Изкуството да оскърбяваш - 4

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

I

Религиозната вяра може да се сравни с козината. През първите етапи на еволюцията гъстата мазна козина по тялото на човека била напълно уместна. Тя го топлела, защитавала го и му осигурявала лесна закуска: в нейните дебри винаги можело да се наловят калорични паразити. Но минали няколко милиона години и започнал периодът на обезкосмяването. Най-напред от мръсните сплъстени косми се показала гола физиономия. След това настъпила епоха на общо оплешивяване на човека. Еволюцията го освобождавала неумолимо от козината, от нейните ядливи обитатели и от сладостта на постоянното чесане.

Разбира се, това било много жестоко. Но нямало каква да се прави. Налагало се да се оплешивява, защото след като се изкачил малко по йерархичната стълба, homo получил достъп до голямата мърша. До телата на големите умрели животни. А този продукт изисквал дълбоко завиране навътре. Съдържащите се в него течни и полутечни гнилостни субстрати напоявали козината и превръщали окончателно нашите прадеди в ходеща помийна яма. Така че обезкосмяването на човека станало по същата причина, която оголила врата на лешоядите. Но лешоядът е деликатна птица. Тя не се завирала навътре в мършата и затова запазила голяма част от перата си. А homo се оголил напълно.

Може и да не е станало точно така, както си го представям аз. Но това не е важно. По една или друга причина човекът се избавил от уютната козина. И това се оказало извънредно полезно за неговото развитие, размножаване и оцеляване.

Приблизително същото би трябвало да стане и с козината на неговия разум, с религиозната вяра. Някога за примитивното първобитно мислене тя била естествена и комфортна. Тя топлела и дарявала чешещата сладост на молитвата. В нея се въдели приятно сърбящи убеждения. Но с изменението на интелектуалната среда тази „козина“ би трябвало също да изчезне.

Но това не се случило. И до ден днешен я носят 90% от хората. Тази „козина“ се боядисва, къдри и подстригва в съответствие с религиозната мода и местната култура. Разбира се, върху нея може да има по-големи или по-малки плешиви места, но все пак, въпреки всичките закони за развитието, тя се запазва като цяло.

Тя има стотици названия: кабала, православие, шинтоизъм, будизъм, ислям, метафизика, etc. Но въпреки множеството имена и цветове, това е едно и също явление, имащо една природа и едно предназначение. Атрибутиката на култовете е различна, но смисълът им е общ: наличие на външно управление на света.

Науката скубела на фандъци тази „козина“, журналистиката също. Но тя растяла независимо от всичко. Накрая квантовата механика препарирала самата реалност. В нейните дълбини бил открит комплект от физически явления, генериращи цялата видима и невидима материя. Разбира се, за никакво „външно управление“ там и дума не можело да става. Но „козината“ преживяла лесно и това.

Култивирайки злоба и забрани, тя винаги пречела откровено на човешката развитие. За нейното сублимиране били похабени напразно скъпоценни столетия. Именно тя задвижвала социалните „асансьори“, издигащи на власт най-примитивните представители на вида. Очевидна е и нейната безполезност: всяко биене на челото в пода пред символа на което и да е божество е най-малкото безрезултатно.

Според всички закони за развитието от вярата би трябвало да останат само забавни спомени. Но тази „козина“ няма намерение да окапва, а продължава да определя мирогледа на абсолютното мнозинство от хора.

Масовостта на религиозната вяра не доказва нейната обоснованост или необходимост. Може да вземем 200 000 000 патици и да ги научим да крякат едновременно при вида на надуваема топка. Патешкото единодушие, разбира се, предизвиква шоково впечатление. Но то няма да е доказателство за някакви необичайни свойства на топката, а по-скоро ще е характеристика на патиците.

С други думи, тайната на вярата трябва да се търси там, където се намира: в коренните особености на homo. Тоест там, където нашите познания са и без това непълни, а благодарение на антропологията и психологията с всяка изминала година стават все по-зле.

Работата е в това, че – за да разберем явлението, е необходимо да знаем неговия произход.

Фундаменталните качества на човека са се формирали през онази епоха, когато понятието „да спасиш кожата си“ се е употребявало в пряк, а не в преносен смисъл. Така нареченият „доисторически“ период е бил най-продължителен и най-важен за нашия вид. Тогава се решило какъв да бъде човекът. Целият механизъм на нашата висша нервна дейност е плод именно на този период, когато homo бил стадно животно, занимаващ се с търсене на мърша и канибализъм. За няколко милиони години се заложили и се утвърдили всичките видови навици, особености на поведението и биологични привички. Абсолютно всички основни качества на човека са родени през тази епоха. Включително и това свойство, което го кара да целува дъски с изображения или да реже глави на гяури.

За влиянието на този период говорят и цифрите: така нареченият „доисторически“ период се състои от минимум 200 хиляди поколения, а така нареченият „исторически“ – от 200. Ще отбележим, че биологията ни учи, че всеки организъм е колебаеща се сума от свойствата на всичките негови предшественици.

Всичко това, което ни представя фиксираната история (200 поколения от Шумер), е нищо. В момента, когато се появила писмеността, homo е вече оформен окончателно и само реализира своите особености.

