СЛУЖБОМЕР

вторник, април 10, 2018

СИМЕОН РАДЕВ:
„Първи сръбско-гръцки разговори за подялбата на Македония“

Когато на 6 септември Пловдив прогласи Съединението, крал Милан се намираше във Виена. Още оттук той телеграфира на своето правителство да почне мобилизацията. На 8 вечерта Милан беше вече в Белград. На другия ден още рано сутринта той свика министерския съвет на заседание. Той го свика не толкова да вземе неговото мнение, а да съобщи решението си. Неговото решение бе да върне старото положение в Източна Румелия или със силата на оръжието да възстанови балканското равновесие, нарушено от българите. Мобилизацията биде обявена официално. Така Сърбия даде да се знае, че ще действа.

Балканското равновесие интересуваше в еднаква степен и Гърция. Сръбското правителство влезе веднага в допир с нея. Още на 10 септември Гарашанин, министър-председател и министър на външните работи, посети управляващия гръцката легация в Белград, Назос, и го помоли да пита шефа на гръцкото правителство, Делиянис, „какво ще бъде държането на Гърция към сериозните събития, които бяха извършени“, като даде да се разбере, че намира момента благоприятен за едно споразумение между двете страни. Делиянис отговори, че ще разисква тоя въпрос с краля, който се очакваше да се завърне скоро от чужбина. Два дни по-късно Гарашанин отново видя Назос. Тоя пъти той изказа направо желанието си за едно задружно действие на Сърбия и на Гърция в случай, че старото положение не се въдвори в Източна Румелия. Гръцкото правителство не се показа много отзивчиво на тая покана. Едвам десет дена по-късно Делиянис отговори, натоваряйки своя представители да пита Гарашанин на каква основа би могло да стане препоръчаното от него споразумение.

Гърците можеха да се смятат по-засегнати от Съединението отколкото сърбите. Те бяха навикнали да гледат на територията южно от Балкана като на части от законното наследство на елинизма и, макар Източна Румелия да бе и по-рано фактически втора българска държава, те посрещнаха присъединението ѝ към българското княжество като тежък удар. Още по-тревожна от загубата на Източна Румелия беше за тях мисълта, че България, уголемена по територия и мощ, насърчено от своя успех, ще просне един ден ръка и върху Македония. През руско-турската война гърците бяха мирували, хранейки надежди върху своите покровители между силите; Берлинският договор ги разочарова. Те смятаха сега, че оная грешка не бива да се повтаря. Щом като България бе почнала политиката на свършените факти, и Гърция трябвало да постави Европа пред един свършен факт, като нахлуе в турските предели и вземе от тях своя дял, докато не стане късно. В Атина, във Воло и други градове станаха буйни манифестации, общественото мнение се възпламени и правителството на Делиянис се видя в едно крайно мъчно положение. То знаеше слабостта на Гърция и не смееше да поведе по повика на вестниците и на площадните оратори за нахлуване в Турция, но не можеше и да остави без внимание възбуждението на общественото мнение. То реши да следва една политика, която един гръцки историк, Дросос, определя със следните думи: „войнствена пред гръцкия народ и заплашителна, но не лишена от помирителни намерения пред силите“. Войнствеността се прояви още на 12 септември, когато гръцкото правителство обяви обща мобилизация.

И Гърция, и Сърбия бяха мобилизирали и стояха заплашително, но техните заплашвания не бяха по същи адрес. Гърция се наканваше да напада Турция; намеренията на Сърбия се насочиха срещу България. Още при подписването на С.-Стефанския договор Милан сметна, че една българска държава в тия граници, това значело пропаст за Сърбия“. [1] Тайната конвенция с Австрия от 1881 г. той я сключи с надежда, че под нейно покровителство той, в даден момент, ще се спусне към Вардарската долина, за да осуети образуването на една Велика България. Тая идея му се нравеше и сега политически; но тя го плашеше военно. От двете войни, които бе водил срещу Турция, той бе останал под страшно впечатление от турската сила и се боеше да не би и сега едно нападение срещу нея да се завърши с катастрофа както в 1876 г. Неговата политика бе определена: или да се развали Съединението, или Сърбия да получи, за възстановлението на равновесието, една териториална компенсация за сметка на България. [2] Тук политиката на Сърбия се разделяше от политиката на Гърция, тъй като Гърция, както личеше от географическото ѝ положение, не можеше да добие някаква територия освен от Турция. При все това допирът между двете държани не престана. Само че сега Гърция е, която ще го търси. Сърбия отговаряше различно, според както се развиваше положението.

Отначало Милан, макар и да бе мобилизирал, мислеше, че ще мине без война. Силите преговаряха по румелийския въпрос и той се надяваше, че с поддръжката на Австрия ще може да постигне една от двете цели, които си бе поставил. От сътрудничеството на Гърция той не виждаше нужда; напротив, една гръцка намеса можеше да усложни работите. Затова, когато Назос отиде в Ниш, дето бе свикана да заседава скупщината, за да пита от името на Делиянис какви са намеренията на Сърбия, Гарашанин даде на гръцкото правителство съвета за благоразумие: че трябва да се чака решението на конференцията, която трябваше да се събере в Цариград, че всяко прибързано действие може да предизвика мерки от страна на силите против Гърция, против Сърбия, или против двете наедно.

Между туй очакванията на Милан не изглеждаха да се сбъдват. Австрия се показваше безсилна да му помогне, понеже не беше поддържана от Германия и опасността растеше, щото конференцията да намери някоя формула, под която да признае пловдивския преврат. Сърбия виждаше, че може би ще трябва сама да действа, и държането на Гърция добиваше в нейните очи отново важност. Гарашанин казваше сега на Назос, че, ако силите признаят Съединението, без да държат сметка за гръцките и сръбските искания, за Гърция и Сърбия не оставало друго средство, освен да търсят гаранции, с оръжие в ръка, всяка според своите стратегически съображения. Той питаше освен това дали едно еднакво официално заявление на двете държани пред силите не би било навременно. Делиянис, от своя страна, без да покаже голяма ревност за сръбското внушение, се задоволи да покани сръбското правителство то да посочи как трябва да се състави това заявление. В действителност и в Гърция, и в Сърбия имаше голямо колебание, и, докато се търсеха една друга, те непрестанно се озъртаха към силите и гледаха да налучкат правия път. Наистина, една седмица по-късно Гарашанин съобщаваше на гръцкото правителство, че една задружна дипломатическа постъпка на Сърбия и на Гърция можела да раздразни силите и да намали шансовете за едно връщане на старото положение в Източна Румелия.

Въпреки всичко, което можеше да се знае за истинските намерения на Милан, Делиянис, човек отдаден на химери, продължаваше да храни надежда, че Сърбия ще устреми погледите си към Косово поле и ще застане така на същата линия с Гърция за едно действие срещу Турция. Но към края из октомври той трябваше да узнае, че сръбското правителство, далеч да замисля каквото и да е срещу Турция, търси нейната неуралност за едно нападение срещу България и води преговори в Цариград. Тогава Делиянис се обърна, с още по голяма химеричност, в друга посока. „Като загуби надеждата в Сърбия, пише М. Ласкарис, гръцкото правителство, не се поколеба, в своето незнание какво да прави, да вземе предвид възможността на едно споразумение с България“. [3] Разговорите, които водил гръцкият представители в София, не довели до нищо. Докато Гърция се питаше кой път вече да хване, дойде сръбското нападение върху България.

Преди сръбско-българската война да избухне, Назос бе водил и разговори, освен с Гарашанин, с двама видни сръбски държавни мъже, Пирочанац и Стоян Новакович. И двамата те бяха от същата партия, на която принадлежеше Гарашанин – напредняци, - но разделени от него напоследък и по вътрешната политика и очакващи да поемат скоро неговото наследство. Почин за тия разговори бе взет от Новакович. Според Назос, Новакович му държал следния език: „Един нападателен и отбранителен съюз между Гърция и Сърбия е абсолютно необходим, за да не кажа, че той се налага. Една обща опасности ни тласка към тоя съюз; общественото мнение в Сърбия вярва даже, че той е сключен, дотолкова тази идея е узряла от няколко години в страната. Българите, на приятелството на които в един момент разчитахме, не мислят за друго освен за нашата гибел: те биха ни унищожили, ако един ден станат по-силни от нас. Да не се бавим; нека да направим взаимни жертви“.

В разговорите, започнати от Новакович, не се касаеше вече за Съединението и Изт. Румелия, а за подялба на земи под Турция.

Не за пръв път между Сърбия и Гърция ставаха разговори по тоя предмет. Във времето на княз Михаил двете държави бяха достигнали пълно споразумение. Наистина, на 14 август 1867 г. М. А. Петрониевич от името на Сърбия и П. А. Занос от името на Гърция подписаха в Феслау, близо до Виена, един таен съюз за война срещу Турция, в който се разграничаваха земите за завладяване. [4] Така в гл. 4 на договора се казваше:

„След започването на военни действия високите договарящи страни се задължават да преследват с всичките свои сили пълното освобождение на всички християнски населения в Европейска Турция и островите на Архипелага. Обаче, ако неотстраними пречки се противопоставят на пълното постигане на целта на съюза, всека една от високите договарящи страни ще бъде свободна да прекрати борбата и да сложи оръжието. щом като ще може да обезпечи на споя съюзник следните резултати:

за Н. В. Краля на Елините - освобождението и присъединението към държавата на Епир и Тесалия;

за Н. В. Сръбския Княз - освобождението и присъединението към държавата му на Босна и Херцеговина“.

Княз Михаил много добре разбираше, че можеше да се появят за присъединението на Босна и Херцеговина непреодолими пречки от страна на Австро-Унгария, която смяташе тия две области като необходим хинтерланд на владяната от нея Далмация. Затова към договора бе добавен и един „отделен акт“, който гласеше:

„За да се предотврати всека мъчнотия, която би могла да произлезе като последствие от постановленията на чл. 4 от днешния таен договор между Гърция и Сърбия, пълномощниците на двете държави са се споразумели в следното:

ако вследствие па непредвидени събития, съставляващи force majeur, стане невъзможно присъединението на областите, споменати в речения член като един минимум на териториални придобивки, Гърция и Сърбия си запазват правото да търсят една равноценност между съседните области, находящи се под пряката власт на Отоманската Порта;

в случай, че подобна евентуалност се представи, Негово Величество Краля на Елините и Негово Величество Сръбският Княз ще се споразумеят заедно, за да определят границите на областите или околиите, които трябва да се присъединят към техните респективни държави, като вземат, обаче, за основа еднаквостта на произхода, която свързва тези провинции или околии с Гърция и Сърбия“.

Този съюз умря с смъртта на княз Михаил. Той щеше сигурно да остане и така без последствие. Но той остави една традиция на разбирателство между двете страни.

Към нея се върнаха сега и двете страни. С Гарашанин Назос бе разисквал за едно споразумение, но в общи черти; Новакович пристъпи конкретно към целта. Не ставаше дума сега, както в 1867 год., за завладявания, по които двете страни бяха съгласни, а за територии, които можеха да повдигнат спорове между тях. Така се ражда за първи път между сърби и гърци въпросът за подялбата на Македония.

За разговорите между Новакович и Назос има два извора: едно писмо на първия и телеграмите на втория. Ще приведем какво казват единият и другият.

Назос, говорейки неофициално, изказал следното мнение: [5]

„Сърбия трябва да се откаже окончателно от своите претенции върху Струмица и Битолската равнина, както и върху Охрид. Владението на града Струмица и едноименния приток на р. Струма, водеща към Сярската равнина, от която Гърция не може да се откаже, трябва също да принадлежат, естествено, на Гърция. Не може да се отстъпи Струмица, която е на права линия с Мелник и Неврокоп, и да се държи едноименният приток. Що се отнася до Битоля, Гърция не може по никакъв начин да се откаже от нейното владение. Границите на Сърбия в централна Македония не трябва да отиват оттатък Прилеп, Крушово и реката Църни Дрин, т. е. границите ѝ не трябва да минават под града Охрид и езерото му. Гърция може да направи отстъпки само на север от Мелник и Неврокоп“.

Ето какво пише от своя страна Новакович за размяната на мисли, която бе имал с Назос: [6]

„Разговаряйки с него като частно лице (тогава бях министър на разположение), аз се помъчих да узная границата на гръцките аспирации, и той тогава ми каза, че гръцката програма иска: Тракия цяла, освен Източна Румелия (която те, гърците, смятаха за изгубена), южна Македония, така че границата да иде от изток на запад по линията Неврокоп (на Места), Мелник (на Струма). Струмица, Охрид, Драч, обхващайки Битоля, така че всички изброени градове, освен Драч, да останат на Гърция. Защото тая граница била стратегическа. Южно от Мелник Гърция не би искала да отстъпи една сфера на Сърбия, защото сърбите оттам би се промъкнали към Сяр, а Гърция държала много на Сяр. За Битоля също ми каза. че държали много поради това. че тя била стратегическа позиция. Що се отнася до Драч, каза ми, че по-лесно би могли да го отстъпят, ако Сърбия държи на него. По въпроса за Солун каза, че за тях е съвсем невъзможно „и годити се“, защото така сръбската сфера би раздвоила като клин гръцката. В обезщетение за това не би имало никакъв спор да се направят всички концесии на сръбските търговски нужди в Солун“.

За сръбските претенции, представени от Новакович в 1885 г., нямаме известия, но за тях можем да съдим по програмата, която той през 1890 г., в качеството си на сръбски министър в Цариград, предложи на одобрението на правителството си като основа за преговори с гръцкия си колега Маврокордато. Първите две части на тая програма гласят:

Основата на сръбско-гръцкото споразумение за пропаганда е да се изключат българите от Македония, а целта му е да се изтласка съвсем от Македония екзархийското управление и схизматическата църква и да се възвърне каноническото единство с вселенската патриаршия.

За да може тя да се постигне, определят се сфери на пропаганда. В сръбската сфера би влезли освен Косовският вилает (т. е. Скопският, б. н.), доколкото у него има български схизматици, целият Битолски вилает и северната част на Солунския вилает до Демир Капия с долините на Струма и Места до Мелник и Неврокоп, оставяйки тия два града на гръцката, а Струмица на сръбската пропаганда.

В Битолския вилает влизат и Костур и Корча. От планинската верига на югоизток от Битоля и по-долу на юг ние нямаме много шансове, както и българите не са могли нищо да сторят в Костур. Тук би могло да се направят някои концесии.

Въз основа на това споразумение гръцката и сръбската дипломация би имала за задача да поддържа и да шири мисълта, че в Македония няма други освен сърби и гърци. Печатът, домашен и чужд, доколкото може да се влияе на него, трябва да се насочи по същия път на действие за сръбско-гръцката пропаганда в Македония.

Преговорите на Новакович в Цариград не дойдоха до едно заключение. Владан Джорджевич, назначен пълномощен министър в Атина, ги продължи през време на своята мисия (1891-1893). Преместен в 1894 г. в Цариград, дето стоя до 1897 г., той преговаря пак за делението на сферите в Македония, тоя път с патриаршията, при подкрепата на руското посолство. Нови обнародвания на документи ще ни покажат може би, че от 1897 г. до Балканската пойна никога допирът на сърби и гърци досежно подялбата на Македония не е преставал. Главните линии бяха определени; оставаха само подробностите. По тях двете правителства без много мъка се споразумяха и в 1913 г. поставиха България пред свършен факт.

Тия дълги гръцко-сръбски преговори за ограбването на Македония, за жалост, малцина у нас знаеха. Един от тях бе Андрей Тошев. Но неговият глас се губеше в шума на тия утопии, които периодически нахлуват в българската обществена мисъл и я правят лесна плячка на чуждите пропаганди.

-------------------------

1. Слободан Йованович, „Влада Милана Обреновича“, т. II, с. 245.

2. Слободан Йованович намира, че това, което крал Милан искал от България, не било много, особено като се вземело предвид, че, жертвайки Трън и Видин, българите си обезпечавали за себе си цяла Източна Румелия. „Обаче, бележи той, Трън и Видим имаха за нас военна ценност: с тия две точки ние направяхме стратегическата си граница спрямо българите и им пресичахме пътя към Македония“, Ц. с., стр. 248.

3. M. Lascaris. Greece and Serbia during the war of 1885.

4. S. Th. Lascaris. La politique exterieure de de la Grèce, с. 217-220.

5. M. Lascaris, ц. с., стр. 9-10.

6. Владан Джорджевич, Србijа и Грчка, стр. 10.

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.