ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА

На 18 ноември 1942 г. получих оценка „добър“ на изпитите по строева подготовка и бой със щик и, понеже имах шестици по теоретичните предмети, ми присвоиха звание лейтенант, а не младши лейтенант. Година по-рано строевата подготовка беше истинско мъчение за мене.

За разлика от повечето курсанти, с нищо, освен по теоретичните предмети, не успявах да се справя добре.

В строя не вървях в крак, а движенията на ръцете ми не бяха синхронизирани с тези на краката. Но нека започна по ред.

Не ми провървя от самото начало.

По частично заснежената, частично прашната пътека от Уфа до град Бирск, в края на втория ден от нашето пътуване пеша, задуха вятър и в окото ми попадна прашинка.

Тръгнахме от военкомата в Уфа с цивилното си облекло. Шуби, ушанки, костюми, пуловери, шалове, обувки, галоши и раници с резервни дрехи.

Нашата колона се състоеше от момчета, завършили десети клас или един-два курса в института.

По документи всички бяхме равни, но в действителност московчани, ленинградчани, киевчани и одесити превъзхождаха значително по своето развитие момчетата от башкирските и татарските села. Те говореха зле на руски, държаха се отделно и вечер пееха под акомпанимента на хармоника своите тъжни, монотонни песни. Мисловният им процес също не беше особено бърз.

Едно от момчетата ми извади прашинката от окото, но сълзите продължаваха да текат и окото ме болеше. Така, със сълзящо и болно око, стигнах до град Бирск, разположен на брега на река Бяла.

Военното училище се намираше в червена тухлена сграда на високия бряг на реката и заедно с две пристройки и огромна площадка беше заградено с тухлена стена с две порти, охранявани от часови в будки. Но нас не ни заведоха на територията на училището, а в центъра на града, в тухлена, неотоплявана къща – карантинния пункт. Умора. Неизвестност. Налягахме по пода, кой с демисезонно палто, кой с ватенка, кой с кожух, а шапките под главите. Неочаквано заспах.

В стаята, натъпкана с новобранци, гореше слаба лампичка. Събудих се през нощта. Цялото тяло ме сърбеше. Окото ме болеше, по лицето ми течаха сълзи, а шапката ми я нямаше – бяха я откраднали. Половината от бъдещите курсанти се събудиха заедно с мене. Никога не бях виждал толкова много бълхи. Те бяха по пода, по дрехите, във въздуха. Чесахме се до сутринта. На сутринта медицинска комисия от трима лекари и две медицински сестри ни прегледа в съседната стая на карантинния пункт.

Прегледът беше формален: събличахме се, обличахме се и се отправяхме под строй към банята. Дрехите и обувките ни бяха сложени за изпарване. Направо от банята, голи и щастливи, бъдещите курсанти попадаха в ръцете на интендантите. Бельо, гимнастьорки, панталони, шинели, шапки-будьоновки, нови ботуши от кирза – всичко се подбираше според размера.

Когато аз, гол, се приближих до масата на медицинската комисия, всички обърнаха внимание на окото ми. Лекарят отоларинголог заяви, че имам трахома и че не мога да бъда приет.

Председателят на медицинската комисия ми обясни, че окончателно решение за съдбата ми ще бъде взето от началника на училището в рамките на три дена и че дотогава трябва да се върна в карантинното помещение. Трахома. Инфекциозно заболяване. Как можеше една прашинка само за един ден да ме превърне от здрав, изпълнен със сили човек в негоден инвалид?

Чувствах се смутен и обезсърчен.

От очите ми непрекъснато текат сълзи. Връщам се в карантинното помещение, където има нови попълнения. Стаята е претъпкана. Едва намирам място до стената на пода, използвам раницата вместо възглавница, затварям очи и неочаквано заспивам. След час се събуждам. Цялото тяло ме сърби. Бълхи. Очите ми продължават да сълзят. Още не е дошла вечерта.

Дежурният офицер ми разрешава да се разходя из града.

Без шапка, с раница на гърба, излизам на студа и си връзвам шал около главата. Влизам в градската столова, разхождам се по улиците, но започвам да замръзвам. Купувам си билет за кино. Топло ми е, но очите ми сълзят и е мъчително да гледам екрана, затова се връщам в карантинното помещение, където не мога да заспя до сутринта.

На сутринта буквално нахлувам в кабинета на началника на училището, обяснявам му мъчителността и безсмислието на ситуацията, моля го или веднага да ме зачислят като курсант към моята уфимска група, или да ми дадат паспорта и документите, за да се върна вкъщи, може би в болница.

Началникът на училището, генерал, се свързва с медицинската комисия и се взема компромисно решение. Отправят ме в банята за санитарна обработка, а оттам към склада за обмундировка.

Интендантът в склада е смутен. Бельото е ново и чисто, но униформи няма – всичко било разпределено предния ден. Той ми носи стар, мръсен шинела с кафяви петна, скъсан и дълъг почти до петите, без задно коланче, както и валенки с откъснати подметки и будьоновка, която ми пада на очите. Единствено коланът е нов. Обличам се с каквото има. Офицерът ми обяснява как да стигна до казармата и да намеря взвода си.

Излизам навън. Насреща, предвождана от старшина, върви рота курсанти. Изведнъж всички се обръщат към мен, спират се и избухват в гърлен смях. Някой вика:

– Ура! Инвалид от войната през 1812 година, инвалид от 1812 година!

От очите ми текат сълзи, ускорявам крачка и стигам до казармата, при моя взвод. Свалям будьоновката, всички ме разпознават и отново гърлен смях, но този път не зъл, а доброжелателен. Наобиколят ме приятели.

Някой вади ножица, колективно ми скъсяват шинела до нормална дължина, зашиват дупките, опитват се да изчистят петната, макар и безуспешно. Зашиват будьоновката така, че вече не ми пада на очите. И на мене ми става смешно, както на всички останали.

Три дни не ни закачат, само през деня ни пращат за два часа да разчистваме снега. За мое и на всички учудване, на третия ден се събуждам, отварям очи и виждам всичко, и нито една сълза.

Трахомата все едно не е била. Отивам на медицински преглед.

Лекарите са учудени.

– Късметлия сте, – казват, – явно е имало силно замърсяване, възпаление.

Целият взвод празнува, отбелязваме моето оздравяване. Това е щастие – аз съм пълноценен курсант. През предишните три дни се опознахме, разказахме си къде сме живели, учили и от какво сме се увличали. Някои са завършили десети клас, други, като мене, са успели да изкарат една или две години в институт.

Някои са запалени по спорта, други по театъра, трети по математиката, а аз – юрист втори курс – разказвам за литературния си клуб, за Лила и Осип Брикови, за Борис Слуцкий, за поета Александър Блок и чета новите си стихове.

На четвъртия ден командирът на ротата ни представя командира на нашия взвод лейтенант Мишченко – пунктуален и малко груб селски момък, който преди войната завършил военно училище.

Лейтенантът ни извежда на плаца пред казармата, командва:

– Строй се в една редица! Мирно!

Той върви покрай строя, спира изведнъж пред мене и звънко:

– Ей ти, с лайняния шинел – два крачки напред! Пет непоряда!

Червя се и тъпея, стоя пред строя, а той назначава курсант Гурянов за свой заместник, старши сержант, а Олег Корнев – за началник на моето отделение и младши сержант. Курсант Запол вдига ръка и иска разрешение да излезе за няколко минути от строя. Ходи му се до тоалетната.

– Не може – командва лейтенантът и около двадесет минути ни обяснява какви ще станем и къде са разположени различните учебни стаи. Под курсант Запол се образува локва.

Не я виждам, но строят не може да се сдържи смеха си. Обръщам се, гледам с учудване бледия Запол и с ужас - локвата. А лейтенантът командва:

– Мирно! – пресича плаца, влиза за три минути в казармата и се връща в компанията на висок, с леко изпъкнали очи, огромна садистична брадичка и остра адамова ябълка човек на неопределена възраст. – Това е вашият старшина, – казва той, – по всички въпроси се обръщайте към него, препоръчвам да изпълнявате безпрекословно всички негови нареждания. Свободно! Временно отивате в друго помещение.

Много висока полутъмна стая, до стената има двуетажни легла. Никакви прегради. Матрак до матрак. Няма спално бельо.

На всеки матрак има: възглавница без калъфка, сапьорна лопата, по две паласки, противогаз.

– Ще спите с шинелите, – заповядва старшината, – не сваляйте нито сапьорната лопата, нито паласките, пълни са вместо с патрони с тухли. Коланите преди сън може да разхлабите, презрамката на противогаза да е на рамото, само обувките могат да се свалят и поставят на пода пред леглата.

На матрака вляво от мене е курсант Денисов – умен, но плах, нисък на ръст селски момък. Черпя го с донесени от дома шоколадови бонбони. Той е изумен.

– Аз, – казва, – не мога да ти дам нищо в замяна, и пари нямам. – И не може да разбере, че го черпя, че не ми трябва нищо от него.

В седем сутринта – ставане, оправяне. Скачаме както сме спали, с шинелите, закопчаваме гимнастьорките, затягаме коланите. Отляво на рамото – противогаза, на колана – натъпканите с тухлени отломки паласки, на краката всички имат ботуши, аз – валенки с откъснати подметки. Сняг, кал – всичко отива вътре. Отдясно, на колана в калъф – сапьорна лопата, десет минути за привеждане в ред: бръснене, миене, тоалетна.

В нашите тухлени казарми няма парно отопление, водопровод и тоалетни. Помещението се отоплява с дърва. Водата я носят сутрин с кофи от намиращия се на около петдесет метра от казармата неограден кладенец и я изливат в умивалниците наказаните курсанти.

До кладенеца в бараката тоалетна има около четиридесет осрани овални дупки. Поради бързането никой не улучва дупката. За да разкопчая колана и копчетата на панталоните, трябва да разкопчея и колана на шинела, противогазът и лопатата пречат да повдигна полите му.

Повдигам противогаза и в този момент лопатата пада от колана и, влизайки в дупката, се забива в съдържанието на ямата.

Отпускам противогаза.

Изваждам лопатата, покрита с изпражнения, търкам я в снега, опитвам се да я почистя, но времето тече, закъснявам за строя и получавам три допълнителни непоряда.

И се започва. Ставане в шест сутринта, час преди общото ставане, миене на подовете, почистване на тоалетните, складиране на дърва. Миене на подовете след вечерната проверка.

(Следва)