ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ (4)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

(продължение)

През февруари 1943 година избрах по топографската карта най-краткия път от своя западен полутилов пост до щаба на армията. Рожицкий ме извика на консултация за предислокацията на един от постовете във връзка с подготвящото се начало на пролетното настъпление.

Горският междуселищен път беше утъпкан, изведнъж гората свърши и пред нас се озова едно изгоряло село, а от комина на една землянка се вдигаше дим.

Ние с Гришечкин бяхме премръзнали, решихме да се стоплим в землянката, а ако обстоятелствата позволят, и да закусим. Пет стъпала надолу, врата, остъклено прозорче. В землянката е топло. Буре, маса, пейка, нарове. Една жена, девойка и момиченце се сместиха радостно.

Гришечкин извади консерва с комбижир (смес от различни мазнини – бел. П. Н.), грах, хляб и се зае да готви супа за всички, а аз заговорих с девойката. Оказа се, че е московчанка. Работила преди войната на телефонна станция.

Казвам ѝ, че съм армейски свързочник, а тя отвръща, че е завършила свързочен техникум, знае всички телефонни апарати и е работила на комутатор, вземете ме с вас, казва, искам да воювам с фрицовете…

– През май 1941 година дойдох на село при баба, после шест месеца се криех в гората, изрових си землянка. Толкова много неща се случиха. На два километра от нас се водеха танкови боеве, бойците донесоха при мене един ранен лейтенант, но не успях да го спася и той умря в ръцете ми… Вземете ме, лейтенанте, с вас!

Красива, смела, силна, професионална телефонистка.

– Сядай, – казвам, – на каруцата, след два часа ще те закарам при свързочния началник на армията.

Гората свърши и пред мене се откри ужасяваща картина. Огромното пространство до хоризонта беше запълнено с наши и немски танкове, а между танковете хиляди стоящи, седящи и пълзящи живи замръзнали наши и немски войници. Някои, облегнали се един на друг, други – прегърнали се, опиращи се на винтовките, с автомати в ръцете.

Много от тях бяха с отрязани крака. Нашите пехотинци, като не можели да свалят новите ботуши на фрицовете от замръзналите им крака, режели краката, за да ги затоплят в блиндажите и да ги извадят, та вместо своите обувки с навивки да обуят новите трофейни ботуши.

Гришечкин започна да бърка в джобовете на замръзналите фрицове и намери две запалки и няколко пакета цигари, девойката гледаше равнодушно това, което беше виждала вече десетки пъти, а мене ме обзе ужас. Танковете са се блъскали помежду си, вдигали са се право нагоре, хората, вероятно и наши, и врагове, загинали до един в тях, а ранените замръзнали.

И по някаква причина никой не ги беше погребал, никой не се беше приближил до тях. Явно фронтът беше напреднал и за тях – седящите и стоящите до хоризонта и зад хоризонта – бяха забравили.

След два часа бяхме в щаба на армията. Заведох девойката при свързочниците, а сам се заех с разрешаването на своите проблеми. Вечерта я мярнах в блиндажа на един от старшите офицери, подполковник, който беше свалил панталоните си.

На сутринта видях девойката в блиндажа на началника на политическия отдел.

И повече не я видях.

Нощувах в блиндажа за гости. Интендантът Шчербаков се подиграваше с мене. Моята наивност му се струваше смешна.

– Може би ще попадне на фронта, – каза той, – ако има смелостта да преспи с капитаните и полковниците от СМЕРШ. Била е една година на окупирана територия.

Без проверка от СМЕРШ не можеше да попадне в армията, а проверката едва беше започнала. И на мене ми беше страшна моята наивност.

Изгаряше ме чувство за срам и след шестдесет години все още ме изгаря.

В моя взвод имаше един небрежен боец на име Чебушев. Всички имаха ботуши – той носеше обувки с намотки. Шнуровете на обувките му бяха все развързани, а от намотките стърчаха крачолите от долните му дълги гащи, които по някаква причина сами изскачаха, докато вървеше. Коланът му беше без каишки, шинелът без задно коланче. Нито една заповед не изпълняваше веднага, задължително задаваше въпроси. Защо? За какво? Всички бяха нащрек, а той – за какво? Къде? Как така?

След около двадесет години разбрах, че бил всъщност интелигент, а тогава ми се струваше симулант. Нито заповеди, нито уговорки му действаха. В един от вечерите през март 1943 година изведнъж заяви, че не вижда нищо около себе си, ослепял е. Всички решиха, че, както винаги, симулира. Но на следващата вечер зрение загубиха дванадесет от четиридесетте ми бойци. Това беше военна, пролетна, вечерна болест – кокоша слепота.

