Изкуството да оскърбяваш - 3

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

Рано или късно ще настъпи ден, когато мокрите от сълзи проценти ще вият отново над тялото на стопанина. Ще се определи денят на погребението. Но докато публиката се закичва с лентички, а караулите шлифоват печалния канкан, непременно трябва да бъде извършена една пикантна процедура.

Великата глава ще бъде скалпирана и ще бъде дадена за последно разрязване.

Всичко ще бъде както се полага. Скалпът ще бъде закачат с щипка за пране, за да не го оповръщат случайно надзираващите аутопсията лейтенанти. В разголената челна кост се врязва ъглошлайф. Ще извадят мозъка и ще го поостискат, за да изкарат излишните течности и станалата кафеникава кръв. Ще го претеглят, ще го измерят и ще направят няколко инжекции. А след това ще го потопят във формалин.

Празния череп ще съединят с винтове. Ще нахлузят обратно скалпа и ще го срешат настрани. Така че, когато лафетът затропа по паважа, във великата глава вече няма да има нищо.

След няколко седмици формалинът ще свърши своята работа. Полукълбата ще придобият приятна еластичност и ще станат годни за изучаване. Нищо необикновено. Това се случва с мозъка на всеки забележим персонаж както от местната, така и от световната история.

Разбира се, по време на аутопсията не дежурят винаги бледи лейтенанти, но самата процедура е неизменна. Диктаторите, учените, литераторите, etc. се полагат днес в ковчега по принцип вече без мозък.

Работата е в това, че до ден днешен битува убеждението: по особеностите на извивките, браздите и вентрикулите могат да се разгадаят „геният и дръзновението“, които са различавали притежателя на дадения орган от останалите homo.

Това е относително прясна тенденция. Не е на повече от две столетия.

Разбира се, преди всичко било иначе. Нашите деди ценели главния мозък на човека. Те пробивали дупка в основата на черепа, удобна да пъхнат вътре лапа, да извадят и да изядат всичките субстрати на двете полукълба. Но когато времето на питекантропите минало и нравите загрубели, хората започнали да вадят мозъка без всякакво гастрономично (или друго) приложение. Така по-специално постъпвали египтяните, които обичали да сушат и боядисват своите покойници. Библията, разбира се, нямала понятие за ролята на този орган, а разните антични автори предполагали, че в черепите се намира същото вещество като във всичките останали кости.

Впрочем, едва ли има смисъл да се изброяват всичките забавни неща, които съставят историята на разбирането какво представлява мозъкът. Всяка нова епоха се стремяла да затъмни с някаква глупост предходната.

Но! Няколко особняци, въпреки насмешките, кладите и проклятията, все пак съумели да разберат ролята на главния мозък и да свържат своите разбирания в една система. С произведенията си те създали във времето верига от твърдения с нарастваща точност. Това бил дълъг и труден процес, сриващ грубо масовите представи. Като резултат настъпил поредният парадоксален „фазов преход“. Мнението на единиците победило убежденията на стотици милиони и станало общоприето. Човечеството се съгласило, че дължи своите успехи именно на главния мозък.

Отначало всичко това забавлявало и възхищавало. Мозъкът бил издигнат в култ. Но скоро култът се отделил от реалността и започнал да живее свой лустросан живот. Номадствайки по разни издания, той съседства със задните части на моделите и хубавее заедно с тях. Днес бляскавият образ на „полукълбата със стрелките“ е изместил научното разбиране, основаващо се на фактите и най-важните теории.

Защо е станало така?

Работата е в това, че тук научното знание се счепкало отново с догмите на културата. Разбира се, победил митът за уникалността на човека, а знанието било погребано в скучни монографии.

Нека да го разкопаем и да погледнем: в какво се състои то?

Преди всичко в това, че човешкият мозък е най-обикновен продукт на еволюционния конвейер, съвсем неподходящ за „венец на творението“.

Този мозък е с ниска стойност, крайно ограничен в своите възможности. Което, между другото, не е удивително. Защото бил създаден да задоволи скромните нужди на питекантропа. През последните милион години нещо в този мозък атрофирало, а нещо се развило. Но в скромно отношение. „Класът“, разбира се, останал същият.

Притежателят на такъв мозък е обречен на ограничено възприемане на събитията и явленията. Неговите сетивни органи не възприемат инфразвука, ултразвука, поляризираната светлина, магнетизма и всичките видове електромагнитно излъчване (освен видимата светлина). Недостъпни са му събитията от всички равнища на микросвета, а също така дифракцията, електрорецепцията и активната сонация, която дарява част от животните със „звукозрение“ и т. н. Да бъдем откровени: този мозък прилича по нещо на коляното.

От човека са скрити минимум три четвърти от най-важните природни явления. Той прилича на сляп и глух глупак сред Дисниленд, над който се пръскат фойерверки и всичко наоколо блести, вика, гърми и танцува. А нашият глупак е уверен, че върви в тишина, по сивия и празен коридор на някаква клиника. В сравнение с истинската картина на света нашето пространство е безцветно и примитивно.

Пример: материята на заобикалящата ни среда е наситена с ярки електромагнитни произшествия. Те ту раздират, ту съшиват реалността. Но в човешкия мозък няма субстрати, които биха могли да регистрират това и да го направят част от съзнанието.

Да, появили са се прибори, позволяващи на човека да види част от това, което е скрито за прякото му възприятие. Но това са само компенсатори.

Ще поясним.

Каменната брадва е възмездила на homo това, че му липсват нормални нокти и зъби, а масспектрометрите и микроскопите са възмездили недостатъците на мозъка. Ще отбележим, че това възмездяване е кратковременно и достъпно само за единици. То всъщност не променя нищо, защото ни запознава само с отделни явления. Няма прибор, който едновременно и симфонично да компенсира на човека всичко това, от което е лишен. (Ще отбележим, че появата на компенсатори във вида на прибори е най-доброто доказателство колко скритата от мозъка информация е била необходима на хората).

Трябва също така да помним, че мозъкът на homo е наследник на всичките етапи на развитие на нервната система на гръбначните животни. Това не е леко наследство. То товари постоянно нашето поведение с примитивност, но ние не можем да се откажем от него. А командването с мозъка е останало завинаги от най-древни негови структури. Ще припомним, че те са се формирали в епохата на палеозоя, когато силата и пълноценността на агресията решавали почти всичко, а „останалите“ качества били напълно излишни.

Свършил палеозоят. Дошло веселото време на питекантропите. То добавило към наследството и деменцията, който била милиони години нормативно състояние на древния човек.

Във всичко това няма никаква трагедия. Трябва само да помним, че илюзиите са неуместни. Нещастният homo явно не е този любимец на еволюцията, върху когото тя е съсредоточила своите усилия. Разбира се, затвореният в нашия череп ресурс позволил да разчетем алфа константата и температурата на Планк. Това впечатлява.

Но има подозрения, че основанията за гордост не са много. Да си спомним с какъв труд човечеството е покорило тези върхове. Процесът на тяхното покоряване е продължил пет хиляди години.

Толкова усилия обаче не са хвърлени, защото явленията са много сложни. По-скоро те са очевидни и примитивни. Напрегнатото им откриване се обяснява единствено с ниските „технически“ характеристики на мозъка на откривателите.

Както виждаме, знанието на историята на главния мозък слага край на въпроса за неговите „тайнствени“ потенциали. Въпреки това романтиците продължават да търсят материалния субстрат на „гениалността“. Научните институти години наред преливат от пусто в празно, търсейки в маринованите мозъци склонността към лидерство или ораторския дар.

Великите злодеи на ХХ век били изследвани с особено усърдие. Изключение прави Сталин. Веднага щом за „бащата на народите“ била потвърдена посмъртно дифалия, интересът към неговите мозъчни извивки се изпарил, а цялото внимание се съсредоточило върху рядкото уродство.

Да допълним.

Йосиф Висарионович само се радвал на своя двуглав пенис. Тайно били изготвяни малки корони, лентички и гербове. Вечерно време Сталин създавал пикантни композиции, като канел най-приближените си хора да ги съзерцават и да се умиляват. Между другото, диагнозата „параноя“ е поставена на Сталин от Бехтерев, когато Коба, искрейки и червенеейки, показвал своята „конструкция“ на стария психиатър.

С останалите маниаци нещата не са по-добри.

Мозъкът на Чикатило бил безнадеждно развален. Изпълнителите на смъртното наказание прапоршчици се престарали и пръснали главата на Андрей Романович на парчета. Друг сериен убиец, Тиодор Бънди, също не можал да предложи своите мозъчни полукълба на науката. Те се сварили в черепа му, когато шерифът изпробвал върху Бънди пределната мощ на затворническия електрически стол.

Мозъкът на изкормвача Дамър забранил да се вади неговият сантиментален баща, но пък маниакът Уейн зарадвал мозъковедите. Мозъкът му бил изваден внимателно и своевременно. Но никаква разлика между мозъчното вещество на Уейн и известните стандарти не била открита.

С Ленин било още по-забавно. Мозъкът на Илич бил превърнат в тридесет хиляди препарата. Над тях се потели четиридесет години четиристотин невроморфолози, хистолози и молекулярни биолози. Тринадесет професори се преуморили така, че самите те станали донори на препарати. Двама се застреляли, а шестима се умопобъркали. Единият от умопобърканите бил уличен от колегите си, че яде микропрепаратите от латералното коленчато тяло на мозъка на Ленин. Над мозъчните полукълба на Илич са се разразили стотици истерии, а общия литраж на сълзите не може да бъде пресметнат.

Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), Народният комисариат по здравеопазването на СССР и лично другарят Сталин с всяка година все по-категорично искали да се представи някаква уникалност. Това искала и зрялата съветска власт. Целият състав на специалния отдел на Централния комитет уговарял академик Саркисов, който ръководел изследванията, да намери „поне нещо“.

Но заключението гласяло: „…основните особености на мозъка на В. И. Ленин са типични за почти всеки трети по ред мозък“. Тези данни били, разбира се, дълго време засекретени. А след това станали безинтересни.

Упоритият homo обаче не иска да се разделя със своята мечта. Така че церебралната комедия ще се повтори и на лейтенантите отново ще им се наложи да дъвчат лимон, за да потиснат рефлекса за повръщане.

Очакваният резултат няма да се състои. Субстрат на гениалността, разбира се, няма да бъде открит. Което, между другото, съвсем няма да попречи на притежателя на поредната „велика“ глава да се настани комфортно в Мавзолея. Няма да се наложи да изселват Илич, защото Мавзолеят е заведение с легло за двама. А при желание там могат още да се настанят няколко маниака, включително и притежателят на двуглавия пенис.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК