Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 10

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

10.

Живяхме там до пролетта, а после, струва ми се през април, в колхоза дойде разпореждане за разпределение на младежите - отново във ФЗО. Разбира се, беше им жал за местните, посочиха нас, а на нас само това ни трябваше. И ето че с Льошка се озовахме пак във ФЗО, този път наблизо, в Аткарск... Не е излишно да добавя между другото, че на мнозина от преднаборните младежи тези ФЗО-ФЗН дадоха временен, но необходим хляб и приют, станаха за тях, така да се изразя, професионални академии, нерядко последни в техния кратък живот. Защото скоро след това - призовка, на фронта и край на всичко. И това са спомените, които остават от цивилния живот - малка група връстници, самотно учещи във ФЗО...

В Аткарск имаше железопътно училище, учех там за железопътен работник: ремонт на пътя, укрепване на траверсите, подравняване... И това през първата половина от лятото на 42-ра година. Прекалено горещо, по моя край такива горещини май нямаше. Беше трудно, мазоли по ръцете от чука и лопатата. Затова пък ни хранеха, което по това време беше важно.

Занятията на железопътното училище в Аткарск през това жарко лято се провеждаха по железопътната линия, състояха се в работа, до която се добирахме пеша, по траверсите. Понякога минавахме към десет километра, оттам - на обяд, а вечерта у дома. Край река Медведица под храстите чухме писък на морзова азбука - тренираха се девойки свързочнички. Край тях се разхождаха техните учители - офицери.

През август за армията ме изпрати една млада жена, която работеше в училището. Тя ме жалеше много. Каза, че през есента изпратила брат си, такъв като мене, и само един месец след това получила "пахаронка" (известие за убит войник - бел. прев.) - от околностите на Сталинград. Нямах домашен адрес и тя ми каза да си запиша адреса ѝ в Аткарск. Обещах... А след това си помислих: защо? Не ѝ ли стига братовата "пахаронка"?

Така през август 1942 година призоваха младежите, родени през 1924 година и веднага - в запасния полк край Татишчево. Запасният полк край Татишчево приличаше на мравуняк и беше под земята. Хиляди войници живееха в землянки, обучаваха се наблизо в полето. Дисциплината беше желязна, командирите - още от тимошенковско-ворошиловската школа, от сержантите до полковниците. Подготовката обикновено протичаше за всички заедно: маршировка, пълзене, окопаване. И постоянно викане по име, проверки - за да не дезертираме. Но имаше и такива, които изчезваха - вчера ги е имало, а днес ги няма. И никой не знае къде са отишли. Пушки така и не ни дадоха, имаше само учебни, които се учехме да разглобяваме и сглобяваме. Да се оплакваме от условията не се разрешаваше, от своеволията на командирите също. Политическите ръководители следяха за дисциплината и ни четяха политически информации за обстановката по фронтовете. Особено на Дон, където фронтът вече беше разкъсан и немците напираха към Сталинград.

Там имаше много местни, земляци, саратовчани. Само ние с Льоша се чувствахме чужди. Но бързо ни разделиха: аз - в Саратов, Льошка - във Волск. Повече не го видях. И не чух нищо за него. По всяка вероятност причината е все същият Сталинград. Аз се задържах в Саратов, а Льошка във Волск - едва ли.

Това градче е известно на мнозина от ветераните, мнозина получиха там първото си войнско обучение, което ще помнят дълго. Полкът там като че ли не се запази до края на войната, но тогава подготвяше кадри, войнишки и сержантски - за победата.

Наистина, случи ми се да бъда там за известно време, но в началото на септември ме изпратиха в Саратовското пехотно училище. Започнаха военни делници. Едва там изпитах това, което не ми се беше случвало да изпитам никъде и никога. Всеки ден по десет часа занятия - рядко в учебните стаи, повече на плаца и в полето, в пек, дъжд и студ, с нашите класически, тънки до немай къде шинели. Освен това, работа по отбраната край града - немците вече бяха наближили Саратов и го бомбардираха всяка нощ. Основно се целеха в завода за комбайни, който по това време правеше самолети, и в нефтопреработвателните съоръжения. През нощта ни пращаха на дежурства - да гасим пожари, когато се подпалваше заводът, защото работата в него продължаваше и под бомбите. Това ставаше така: щом само се мръкне, обявяват тревога. Появяват се самолети, като провесват в небето своите осветителни бомби. Над земята от тях - все едно свети слънце, а в небето не се вижда нищо. И започват да се сипят бомби. Всичко наоколо се тресе. Но това се търпеше, седим си в укритията, когато нещо се запали, гасим го, изблъскваме навън самолетите. Макар че имаше жертви и сред нас. Но това беше нищо в сравнение със съдбата на нашите курсанти при крекинговите установки с техните големи запаси от нефт. Там всичко гори, не стихва нито през деня, нито през нощта. И момчетата изгарят, не остава нищо за погребение. Цели отделения, цели взводове не се връщаха от това огнено море. И така почти до зимата. През зимата, когато немците обкръжиха Сталинград, всичко това престана.

Веднъж, пак през есента на 1942 година, нашият батальон беше изпратен край Сталинград. Стигнахме пеш до Камишин. В Камишин обаче ни разделиха: половината от всяка рота оставиха, а половината изпратиха да помага на Сталинград. Останалите се върнаха в Саратов. Сред тях и аз. А моят приятел от Беларус Коля Иванов замина за Сталинград и, разбира се, загина. След войната се опитах да намеря неговите близки. Но... у нас са толкова много Иванови. След това имаше още много случаи, когато вдигаха през нощта нашата рота по тревога, строяваха ни и четяха имената на тези, които трябваше веднага да заминат за гарата, в ротите за отправяне на фронта. Сега от висотата на военния опит и на преживените години не мога да не се чудя на какво и как ни учеха там. Както е отдавна в руската войска, главна като че ли беше строевата подготовка - военна наука на плаца, според която се оценяваше всичко останало. Всичко останало се равняваше по нея. Дори тактиката с нейните строго регламентирани параметри за отбрана и настъпление. По време на бойни действия никой не се придържаше към това, защото не беше потребно. По време на бойни действия се оказваше, че успява най-много този командир, който забрави по-бързо от другите довоенната наука и експериментира творчески, подхождайки по различен начин към всеки отделен бой. Може да се каже, че войната дължеше своите успехи на дилетантите. Някогашните професионалисти банкрутираха още в самото ѝ начало. Но за да разбере човек това, трябваше да придобие известен опит, а ние бяхме толкова зелени...

За командирите мога да разказвам много - бяха различни. Командир на нашата рота беше старши лейтенант Гриб, не много млад вече човек, беларус, някъде от гомелско. Може би благодарение на него успях да завърша училището. Някак си незабелязано, като земляк, той се грижеше за мене. А може би защото се учех добре, затова завърших училището с "отличен". Както биха казали сега - с червена диплома (специална студентска диплома за отличници, наречена така заради цвета си - бел. прев.). Но тогава само сложиха снимката ми на таблото за курсанти, завършили с отличен успех... Спомням си оттам нашия интелигентен преподавател по топография, за когото понякога рисувах схеми на карти - Ромественски, по това време вече инвалид от войната. Командир на батальона беше майор Антипас, грък. Известно е, че гърците не ги пращаха на фронта, използваха ги в тила, но тази беше добър командир, с традициите на стар царски офицер. Което не може да се каже за множеството по-млади кресльовци, възпитаници на Ворошилов и Тимошенко (бог да ги съди). Те обучаваха момчетата, предимно осемнадесетгодишни, глупаво и сурово, за да оцелеят най-напред самите те от войната, да останат в тила. Съвсем не всички обаче постигнаха това. Идваше им времето също да ги изпратят под унищожителния огън и мнозина от тях загинаха там. Което малко ги извинява...

(Следва)