ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 12. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 12. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Февруари 1945 година

Източна Прусия. Именно тогава се появи нещо странно, сведения за което не съм срещал нито в художествената, нито в мемоарната литература.

В резултат от кървави, безкомпромисни и непрекъснати боеве както нашите, така и немските подразделения загубиха повече от половината си личен състав и от крайната, несравнима с нищо умора започнаха да губят боеспособност.

Черняховский заповядваше да се настъпва, генералите, командващи армиите, корпусите и дивизиите заповядваха, Главната квартира лудееше, но всички полкове, отделни бригади, батальони и роти тъпчеха на място. И ето, за да се накарат изтощените от боевете части да се движат напред, щабът на фронта се приближи до предната линия на небивало близко разстояние, щабовете на армиите се разполагаха почти до щабовете на корпусите, а щабовете на дивизиите се приближиха плътно до полковете. Генералите се опитваха да вдигнат батальоните и ротите, но не се получаваше нищо. И ето че настъпиха дни, когато както нашите, така и немските войници бяха обхванати от непреодолима депресия. Немците се отдръпнаха на около три километра, а ние спряхме.

Слънчеви пролетни дни, никой не стреляше и се създаваше впечатление, че войната е свършила, а командването сякаш беше обезумяло. Вероятно опитвайки се да се изяви, моят командир Тарасов ми заповяда с част от взвода, с новата американска радиостанция SCR (номера забравих), с радиус на действие до сто километра, да се установя по-близо до предната линия. Сглобяемата мачта осигуряваше отлична работа.

На този етап от настъплението никой не използваше нито шифри, нито морзовата азбука. Всички заповеди вървяха с открит текст и ефирът беше изпълнен с многоетажни дрезгави псувни, невиждано напрегнати. А войниците спяха и беше невъзможно да ги събудиш. Събуждаха се и бъбреха за своите довоенни похождения, за немкините, които не са успели да се евакуират.

Котлов се чудеше. Влизаш в някоя къща и още дума не си казал, а немкинята си сваля гащите, вдига роклята, ляга на леглото и разтваря крака. И отново радистът носи заповед за настъпление. Трябва да се осигури връзка със зенитно-артилерийската бригада.

Шест километра.

Траутенау.

Вече е вечер. Приближаваме се към крайната къща. Там са наши артилеристи, но изобщо не от нашата бригада и дори не от нашата 31-ва армия.

Селището – около двадесет къщи. Един сержантът артилерист казва, че можем да се настаним или в първата къща вляво, или срещу нея. В останалите има фрицове, някаква немска част.

Пресичаме улицата. Къщата е едноетажна, но с няколко жилищни и служебни пристройки, а на входа стои тачанка – трофейна немска двуколка, колелата автомобилни, с лагери. Конят ни гледа с печални очи. На седалката лежи мъртъв съвсем млад червеноармеец, а между краката му – черна кожена чанта със закопчалки.

Отварям чантата.

Наблъскана е догоре с писма от всички краища на страната, но адресът е един и същ – военна част п. к. № 36781. И така, убитият момък е пощальон, в чантата е дивизионната полева поща.

Сваляме от двуколката мъртвия войник, вадим от джоба му военната книжка, отличителния му знак. Трябва да го погребем. Но първо влизаме в къщата. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета. Полите на всички са вдигнати, а между краката им, с дъната навън, стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, втора врата, коридор, врата и още две съседни стаи. На всяко от леглата, а те са три, лежат мъртви жени с разтворени крака и напъхани бутилки.

Е, да предположим, че всички са били изнасилени и застреляни. Възглавниците са залети с кръв. Но откъде е това садистично желание – да им пъхат бутилки? Нашата пехота, нашите танкисти, селски и градски момчета, всичките със семейства, с майки и сестри в родината.

Разбирам – убил си в бой. Ако не убиеш, ще убият тебе. След първото убийство - шок, един го втриса, друг повръща. Но тук има някаква ужасна садистична игра, нещо като състезание: кой повече бутилки ще напъха, и това във всяка къща. Не, не сме ние, не са армейските свързочници. Това са пехотинците, танкистите, минохвъргачите. Те влизат първи в къщите.

Заповядвам да се пренесат петте трупа от първите стаи в далечните, слагаме ги на пода един върху друг. Настаняваме се в първите стаи и тогава сержант Лебедев предлага да извадим от чантата, за късмет, по едно писмо – на когото каквото се падне. Изваждам моя триъгълник [1] . Чета и разбирам, че на мене, изглежда, ми провървя.

Осемнадесетгодишно момиче от град Куйбишев, Саша, пише на непознатия Иван Грешнов, братовчед на приятелката ѝ, че иска да се запознае с него и да започне кореспонденция.

Сядам на масата и пиша писмо, също триъгълник, на Саша. За двуколката, за убития пощальон, как извадихме по едно писмо – на когото каквото му се падне, и точно нейното писмо се падна на мене – не на Иван, а на Леонид. Разказвам за превратностите на войната, за труповете в къщата, за себе си.

След две седмици получавам отговор, на осемнадесет години, завършила в Ленинград два курса в техникум, започнала работа в завод, който бил евакуиран в град Куйбишев и произвежда снаряди за фронта, чете, ходи в клуба на танци, но почти няма нито момчета, нито мъже, момичетата танцуват с момичета и т. н.

Но това по-късно, след две седмици. А сега е осем вечерта, на масата две гилзи, полумрак, кой на легло, кой на стол, кой на пода. Бърборим. Внезапно Осипов открива патефон и плочи. Фокстрот. Ние сме шестима мъже и три момичета телефонистки. Умората сякаш се изпарява и всички започваме да танцуваме...

– Хайде, лейтенанте – казва ми Надя Петрова и слага ръце на раменете ми.

Преди месец я изпратиха от запасния полк в моя взвод. В голямата стая на полската къща – маси с телефонни апарати, на пода радиостанция, стойка за автоматите, кутии за патрони и гранати, легла, на които мъжете спят по двама. Ъгъла на стаята отделиха за себе си трите момичета, сложиха напреки шкаф и закриха входа с покривка, а за мен моят ординарец Корольов оборудва кабинет, два на два метра, маса, легло, книжна лавица. Подредих книгите, свалих ботушите и портупея, разкопчах яката, покрих се с шинела и вече заспивах, когато моите войничета решиха да се пошегуват с мене, а по-точно, да свалят тежащия ми вече втора година целомъдрен ореол и със съгласието на Надя, на която явно се харесвах, я бутнаха в моята стаичка. Някой ѝ подложи крак и тя падна върху мене.

Погледнахме се в очите, прегърнах я и тя започна да ме целува. Много ми харесваше: нещо като любов от пръв поглед. Естественост в поведението, невисока красива селска девойка с широки скули, завършила десети клас и заминала за фронта от патриотични съображения, преминала през всичките кръгове на армейския ад, вече била близка или с някой от войниците, или с някой офицер, но запазила чувството за собствено достойнство, можеше да се защити прекрасно от натрапчивите ухажвания и така заразително се смееше, че никой наоколо не беше в състояние да се въздържи.

Да, аз мечтаех за нея и тя дойде при мене, и вече бях готов да се съединя с нея безразсъдно, но се спрях, вдигнах глава – шест ухилени чифта очи ни гледаха през открехнатата врата. Помолих Надя да лежи и да не мърда и поисках да затворят вратата, но те се кикотеха и не мога да повторя думите им.

Така и заспахме на едно легло, без да се докоснем един друг, а на разсъмване ме събуди радистът.

Започваше настъпление.

И отново назад, към пощенската чанта.

Танцувам с Надя, а тя се притиска към мене, после казва:

– Хайде да излезем навън.

Излизаме и, без да се уговаряме, се насочваме към втората врата, в стаята, пълна с трупове. Сваляме от леглото две мъртви жени, събличаме се бързо.

Но вратата се отваря с трясък, ключалката – на две и в стаята нахлуват танкисти от наш танк, който е пристигнал току-що. На трупове са свикнали, за нас не ги е грижа, уморени са и са решили да нощуват точно в тази стая.

Нали съседните къщи бяха заети от немци, а да стрелят вече нямаха сили.

Уговарям Надя да остане с мене, но тя изобщо не е загубила чувството си за срам и се облича бързо. Аз също.

Още не зная какво да очаквам от танкистите и за всеки случай стискам дръжката на нагана. Отново не се получи нищо между нас.

Като не върви в любовта в любовта – ще върви в стиховете.

На сутринта сержант Лебедев се качва по стълба на тавана и се срива като ужилен надолу.

– Лейтенанте, – казва ми той неизвестно защо шепнешком, – на двора има фрицове.

Вече съм на тавана, приближавам се до прозореца, а на двора на съседната къща, точно под мене, около четиридесет немци се пекат по бельо на слънце. До всеки от тях – униформа, автомат, някой седи, пуши, някой свири на устна хармоника, някой чете книга...

– Дали да не им хвърлим няколко гранати? – пита ме Лебедев.

Пресмятам: ние сме деветима, артилеристите петима. А колко немци има в съседните къщи, каква част е, с какво са въоръжени?

Съобщавам по радиостанцията за обстановката, чакам указания, но никакви указания не идват.

Немците вече са ни забелязали, но нямат намерение нито да стрелят, нито да се обличат. Слънце и някаква ужасна леност. А ние седим в нашата къща с автомати и гранати и чакаме указания.

15 март 1945 година

"Леонид Николаевич! Днес получих Вашето писмо, за което благодаря от цялото си сърце. Колко странно! Писах на непознатия Грешнов, а получих отговор от Рабичев. Радвам се много, че писмото ми не остана без отговор.

Леонид Николаевич! Не знаех как се разнасят писмата на фронта, а сега получих представа за изгубените писма, за това, че с изгубеното писмо изчезва и пощальонът, наистина, нямам представа за канонадите, за избухващите мини, през цялата война живея далеч в тила.

На 1 юли 1941 година започнах да работя в Ленинград в завода, а на 1 август вече бях заедно с него в Казан.

Не исках много да напускам Ленинград в такива дни, но знаех, че не трябва да нарушавам дисциплината. Така, седемнадесетгодишно момиче, се оказах далече от своите родители.

Отначало беше много трудно.

В Ленинград учех в механо-конструкторския техникум, успях да завърша само два курса, попречи войната. Не мислех, че ще се наложи да изоставя за толкова дълго време ученето. В завода работех отначало по специалността си като сглобчик на авиационни прибори. После започнаха да строят хладилни камери. Бях записана като бъдещ оператор на хладилник. Строихме пет месеца. При зареждането вече бях запозната с със сложната работа. Сега трудности няма. Ето цялата ми биография.

Войната промени всички хора към по-добро. Много чакам момента, когато ще отида в Ленинград, когато отново ще се срещна с мама, с роднини, познати и приятели.

Защото не всички са загинали.

Ето накратко моето минало и настояще.

Всичко не може да се опише, което е било и което е. При Вас, мисля, и е било, и е всичко по-интересно отколкото при мене. Споделете с мене. Скоро Волга ще се разлее, ще ходя да я гледам. Леонид Николаевич! Пишете за себе си, ще се радвам много.

Като прочетох писмото си, се учудих неволно на неговата несвързаност, но не обичам да преписвам, ще стане още по-зле. С горещ поздрав, Саша.

P.S. Най-важното не написах – година на раждане 1924-та".

Край на писмото на Саша от 18 април 1945 година:

„Льоня! Вчера вечерта получих твоето писмо, а през нощта те сънувах. Малко повярвах в съня. Льоничка! Ти пишеш, „наоколо зашумя, запя вода... Сега никъде не можеш да избягаш от любовта..." и т. н. Ежедневно вали силен сняг, мокър. В такова време не ти се ходи никъде и радост е полученото писмо, за което ти благодаря, романтично „момче".

Льоничка! Пиши, много чакам вест от тебе. Бъди здрав, мили! С поздрав, Саша.

Пиша на „ти", така ще бъде по-близко".

Кореспонденцията с момичето Саша от Казан съвпадна с последните най-жестоки боеве в Източна Прусия, с прехвърлянето на 31-ва армия от 1-ви Украински фронт към Данциг, в Силезия, и с първите седмици на мира. Може би драматичността на събитията и подсъзнателното усещане за възможността от внезапен край на живота ме доведоха до мисълта, че това е последната ми любов. И Саша го почувства. Нашата кореспонденция, нашата, както сега биха казали, виртуална любов продължи около два месеца, и краят ѝ, както и внезапният край, или по-скоро прекъсването на възникналото между нас чувство, желанието да се срещнем след войната, настъпи внезапно и немотивирано, половин месец след края на войната. Разменихме си снимки, уговорихме се, че след демобилизацията ще отида в Казан. Пишехме си два пъти седмично, мечтаехме и правехме планове за бъдещ живот. И изведнъж в отговор на последното си писмо получих грубо, изпълнено със заплахи и фрагменти от невъзпроизводима лексика писмо от някакъв нов познат на Саша. Помислих, че това е ако не шега, то грешка, написах второ писмо и след седмица получих ново писмо. Това беше вече заплаха, че ако отида там, ще бъда убит. А Саша мълчеше.

Войната свърши след двадесет дни.

След демобилизацията написах последно писмо, но то се върна в Москва с бележка, че получателят не живее вече в Казан...

БЕЛЕЖКИ

1. Руските фронтови писма по време на Втората световна война се сгъват във формата на триъгълник.

(Следва)