ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 13. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 13. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

През февруари 1945 година по разпореждане на заместник-командира на артилерията два дни осигурявах връзка на зенитно-артилерийска бригада, която стреляше с право мерене по немските танкове.

Когато излязохме на брега на залива Фриш хаф, пред нас беше морето, на хоризонта – косата Данциг–Пилау. Целият бряг беше осеян с немски каски, автомати, невзривени гранати, консервни кутии, пакети цигари и запалки.

По брега на разстояние около двеста метра една от друга стояха двуетажни къщи, в които на леглата, а понякога и на пода лежаха ранени, недоубити фрицове. Гледаха ни мълчаливо, едни отчуждено, други безразлично. Нито страх, нито омраза, а тъпо безразличие се четеше по лицата им, всеки от нас можеше да вдигне автомата и да ги изпозастреля. Но от доскоро загнездената у нас болезнена омраза не беше останало нищо. Съзнателно или несъзнателно те демонстрираха своята беззащитност и опустошеност.

В този момент не само до моето съзнание, но и до съзнанието на много хиляди офицери и войници от моята армия стигна мисълта, че войната по посока на нас е приключила и по някакво невероятно съвпадение всички, които можеха и които имаха някакво оръжие, започнаха да стрелят във въздуха. Автомати, пистолети, минохвъргачки, танкове, самоходни оръдия. Хиляди ракети, трасиращи куршуми, смях, грохот около петнадесет минути. Това беше първият в живота ни свободен, щастлив салют на победата. После се появиха манерките и бутилките със спирт.

Смеехме се, плачехме, пиехме и си спомняхме.

Никой никъде не ни караше вече да бързаме. У мене се появи желание да отида с попътна кола до Кьонигсберг, поне с едно око, поне за десет минути да погледна един от най-красивите градове в Европа, още повече че едно отделение от моя взвод беше прикрепено към една от дивизиите, които щурмуваха Кьонигсберг. Но за съжаление, от това не излезе нищо.

Въпреки че боевете се водеха в центъра на града, обкръжени единични германци можеха да бъдат зад всеки ъгъл, димът заслепяваше, летяха куршуми. Слязох от попътната кола, която веднага изчезна в дима, и изминах около двадесет метра.

Изскочил иззад ъгъла на една къща сержант изкрещя диво към мене:

– Защо не се навеждаш, наведи се и бегом зад ъгъла – там няма германци!

Над главата ми прелетя куршум и аз се затичах. Зад ъгъла на къщата имаше нашите артилеристи. Почти нищо не се виждаше. Сградите бяха повредени, но не напълно.

Не видях нито европейския град, нито моите свързочници, само стени с избити прозорци и горящи тавани. И аз хукнах назад с една попътна кола, жив, върнах се в моята част, която все още празнуваше победата.

След няколко дена получих по радиостанцията заповед да събера взвода и на собствен ход, иначе казано - с нашия впрегатен транспорт, с осемте каруци и конете, да се върна по наскоро извървените пътища към разположения на железопътната линия град Цинтен.

Гледахме с учудване селата и градовете, които само преди две седмици бяха пълни с жени, старци и деца, а сега бяха абсолютно опустели. Мъртва земя.

На 6 май 1945 година получих по радиостанцията заповед да сваля всички съобщителни линии и да събера взвода в селището Неерланд, разположено на шест километра южно от град Левенберг, където временно бяха разположени щабът на 31-ва армия и щабът на моята армейска рота. На три километра от този Неерланд, покрай разминиранота шосе, минаваше постоянна високоволтова линия с прекъснато напрежение.

За да спестя сили и време, се покатерих на един от стълбовете и свързах телефонен проводник към единия от проводниците на високоволтовата линия, а другия заземих.

За моя изненада открих, че не само аз съм толкова умен. И отделната артилерийска бригада, и няколко други наши подразделения бяха направили вече същото и бяха излезли в Левенберг на армейския щабен комутатор. От друга страна, към същата постоянна линия се оказаха свързани и противостоящите ни вражески подразделения. Руска реч, заповеди и бърборене се смесваха с немски и, както винаги, по линията препускаха многоетажни родни наши псувни.

