на прекарана от него жълтеница са се намалили болките в ставите му и се е увеличил обхватът на движението им. Жълтеницата е болезнено състояние, характеризиращо се с оцветяване в жълт цвят на кожата, слизестите обвивки и очните склери, което е свързано с натрупване на билирубин в кръвта и с отлагането му в тъканите. Билирубинът, продукт от разпадането на хемоглобина, който транспортира кислорода в еритроцитите, се метаболизира и екскретира от черния дроб. Най-честите причини за жълтеницата са чернодробната цироза, хепатитът, други заболявания на челния дроб и жлъчния мехур. През следващите пет години Хенч и неговият колега Чарлз Слоукъм наблюдават аналогични ремисии на ревматоидния артрит по време на развитие на жълтеница при 16 пациенти. Нещо повече, Хенч забелязва, че степента на проява на симптомите и на подобряването на функциите на ставите е пряко съпоставима със степента на проявата на жълтеницата. Въз основа на тези наблюдения той достига до извода, че неизвестно вещество, което нарича субстанция Х, предизвиква при болните от жълтеница и ревматоиден артрит ремисия на ревматоидния артрит. През 1934 г. той и Слоукъм публикуват резултатите от своите наблюдения, като посочват съществуването на корелация между жълтеницата и отслабването на симптомите на ревматоидния артрит и предполагат съществуването на неизвестна субстанция Х.

Опитвайки се да предизвика ремисия на заболяването, Хенч проучва няколко метода за терапевтично лечение на болни от ревматоиден артрит. Със своите колеги той сравнява ефективността на пероралното подаване на злъчка, преливането на кръв от донори с жълтеница, инжектирането на билирубин и други методи, но нито един от тях не дава желаните резултати. Учените забелязват, че при жени, страдащи от ревматоиден артрит, ремисии на заболяването се появяват често по време на бременност с по-късни усложнения в периода след раждането. През 1938 г. Хенч и Слоукъм съобщават за наблюдавани 20 бременни жени с ревматоиден артрит, като правят извода, че ремисиите, свързани с жълтеницата и бременността, предполагат наличието на неизвестно вещество Х., което „не е билирубин, а непосредствено женски полов хормон“.

Биохимикът Едуард К. Кендъл, който провежда изследвания в клиниката „Мейо“, изолира през 1914 г. хормон от тъканта на щитовидната жлеза. През 30-те години Кендъл пристъпва към получаването и идентифицирането на хормоните на надбъбречните жлези, които се намират над горните полюси на бъбреците и се състоят от външно кортикално вещество и вътрешно сърцевинно вещество. В сърцевинното вещество се синтезира и секретира в кръвното русло адреналин (епифедрин). Адреналинът, потенциален стимулатор на симпатиковата нервна система, повишава артериалното налягане и оказва кардиотонично действие, като ускорява ритъма на сърдечните пулсации и засилва окислителните процеси.

Клетките на кортикалното вещество на надбъбречните жлези, синтезиращи и секретиращи кортикостероиди в кръвното русло, се контролират от адренокортикотропния хормон (АКТХ), секретиран в хипофизата. При ниско равнище на хидрокортизон в кръвта хипофизата секретира АКТХ; това на свой ред стимулира синтеза и секрецията на хидрокортизон от клетките на кортикалното вещество на надбъбречните жлези. При високо равнище на хидрокортизона в кръвта образуването на АКТХ в хипофизата намалява, което води до намаляване на произвеждането на хидрокортизон в надбъбречните жлези. Кортикостероидите се делят на глюкокортикостероиди (кортизон и хидрокортизон), участващи в метаболизма на въглехидратите, мазнините и протеините, и минералкортикоиди, участващи в регулацията на водно-електролитния баланс. Кортизонът и хидрокортизонът блокират биохимичните реакции, свързани с възпалителната реакция на тъканите срещу нараняване или инфекция.

Още през 30-те години Хенч и Кендъл разглеждат възможността за лечение на болни от ревматоиден артрит с кортикостероиди, но минават повече от десет години, преди тези вещества да станат достъпни за клинично използване. През 1941 г., когато Кендъл се занимава с организирането на приоритетна програма за масово производство на кортикостероиди с цел да се използват за нуждите на армията през Втората световна война, Хенч, след една от конференциите, пише следното в своя бележник: „Да се изпробва веществото Е (кортизон) при ревматичен артрит“.

През 1942 г. Хенч получава званието подполковник от Медицинската служба, става неин началник и директор на армейския Център за изучаване на ревматизма във военноморската болница. След войната е цивилен консултант в армейския Център по хирургия. Заедно със Слоукъм той публикува обзор, засягащ връзката на жълтеницата и бременността с намаляването на тежестта на симптомите у болни от ревматоиден артрит. В статията те отбелязват, че симптоматично подобрение се наблюдава понякога и след обща наркоза при хирургична намеса. Учените използват обща наркоза при страдащи от ревматичен артрит и получават известен положителен ефект, а също така предизвикват жълтеница у редица болни с въвеждане на лактофенин, което също така намалява изразеността на симптомите на ревматоидния артрит.

През август 1948 г. Хенч и Слоукъм лекуват болна, която има тежка форма на ревматоиден артрит, с лактофенин, за да развият у нея жълтеница и да намалят тежестта на симптомите на болестта. Но лечението се оказва неефективно и през септември те започват да ѝ въвеждат мускулно кортизон (като кристална суспензия във физиологичен разтвор) - по 100 мг. всекидневно. По-късно Хенч си спомня: „...за три дена състоянието на болната се подобри значително и продължи да се подобрява дотогава, докато ежедневната доза на кортизона не беше намалена до 25 мг“. Това е първото клинично доказателство за терапевтичния ефект на кортикостероидите при ревматоиден артрит. През следващата година Хенч и Слоукъм инжектират хипофизния хормон АКТХ на болен от ревматоиден артрит и откриват също неговата ефективност при терапия на заболяването. Скоро става ясно, че след като се прекъсне приемането на който и да е от тези препарати, симптомите на ревматоидния артрит се възобновяват, а използването на кортизон и АКТХ е свързано с появата на странични ефекти, включително повишаване на артериалното налягане, повишаване на равнището на глюкоза в кръвта и появата на особена форма на надебеляване с преимуществено натрупване на мазнини в коремната част и в задната част на шията.

През 1927 г. Хенч се жени за Мери Дженевийв Калър; семейството има двама сина и две дъщери. Смятан за водещ специалист в областта на лекуването на жълтата треска, Хенч се интересува от историята на медицината и пише редица статии по този въпрос. Увлича се от фотография и тенис, обича операта и разказите на Артър Конан Дойл.

Хенч е удостоен с наградата Албърт Лакстър на Американското национално здравно дружество (1949 г.) и наградата Пасано за медицина на фонда „Пасано“ (1951 г.). Почетен член е на Американската медицинска асоциация, на американския Колеж на лекарите и на Кралското медицинско дружество в Лондон. Съосновател е на Американското дружество на ревматолозите. Присъдени са му почетни степени от Лафайет колидж, от университета „Уестърн ризърв“ (днес „Кейз уестърн ризърв“) и от Питсбъргския университет.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/hench.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.