Прекрасният Декарт

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Разбира се, науката през XVII-то столетие била фантасмагорична смес, в която обоснованото и точното се преплитало с най-абсурдни предположения. Дейността на Кеплер съседствала с полетелия към Сатурн препуциум на Христос, грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.

Задълбочаването във всичко без изключение било толкова нереално, колкото и днес. Или още по-невъзможно.

Днес разполагаме със законите на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може смело и безусловно да бъде бракувано. Можем да не обръщаме внимание (или да не възприемаме сериозно) летящите препуции, психотерапията или „извънтелесните усещания“.

Тогава тези ориентири не били още формулирани. Всичко било много по-сложно и заплетено.

И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да укроти и подреди този хаос. По логиката на развитието на науката тя трябвало непременно да излезе от „пяната на столетието“.

И тази „Афродита“ не закъсняла да се появи.

Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграч и дуелист Рьоне Декарт. Той е познат и като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по това време изисквали от учените да си латинизират имената.

Образованието му не прескочило границите на езуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, а също така езуитска логика.

Като завършил училището, Декарт отишъл да воюва.

Разбира се, не за родната Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски щурмувал Прага, а под барабаните на Орлеанския принц громял арминианите.

Когато му се отдавал случай, странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девици, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, биел се на дуели, с една дума - водел много здравословен начин на живот.

Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или ходел в кланиците, където изучавал свинските сърца.

Впрочем, не само сърца и не само свински.

Да си спомним известния пример, който го характеризира като доста дързък експериментатор.

Като направил в рамката на прозореца, който се намирал в кабинета му, дупка, Декарт закрепил там току-що извадено око на бик, „гледащо навън“. От задната страна на окото изстъргал слой тъкани и така станало възможно да види „през окото“ миниатюрното обърнато изображение на своя двор.

Неговите ембриологични занимания също си струва да бъдат споменати отделно.

„Веднъж накарах да убият една крава, за която знаех, че е заченала преди известно време, само за да разгледам плода ѝ“ (Декарт в писмо до Марсен от 2 ноември 1646 г.).

Той не е преподавал никога и нищо, а и изобщо избягвал академичните среди. По-специално е известно, че по необясними причини Декарт не пожелал да се запознае даже с Галилей.

Дните си завършил при двора на шведската кралица Кристина, като получил отровно причастие от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.

Разбира се, по би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към ученика от училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.

С какво именно е подправил Виоге „тялото христово“, останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.

По-нататък всичко се наредило още по-успешно: съчиненията му били внесени в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а Луи XIV забранил със специален указ във всички университети на Франция даже да се помни името на Картезиус.

Животоописанието на Декарт, разбира се, не може да предизвика нищо друго освен завист. Макар че отчасти го е засенчил Хокинг с неговата амиотрофична латерална склероза, биографията на Рьоне Декарт и до ден днешен си остава еталон за един учен.

Но не това е същността.

Трябва да помним, че говорим за човек, който с поразителна лекота е преобърнал и структурирал европейската наука.

Той ни е подарил метод, с помощта на който от която и да е смес от знания можем да извлечем най-необходимото и важното, като отсеем дреболиите и излишните подробности.

Картезиус утвърждава очевидното: „Всички науки са дотолкова свързани помежду си, че е по-лесно да се изучават всичките заедно, отколкото която и да е от тях отделно от всички останали...“ (Декарт, „Правила за ръководство на ума“. Правило 1)

Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваме разума си и да намираме истината в науката“ не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства създава архаичността на стила, но преодоляването ѝ се възнаграждава щедро.

Нещо повече, без прилагане на метода на Декарт „да се обира каймака от всички науки“ опитите за ориентиране в произхода на живота днес са обречени на пълен провал.

Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892–1964), основоположник на биохимичната генетика, създава дружеството на „картезианците“ и първи през ХХ век прилага разработените от Рьоне Декарт методи.

Необходимо уточнение. Под картезианство (в дадения случай) нямаме предвид философската система и несънуваната от Декарт „двойственост на света“. Говорим само за механиката на мисленето. За способността да се обобщава дръзко и безпогрешно.

Разбира се, прилагането на картезианския метод ни обрича на известна повърхностност, а понякога и на забавни дребни грешки.

Но за грешките може да не се безпокоим. Ако идеята е ценна, в науката се намират достатъчно чистачи, които ще изметат с удоволствие неизбежния боклук. Все пак трябва да има с какво да се занимават пълчищата доценти, чиято плахост и „комплексираност“ не им позволява да градят парадигми или да правят реални открития.