Псуваха се помежду си първите номера с вторите, някаква телефонистка „Тук Заря" с телефонистката „Тук Неман", полковите телефонистки с дивизионните, корпусните и армейските. Момичетата правеха това не по-зле от генералите и майорите.

Привечер целият ми взвод беше вече събран. Недалече от нас, на хълмовете, се мержелееха развалините на два средновековни замъка.

Рано сутринта на 6 май получих точно по интернационалната линия заповед да прекратя до вечерта всичко започнато и да преместя взвода на двадесетина километра на юг. Разгънах картата.

Няколко шосета, пресичани от цяла мрежа перпендикулярни пътища, водеха към посочената точка. Избрах най-късия маршрут.

След два часа стигнахме до трасето, по-което се движеше на юг непрекъснатият поток на нашата армия: танкове, самоходни оръдия, артилерия, моторизирана пехота, кавалерия, конски впрягове. Вдясно, до избраното от мене шосе, стоеше на пиедестал дървена, изрисувана Мадона.

Изглежда спечелихме около шест часа, но на стотина метра по трасето германците бяха поставили в шахматен ред противотанкови мини, не само на нашето шосе, но и вдясно, и вляво от него, и по цялото протежение на пътя, по който настъпваше армията.

Горните краища на мините не бяха маскирани. Разстоянието от една до друга беше около метър и половина.

Имахме седем натоварени каруци и четиринадесет коня. Минах напред и назад по минирания участък на шосето, противопехотни мини нямаше, противотанковите се виждаха.

Да се излезе пеша на пътя не представляваше никаква трудност и не криеше никаква опасност.

Трябва да разтоварим каруците, да ги пренесем на ръце, да пренесем на ръце товарите, техниката и накрая да преведем един по един конете. Половин час – и ще сме на пътя.

Заповядах да разтоварят каруците и да разпрегнат конете.

Но четиридесет и петимата души, целият ми взвод, стояха с наведени очи и не помръдваха, сякаш не ме чуваха. Помолих поименно да дойдат при мене най-честните, най-смелите, най-дръзките, най-обичаните ми сержанти, радиста Талиб Хабибулин, бившите ми ординарци Гришечкин и Корольов, храбрия, широкодушен и безразсъден старши сержант Михаил Корнилов.

– Лейтенанте – каза Корнилов, – всички те обичаме и преди шест месеца, без съмнение, бихме направили всичко това, но след месец войната ще свърши и всички ще се върнем живи у дома, а ако понесем каруците и някой се спъне или кон се изправи на задните си крака, хукне настрани или ритне някого и той загуби равновесие, и ако дори една мина избухне, тогава не е изключено да има ранени или убити, някой от нас ще изпусне каруцата, радиостанцията върху друга мина... Лейтенанте! Всички искаме да живеем и никой от нас няма да рискува.

Извадих нагана от кобура и го насочих към Корнилов, но той беше свалил вече предпазителя на автомата си, насочи го към мен и каза:

– Лейтенанте! Прибери нагана, ако стреляш в мене, преди да умра, ще те убия, не прави глупости!

Обичах Корнилов, Корнилов ме обичаше, стояхме минута един срещу друг. Беше ми горчиво, за първи път през цялата война взводът отказа да изпълни заповед.

Бях уверен в правотата си и не очаквах, че нещата ще вземат такъв драматичен обрат. И аз се предадох, прибрах нагана в кобура, а Корнилов сложи автомата на рамото си.

Хабибулин се засмя. Всички, включително и аз, бяхме обхванати от пристъп на истеричен смях. Смеехме се от радост, че беше намерен изход от абсурдността на ситуацията, от това, че беше невъзможно да се разбере кой е прав и кой не, смеехме се докато от очите ни не потекоха сълзи.

Извадих картата от планшета – десет километра назад, пет встрани до другото шосе, по което се движеха артилеристите от 256-та дивизия. Сутринта на 7 май 1945 година излязохме на трасето.

На кръстопътя стоеше дървена изрисувана Богородица с младенеца Христос.

Заповядах да включат радиостанцията, да се свържат с командира на ротата, да получат необходимата информация. Двадесет и четири часа в движение, без топла храна, конете са уморени, хората се нуждаят от почивка.

– «Волга», «Волга», как ме чувате, аз съм «Неман», приемам.

– «Неман», аз съм «Волга», чувам ви добре, разрешавам три часа почивка, в девет нула-нула продължете да се движите по шосето, на което се намирате. Предвижете се до прохода през Карпатите и се свържете след десет часа.

Разпрягаме и храним конете, хората се разполагат където намерят. Дежурните се сменят на всеки половин час, аз заспивам, седнал в трофейната си двуколка.

Слънцето започва да припича. Сержант Корнилов ме разтърсва за рамото:

– Лейтенанте! Приближават се някакви хора, май са цивилни германци.

Събуждам се, гледам – двама високи и дебели господа с фракове, с шапки и един нисичък с краги и каскет. Нисичкият е поляк, преводач.

– Господин лейтенант, – превежда нисичкият, – новият кмет на града ви моли да го посетите, да се срещнете с революционния комитет на града. Кметът очаква от вас указания как да действаме по-нататък, бите!

Не разбирам нищо. Преводачът обяснява:

– Вчера в града се извърши социалистическа революция. Искахме да докладваме на командването на вашата армия, преди час представители на кмета напуснаха града с автомобил, но някаква ваша военна част реквизирала автомобила и едва пуснала нашите представители. Кметът моли вас, господин лейтенант!

Разтривам очите си.

Наистина, или е имало мъгла, или от умора не бяхме забелязали покрайнините на едно градче, разположено на километър и половина от шосето.

Но всичко е толкова невероятно. А да откажа е някак си неудобно. И така, взимам със себе си Корнилов и Кузмин, за всеки случай с автомати и гранати, и отивам в този непонятен град, в тази непонятна ситуация.

Мадона, улица, кирха, срещу нея – кметството.

На входа свалят шапки и ни се кланят дълбоко няколко много дебели, много възрастни, много важни германци. Преводачът ни кани вътре.

Картината, която се разкрива пред мене, прилича на немия финал от „Ревизор" на Гогол.

Около двадесет тлъсти, червендалести, развълнувани чиновници с фракове и вратовръзки, подредени в редица по височина, а пред тях мъничък, кожа и кости, прегърбен, едва жив, но също в черен фрак човечец и преводачът казва, че това е новият кмет, че е известен професор, евреин, когото въстаналият народ освободил вчера от концентрационния лагер.

Кметът започва да говори, ръцете му треперят, но очите му внезапно светват, приема всичко, което се случва, сериозно, по лицето му текат сълзи.

– Свобода! Революция! Не мога ли да одобря манифеста, написан от него?

Срам ме е, смешно ми е и ме е страх. Обяснявам им с усилие, че не съм упълномощен, че никъде не трябва да ходят, че вероятно в града им ще бъде назначен военен комендант.

Не мога да им кажа нищо, не зная какво ги застрашава, кои са те. Революцията обаче приветствам. В душата си изобщо не съм сигурен, че войната е приключила за тях, но те се усмихват и аз се усмихвам.

Времето изтече. Ние сме в движение.

Градовете, градчетата, фолварките и селищата се различават помежду си само по размери.

Погледнеш – сякаш не си тръгвал оттук, изминеш още десет километра – погледнеш...

Ето отново град, улиците равни като по линия, островърхи къщи, покрити с керемиди, готически шпил с въртящ се петел.

Хората се движат по улиците като сенки...

Шосе. Вляво и вдясно по хълмовете средновековни замъци на немски барони.

Отпред се вижда планинска верига, върховете на планините са покрити със сняг, пътят започва, криволичейки, да набира височина.

Вдясно, на дъното на пропаст, планинска рекичка, вляво – камъни и борове. Изкачването продължава вече два часа, а краят не се вижда. Още час и конете ще се изтощят.

Претоварени до краен предел каруци.

– Внимателно! Дай по-вдясно! По-вдясно, по дяволите!

Покрай нас прелита с трясък и пада в пропастта една двуколка, натоварена с щайги. А над нас необикновено синьо, без нито едно облаче небе.

Тътенът от подковите се слива с тътена на гласовете, потъва в пропастта и се връща оттам отново. Хората напразно се опитват да надвикат природата.

Все по-стегнато се завива спиралата на пътя, все по-често спират конете. Жално ти е да ги гледаш. От крайното напрежение са криви и остри по хълбоците, ребрата изпъкват, големи жално-тъжни очи, краката им треперят като в треска, а по ушите им – капчици пот.

Каруците ни са натоварени до краен предел и изглежда, че конете не са в състояние не само да ги теглят нагоре, но и просто да ги удържат.

Отсичаме няколко млади дървета, окастряме клоните, почистените стволовете и постоянно ги пъхаме в колелетата, заклинваме ги, но това не е достатъчно, налага се да помагаме на конете. Бутаме всяка каруца по четирима, обливаме се с пот, постоянно спираме. Колкото по-високо се качваме, толкова по-прохладно става, но войниците от моя взвод се изтощават окончателно.

А аз със сержант Богомолов седя в моята трофейна двуколка. Яката разкопчана, фуражката накривена, удивително щастие: планини, пропасти, моят взвод, моите любими мъже и момичета.

До превала има пет километра, а после надолу, и отново ще слагаме пръти в колелетата на каруците, за да не се засилят и да не хвърлят по инерция конете в пропастта. Моят кон се справя лесно с трофейната ми двуколка.

Спомням си как преди три седмици със същия Богомолов получихме заповед да установим връзка със зенитчиците, които ще стрелят с право мерене по германските танкове. Трябваше да ги намерим и да прокараме линия за връзка до наблюдателния пункт на командира на дивизията.

Мястото, на което се намираха зенитните батареи, беше отбелязано на моята топографска карта с червено кръгче и до него оставаха само около четири километра, но неочаквано пътят опря в триметров насип. Не знаехме, че от другата му страна, на десет метра от нас, се бяха окопали германски минохвъргачи.

Появата ни върху насипа беше неочаквана за германците, стотици очи се впериха в нас, стотици автомати се вдигнаха във въздуха.

Ние не просто паднахме, ние, хванали се един за друг, се претърколихме по насипа, скочихме в двуколката и препуснахме назад, но в същия миг около нас се взривиха десетки германски мини. И на мене, и на коня му провървя, но на Богомолов не особено – едно една осколка го улучи в лицето, в костта между окото и веждата. След минута бяхме вече извън зоната на обстрела. Издърпах юздите от Богомолов, а той закри лицето си с ръце, но през пръстите му се процеждаха струйки кръв.

Препусках по шосето, видях указател с червен кръст – триста метра до полевата болница, предадох го на санитарите. От най-близкия полкови щаб се обадих по телефона на командира на ротата.

И всичко се изясни.

По план още вчера зенитчиците трябвало да заемат позиции на мястото, което ми посочиха, но германците преминали неочаквано в контранастъпление и нашият полк, и зенитната артилерийска бригада отстъпили. Така хем не ни провървя, хем ни провървя три седмици преди края на войната. И двамата останахме живи.

Богомолов се върна от болницата след десет дена, извадиха осколката, запазиха окото му, но остана с дълбок белег завинаги.

Това беше преди две седмици, а сега изведнъж стана студено. Задуха леден вятър, отдясно и отляво на пътя лежеше сняг. До табелата "Проход" имаше дървена къщичка, от къщичката изтичаха около десетина германци, държаха в ръцете си бели парцали и в хор, бледи и усмихнати, викаха:

– Криг капут!

Вдигнах автомата.

Обкръжихме германците с автомати и гранати. Те разбраха, че не всичко е толкова просто и започнаха хорово на немски език, размахвайки ръце, да ни обясняват нещо, а сержант Чистяков, който в училище имал отличен по немски език, ми каза:

– Твърдят, че тази сутрин войната е свършила, настъпил е мир, "криг капут!".

Германците се разстъпиха, пуснаха ни да минем. След няколко минути започваше спускане, вятърът спря, мъглата се разсея, засия слънце.

Наистина ли войната е свършила?

9 май 1945 година

Слизахме все по-надолу и по-надолу. Недоумение, объркване, възторг. Внезапно шосето беше преградено от покрита каруца, и мъж с цивилни дрехи и момчета с грейнали лица, с някакъв украински акцент, с ударение на "о" викаха:

– Война капут! Фриц капут! – и раздаваха топли питки, и разливаха от кани вино в чаши.

Не помня какви думи и как ги казваха, но помня радостните им очи и ту "Другарю!", ту "Братко!". Това бяха чехи, изкачили се до прохода, за да ни посрещнат първи.

А после цели семейства, с храна и вино. Всеки искаше да чукне чаша с някого, да пие за победата и ние започнахме да се опиваме бързо, а краят на приветствията, целувките и прегръдките не се виждаше и да откажеш почерпката беше невъзможно, и затова всичко приличаше на приказка. Около петдесет души ни спускаха буквално на ръце, слагаха вместо нас пръти в колелетата на каруците, смееха се, плачеха, разказваха за живота си и всичко това пъстрееше пред очите ни, и сякаш кипеше и се топеше в общата мъгла на щастието.

Не помня по какъв начин изминахме още няколко десетки километра, заобиколени от тълпи хора, слезли от планинските селца и дошли от съседните села, не помня как се появи огромна двуетажна или триетажна къща, как или ключарят, или управителят на много богатия стопанин на тази къща разтвори парадните врати и ни покани да си починем от пътя.

Паркет, килими, полилеи, лавици с книги, дивани.

Конете и каруците - на двора.

Както вече писах, за края на войната научих на прохода през Карпатите. След това прекарах петнадесет дена в състояние на полупияна еуфория в чешкия град Яблонец.

От сутрин до вечер ни заобикаляха щастливи, благодарни граждани и слезли от планинските села мъже, жени, деца с храна, вино, прегръдки и целувки.

След петнадесет дена получих по радиостанцията заповед да се върна обратно през Карпатите в изходния силезийски град Льовенберг, където вече се беше върнал щабът на армията, докато отделни поделения на 31-ва армия продължаваха да се сражават отвъд Прага с обкръжената последна немска войскова групировка от милион и половина души.

19 май 1945 година

„Скъпи мои! Първата седмица на мира изтича.

Странно е да мисля, че нищо повече не заплашва живота ми, че главата ми е на раменете... Не намирам никакво оправдание за това, че седя в затънтената силезийска провинция и карам от сутрин до вечер старци, които копнеят за дома си, да маршируват...»

4 юни 1945 година

„На мястото на трудностите на фронтовия живот дойдоха дребнавостите на армейския бит. Оглеждам се назад...

Искам да опиша това, което ми се наложи да преживея и видя по време на войната. Да го опиша така, че да изплуват всички пороци на войната. Това е необходимо. Има много неосветени и глухи страни на фронтовия живот. Опитвах се да разбера всичко и ми се струва, че в общи линии съм разбрал. За много неща сега е рано да се говори...“

С пълната увереност, че моята война е приключила, подавам рапорт за демобилизация.

Обаче майор Андрианов ми предлага да стана командир на рота, пише рапорт да ми бъде присвоено звание старши лейтенант.

Отказвам категорично.

На 25 май началството решава да удовлетвори желанието ми, но още на следващия ден идва заповед от маршал Конев – демобилизацията да се преустанови, незабавно да се пристъпи към бойни занятия.

(Следва)