На другия ден се случи катастрофа. Ослепя около една трета от армията. За да се възстанови зрението, беше достатъчно да се изяде парче черен дроб от врана, заек или убит и разлагаща се кон.

В началото на март имаше няколко топли дни и изведнъж – десет градуса студ. До моя южен преден пост трябваше да вървя по широкия път, прокаран приблизително на километър от предния край и от брега на все още замръзналата река Вазуза, и да измина дванадесет километра.

Мислех да се кача на някой празен камион, стоях, вдигах ръка, а камионите минаваха един след друг край мене и нито един не спираше. Аз, с ботуши, за да не замръзна, ту вървях, ту бягах, а после попаднах под минометен обстрел и легнах.

Около петнадесет минути мините експлодираха около мене в шахматен ред.

Обстрелът не беше целенасочен, а планиран, и не се вълнувах особено.

После, след около три часа, се добрах до своя пост, уверих се, че всичко е наред, само блиндажът беше много малък, на наровете всички спят натясно.

А старши сержант Полянский каза:

– Върви, лейтенанте, в армейския свързочен възел, на около петстотин метра е, разположен в единствената неизгоряла огромна къща, място колкото искаш.

Беше около седем вечерта. Армейските телефонистки ме приветстваха. Седнах на пейката, видях изведнъж на прозореца томче стихове на Александър Блок и едва започнах да чета, когато при мен дойде млада, ужасно красива телефонистка и сложи ръка на рамото ми.

– Какво, харесва ли ти, – казва, – моят Блок?

А аз тогава знаех наизуст почти всичките стихотворения на Блок и започнах да декламирам наизуст „Възмездие“, после разказах за моя предвоенен кръжок и за Осип, и за Лиля Брик, а тя за своя филологически факултет, и вече не мислех, а знаех, че това е любов от пръв поглед. Не помня как стана. Аз я прегръщах, тя мене. Струваше ми се, че я познавам от хиляда години.

Целувахме се, а от ъгъла ни гледаха и се смееха двама телефонисти.

– Тук не е удобно, – каза тя, – облечи шинела, ще излезем навън.

Ето че всичко и е толкова просто, помислих си аз.

Без да пускаме ръцете си, вървяхме по двора на бивш хлебозавод. Отляво имаше полузатоплен немски блиндаж, а наровете бяха сухи, покрити с елови клонки.

– Да влезем? – попита тя шепнешком и устните ѝ трепереха, а на мене кръвта ми се стичаше към слепоочията и краката ми трепереха, и неизвестно защо посочих с пръст към другия блиндаж срещу нас, и изведнъж видях моя блиндаж, Полянский, и се оживих, и казвам:

– Никъде няма да избягат тези блиндажи, виж моите войници.

Полянский извади манерка със спирт и всички ние пихме за нея, Олга, а тя казва:

– Лейтенанте! Вече ми е време за дежурство, да вървим.

А моят ефрейтор Агафонов казва:

– Другарю лейтенант, не се притеснявай, аз ще я изпратя.

Сърцето ми се вкамени и самият аз се вкамених, а тя стана и не ме погледна.

След десет минути излязох от блиндажа, отидох до свързочната станция, но там я нямаше. Дойде след един час, не ме погледна и легна на нара.

Сутринта не отговори на моето приветствие.

Излязох и, без да се сбогувам, и по главния път, без да реагирам на минометния обстрел, вървях към щаба на армията. Защо за всички е толкова просто, а за мене е трагедия? Довоенната Люба Ларионова, бирската девойка Таня, студентката Олга, а какво ли още предстои?

Забравено писмо от 17 декември 1942 година

„Намирам се недалеч от фронта, в моя взвод имам засега тридесет войници. От тях двадесет и девет са съдени за кражби, дребно хулиганство, нападение с нож. Момчета огън!

Наскоро заговорих с един от тях:

– Ти, Мусатов, бил ли си някога на театър?

– А ти, бил ли си?

– Разбира се.

– Ама там не пускат обикновени…

– Как така не пускат, защо?

– Ами, там е царят, благородниците…

– А ти откъде – казвам, – от небето ли си паднал?“

Из писмо от 2 февруари 1943 година

„…Получавам сух пакет: сухари, грах, захар, концентрати, месни консерви, пипер и горчица, и допълнителен офицерски пакет: масло, консерви, цигари. Варя си за закуска каша, за обяд супа и за вечеря супа. За коня – овес, сено, сол.“

Из писмо от 28 февруари 1943 година

„Имам валенки, кожена куртка и кожени ръкавици, ватени панталони, а фрицовете мръзнат и гладуват в мокрите блиндажи. Още малко и ще хукнат назад“

Из писмо от 14 март 1943 година

„Най-сетне и на нашия фронт немците побегнаха. Трябва да ги настигнем, а да ги настигнеш е много трудно. През нощта около хоризонта се вижда светлина, палят селата. В района, където се намирам, не са останали села, само на някогашните им граници стоят табели с имената им, а всички полета са разкопани: снарядни ями, окопи, блиндажи…“

Село Новое Дугино

Сутринта, точно срещу бившия хлебозавод, срещу двата полузатоплени немски блиндажа и онази удивителна Олга, и моята трагична, но по-скоро истерично-патологична нерешителност, след внезапна артилерийска подготовка и планирана и безкрайна въздушна бомбардировка, нашите войски пробиха няколко линии на немската отбрана.

И започна пролетното настъпление.

Вдигнах взвода по тревога преминах по разминираното шосе около двадесет километра. Зад шосето, срещу стълба с означени на него километри, стърчаха комините на изгорено от немците село. В селото открих няколко празни землянки. Оставих в тях моите уморени войници, а аз на попътна, за щастие спряла ми кола, тръгнах да догонвам щаба на армията.

След около четиридесет километра спрях един камион, научих, че щабът на армията е разположен зад селото Новое Дугино и че може да се стигне до него по междуселски път, пресичащия един овраг.

Беше вече около три часа следобед. Поех по пътя, започнах да слизам в обраслия с храсти овраг и след десетина крачки край ухото ми писна куршум.

Наведох се се и побягнах. Нов куршум едва не ми засегна ръката.

Хвърлих се стремително в пълната с кал крайпътна канавка, куршумите свиреха над главата ми, а аз пълзях по корем. След петдесет метра пътят зави и тръгна нагоре.

Пропълзях още десет метра и станах на крака.

Вече не бях в полезрението на стрелящите, завоят на пътя и храстите ме скриваха.

Извадих нагана от кобура и побягнах с всички сили.

Нямаше повече изстрели.

Край пътя лежеше мъртво момче с отрязани нос и уши, а в разположеното на около триста метра село край три коли се бяха събрали наши генерали и офицери. Отдясно на пътя догаряше колхозен обор. Ставащото ме потресе.

Генералите и офицерите бяха дошли от щаба на фронта и съставяха протокол за престъпленията на немските окупатори.

Отстъпвайки, немците събрали всички старци, старици, девойки и деца, заключили ги в обора, залели го с бензин и го запалили.

Изгоряло цялото население на селото.

Стоях на пътя, гледайки как войниците изнасят от димящата купчината почернели греди и пепел обгорелите тела на деца, девойки, старци и в главата ми се въртеше фразата: „Смърт на немските окупатори!“

Как можаха? Те не са хора! Ще победим, непременно ще ги намерим. Те не трябва да живеят.

А около нас, по целия ни път, на фона на черните герани на кладенците, се мяркаха белите комини на изгорели села и градове. И всяка вечер моите свързочници обсъждаха как ще отмъщават на фрицовете след победата. И аз го приемах за даденост. Съд, разстрел, бесило – всичко, което угодно, освен това, което всъщност се случи в Източна Прусия след година и половина.

Нито в съзнанието, нито в подсъзнанието на тези хора, с които воювах, които обичах през 1943 година, не присъстваше това, което щеше да стане през 1945 година.

Така че защо и откъде се появи?

Стоях срещу димящото пепелище, гледах ужасяващата картина, а по пътя излизаха жени и девойки, които бяха успели да избягат и да се скрият в околните гори, и ето мисълта, която се заби завинаги в мене: колко са красиви!

Вървяхме по Минското шосе на запад, а по краищата му вървяха на изток, към дома си, освободените наши хора, и сърцето ми трептеше от радост, от нова мисъл – в каква красива страна живея, и моят оптимистичен, книжен, лозунгов патриотизъм все повече и повече ставаше основно вещество на живота ми. За съжаление, не разбирах тогава, че войни без зверства не съществуват, забравил бях за мъченията на невинни хора в затворите на „Лубянка“ и в ГУЛАГ.

(Следва)