Трябва да помним, че напудрена перука или каска със звезда е надявал не някой друг, а правнукът на питекантропа, наследник на всичките качества на това мило същество. Той размишлявал за гравитацията, строял пирамиди и скърцал с вратите на газовите камери.

Образът на този, който горял на клади вещици, на военния убиец, на вечния насилник, на изтънчения палач се връзва зле с хуманистичната концепция за еволюцията на човека. Но е достатъчно само да си спомним, че изнасилванията, убийствата и всичките деривати на тези забави са били основно занимание на човека в продължение на много милиони години, и веднага всичко си идва на мястото.

Но ние нямаме амбицията да характеризираме целия път на това съобразително животно. Нашата задача е много по-проста: да разберем какви именно свойства на човека запазват до ден днешен козината на неговия разум.

Как е възникнала и от какво е направена религиозната вяра, е малко или много разбираемо. Ще напомня, че въпросът не е в това, а в онези дълбочинни качества на homo, които са осигурили на вярата поразителна жизненост. Следователно трябва да се спуснем по хронологичната скàла две-три милиона години надолу и да се вгледаме в хитрите очички на нашите прадеди.

И тук започват проблемите. Няма към кого да се обърнем за помощ и факти. Както става ясно, с еволюцията на човека се занимава не фундаментална наука, а някаква описателна дисциплина, гарнирана с фантазии и опасно граничеща с изящната словесност.

От момента на учредяването на Нобеловата награда са изминали 115 години. Медалът с профила на симпатичния динамитчик е станал главен критерий за така наречената „научност“. Разбира се, с това не винаги са съгласни тези, които не са удостоени с наградата или няма да бъдат удостоени. Но днес няма по-авторитетен регистратор за достоверността и важността на знанията от наградата на Алфред Нобел.

Разбира се, Нобеловият комитет не винаги е бил безупречен в своите оценки за „персоналния принос“ на учените. Случвало се да подминава великите и да прославя незначителните. Но това засягало само личностите. Непосредствено самите дисциплини, разширяващи знанията за вселената и за нейното съдържание, се обсипвали редовно с нобелово злато. Физиологията на храносмилането, реликтовото излъчване, генетиката и квантовата механика винаги получавали това, което им се полагало по право.

Разбира се, работата на комитета имала и обратен ефект. Очертал се „нобелов“ кръг“, извън пределите на който останали всички, които нямат отношение към истинската наука. Очертаването били направено „болезнено, но акуратно“. Нямало никакво разпалване на междудисциплинарни разногласия в духа на Ръдърфорд, който твърдял, че „науката се дели на физика и на събиране на марки“. Разделението на „истинска наука“, „не много наука“ и „съвсем не наука“ станало като от само себе си. Без декларации. Чрез непреклонно и последователно пресичане на опитите на „дребното знание“ да се промъкне в главния кръг.

Добра илюстрация ни дава примерът с така наречената „психоанализа“. Единадесет пъти Фройд е издиган от своите поклонници за получаване на наградата и също толкова пъти е отхвърлян. Астролозите, историците, антрополозите, лингвистите etc. също така не един път са виждали ледената усмивка на Нобеловия комитет, връщащ техните изследвания като „нямащи отношение към фундаменталната наука“.

И така, присъдата е произнесена отдавна.

През 2009 година беше направен опит да бъде обжалвана и да се допуснат „не съвсем науките“ за разглеждане от комисиите на Кралската академия. Но на инициаторите на тази идея им удариха вежливо по един камшик и темата беше затворена. Специално ще отбележим, че по мълчаливо съгласие е прието да се щадят чувствата на представителите на „дребното знание“ и колкото се може по-рядко да се наричат нещата с истинските им имена. Нещо повече, на никого и през ум няма да му мине да се подиграва на глас с гланцовите фолианти, с колекциите от костици-камъчета и с фантастичните трактовки на дадени артефакти. Смята се, че фактът на неприемането на „дребното знание“ сред нобеловите дисциплини обяснява всичко и не изисква коментари. А на несъгласните им се предоставя свободата да си търсят отрова във всякакви количества.

Според „нобеловия списък“ в редиците на „не науките“ се намират: астрологията, уфологията, психологията, лингвистиката, историята, антропологията, археологията, хиромантията, демонологията, филологията, теологията, социологията и още няколко „логии“, по-млади и по-скандални. Тези различни премъдрости са свързани с една обща беда. Всичките са абсолютно безплодни. Точното историческо знание е също толкова невъзможно, колкото и викането на демони.

А неточното знание има един малък проблем: то просто не е знание и е годно само за забавление. Но няма още един път да чоплим раните на „ненауките“.

Всичко това изобщо не означава, че археологията е поставена завинаги на едно равнище с уфологията, а антропологията - с хиромантията. Разбира се, това не е така. И археологията, и антропологията имат шанс да станат реални науки. Възможно е тези дисциплини да преодолеят някога своята „второстепенност“, да си намерят свой Айнщайн и да отидат за златото на Нобел. Наистина, този шанс е призрачен. Но съществува. За разлика от демонологията антропологията например има все пак връзка с реалността. Но ще се научи ли да се занимава с нея така виртуозно, че да предложи на света изводи, равни на константите на физиката, е голям въпрос.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС