СЛУЖБОМЕР

сряда, октомври 21, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 12

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11.

12.

Вечерта, когато се стъмни, минохвъргачният огън спря и командирът на батальона капитан Смирнов заповяда да се строим в походна колона, която поведе някъде в степта.

След огненото напрежение се отпуснахме малко, душите ни се поуспокоиха. И ето че вървим, в степта е достатъчно светло, макар че нямаше луна. Някаква полска пътечка, леко неравна. Вървя до другия наш взводен, който дойде неотдавна в ротата. Той е старши лейтенант, артилерист, но от попадналите в обкръжение и затова са го пратили в пехотата - да се превъзпита. Отпред върви командирът на батальона, по-нататък разузнавачите, а ние в средата на колоната. Можем да се отпуснем.

Боят гърми, но някъде отдалече и отстрани, а при нас е като че ли тихо. Изведнъж гледам - до царевичните стебла някакви хора. Едва ги съзрях и даже не успях да си помисля нещо, когато оттам плиснаха гъсти откоси - трасиращи куршуми по цялата колона. Дявол знае какво стана наоколо, такъв ураганен кинжален огън беше. По заповед на командира на батальона в случай на нападение нашата рота трябваше да се разгърне вляво от пътя, а другата - вдясно. Аз, разбира се, се втурнах встрани и паднах на снега. Имах автомат, но с него само един пълнител.

Защо един?

Преди настъплението получихме малко попълнение от тиловите подразделения. На нашата рота дадоха ръчна картечница и ни изпратиха батальонния писар. Писарят имаше автомат, но без патрони... Само че най-напред за картечницата. Започва да се оформя колоната, а от моите никой не иска да я вземе. Много хора са от Средна Азия - аз не разбира, аз не разбира. И другите отказват: не сме служили в армията, не знаем как да стреляме с нея. За да не хвърля картечницата, я дадох на един здрав чичо, да я носи поне. Не трябваше да я губим... А писарят стои без патрони и мърмори: какво да правя, само да ви се мотая из краката ли? Хитруваше вероятно, искаше да го махнем от ротата. Тогава ротният каза: Биков, дай му един диск, да не хленчи. И аз му дадох, защото други автомати във взвода нямаше, всичките бяха само с пушки. Останах с последния диск, който е на автомата.

Това беше, разбира се, грешка. А може би и спасение, както се оказа после.

Та, като паднах на снега, гледам, че работата ни е спукана. Първо, от царевицата идват танкове. Колко са, не може да се разбере, вероятно четири или пет. Или още повече. Изреваха моторите, танковете тръгнаха, картечниците им затракаха. А между танковете - автоматчици, и викат: рус, предай се! Винаги викаха така, когато ни вкарваха в някакъв капан. Започнах тогава да стрелям с автомата и като че ли ги загрях добре. Но ето че автоматът млъкна, значи патроните бяха свършили. Огледах се назад, а нашите вече бягат далече в полето. Край мене са останали само тези, които вече не се движат. И аз се колебая трескаво: да лежа или да хукна? Ако полежа още минута, ще ме хванат жив. Ако хукна, ще ме разкъсат с картечен откос. Кое е по-добре?

Но тогава немците прехвърлиха огъня върху тези, които бягаха нататък, вероятно не виждаха някаква близка цел. Огненият натиск като че ли отслабна. Аз скочих и хукнах с прибежки. Дори не с прибежки, а със скокове. Скачам и след три-пет крачки падам. След това отново скачам и отново падам. И така малко се откъснах от немците. Едновременно с това се научих да познавам кога стрелят по мене. Когато откосите започнат да святкат наоколо, падам. А когато се прехвърлят на другите, скачам на крака. И в един такъв момент, както тичах, нещо ме удари силно по прасеца като с тояга. Паднах. Ботушът ми отвътре веднага се затопли, течеше ми кръвта. Мисля си: кракът ми е счупен. Ако е така, това е всичко, свърши се с Биков... Но все пак след няколко секунди скочих, чакам, ще се огъне ли кракът ми, или не? Не, като че ли не се огъва. Само ме боли и в ботуша ми вече се чува мляскане. Автоматът е без патрони, но и без него съм окичен: полевата чанта, две гранати, едната противотанкова, комулативна - доста несериозно нещо. Първо, тежка е, не можеш да я хвърлиш надалече, второ, трябва да удари бронята с долния си край, само по такъв начин може да я пробие. А за да удари така, на дръжката си има стабилизатор - една платнена лента. Изобщо е много неудобна за хвърляне. И сама се забавя, а и този неин полет... Не я хвърлих както трябва. Явно не достигна целта и не се взриви. Или не улучих, и сега не зная какво се случи.

А от танка ме забелязаха и той бързо се обърна към мене... Е, това се разказва дълго, но иначе беше за секунди... И ето че се заизвивах като смок на снега, едва успях да издърпам изпод танка крака си, когато настъпи с веригата си полите на шинела ми и отмина нататък. Стори ми се, че вече съм се простил с живота. Но виждам: там, където е танкът, някой скача на крака и замахва широко с граната, така че полевата му чанта хвръква настрани. Полева чанта от нашите имаше само ротният, лейтенант Миргород. Взрив, танкът започна да пуши и скоро пламна върху снега. Там започна стрелба, но вече стреляха нашите, явно по танкистите. А аз от своето място по всички възможни начини - ту странично, ту на колене, започнах да се промъквам нататък под дима. И точно тогава наблизо се озова санитарният инструктор на нашата рота, оказа се, че е видял как са ме ранили. Той каза: не трябва натам, след всички, немците точно в тях се целят. Давай на тази страна, където е царевицата, там има малък овраг. И така, свърнахме встрани, където стърчаха някакви стебла, и изоставихме посоката, която бях поел към една копа. След това попаднахме на една пътечка. Там той събу ботуша ми и ми превърза крака.

Раната беше пробивна, куршумът беше преминал през пищяла, както се оказа после, беше отчупила част от костта. Затова кракът ми не се огъваше, но болката беше страшна, след това лежах в болницата през януари, февруари и март - почти три месеца. Не заздравяваше... Забравих още да кажа, че докато тичах, ни обстрелваха и с танкови оръдия. И ето че един снаряд се взриви точно пред мене, усетих силен удар в корема - в бързината ми се стори, че ме е улучила и осколка. Осколка в корема - много лошо нещо. Макар отначало болката да не е силна, с такава рана дълго не се живее. Вече бях виждал такива. Цялото ми тяло е мокро - не мога да разбера дали от пот, дали от кръв. Санитарният инструктор ме превърза и ме остави на пътя, трябваше да отиде при ротата. В нашата армия имаше заповед, която забраняваше на бойците да напускат бойното поле за съпровождане на ранените.

Край копите гърмеше бой, танковете тръгнаха към тях и там имаше нужда от моя санитарен инструктор. Където впрочем и загина. Там загинаха и командирът на ротата Миргород, и мнозина други. Копите горяха ярко в нощта и оттам по пътя се появи каруца с ранени. Но каруцата не беше на нашата, а на съседната част и в нея седеше една девойка санитарна инструкторка. Качиха ме и мене. След известно време се спуснахме от малък хълм, пред нас лежеше голямо село с църква. Там девойката попита някого къде е санитарната част, къде да откара ранените. (По-нататък е същото, което е описано в повестта "Мъртвите не ги боли". С абсолютна точност.)

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.