СЛУЖБОМЕР

понеделник, януари 23, 2017

Јован Јовановић Змај – „Три хајдука“

Като ученик четях много.

Само че не уроците си, тях ги четях възможно най-малко.

Четях книги, постоянно, до самозабрава и… изключително безразборно – от приказките на Вилхелм Хауф и „Самотният бегач на дълги разстояния“ на Силитоу до „Светът на мълчанието“ на Кусто и „Произход на видовете“ на Дарвин (в десети клас де, не в пети!)

Отначало не обръщах никакво внимание на поезията, смятах я за нещо много несериозно, докато не се вгледах по-внимателно (и това също чак като гимназист!) в едно томче със стихове, на Лермонтов май беше, и челюстта ми увисна.

Оттогава започнах да поглъщам и страшно много поезия (трябваше да си наваксвам), естествено – пак безразборно.

Така веднъж ми попадна стихотворението на Йован Йованович Змай (сръбски поет романтик, 1833-1904) „Три хајдука“ („Тримата хайдути“).

Беше в оригинал, но го поразбрах в по-голямата му част (татко получаваше по това време един сръбски вестник, в който се зачитах с речник и бях научил доста сръбски думи).

Стихотворението ме впечатли страшно много (мене романтиците по принцип ме впечатляват страшно много), бях го научил наизуст, но днес не го помня цялото, само тук-таме някой откъс.

А тогава даже направих илюстрация (доколкото мога, а не мога много) на „Три хајдука“ за домашно по рисуване (сега – изобразително изкуство!), но учителят не ме сгърчи за лошото художествено изпълнение, а направо ме попита каква са тези глупости – някакви си скелети и срещу тях човек с чаша в ръката, поради което аз бях дълбоко възмутен и намразих рисуването за вечни времена.

Ето го стихотворението, но ще го преразказвам на части в проза, защото… ами защото така е по-лесно, а отдолу има и видеоизпълнение, да го чуете как звучи в оригинал:

„У по бурне црне ноћи,

Феруз-паша из сна скочи,

Жижак дркће, ко да чита

Страву санка с бледа лица.

Феруз-паша каду пита:

„Камо кључи од тамница?...

Три године како труну —

Ох, хајдучки пепо клети!

Па још ни сад мира нема —

У сан дође да ми прети!“

„Немој, аго, немој ноћу

Силазити у тамнице,

Сутра ћемо послат Муја,

Да покопа кости њине!“

В една бурна тъмна нощ Феруз паша скача от съня си. Трепери свещникът в ръката му, страх се чете на бледото му лице. И пита кадъната (жена си) къде са ключовете от тъмницата, че преди три години там е затворил трима хайдути, но и досега няма мира от тях, идват в съня му и го плашат. Жена му казва да не слиза по това време в тъмницата, а на сутринта ще изпрати слугата да им закопае костите.

„Хахахаха, бабо моја,

Ни живих се нисам боја,

Док су били за ужаса,

А некмоли мртвих паса.

Морам ићи да их видим

Како леже на трулишту,

Да их питам, што ме зову,

Што ме траже, што ме ишту!“ —

Узе жижак — зрака дркће

На пашином бледом лицу —

Зарђана брава шкрипну —

Он се спусти у тамницу.

Изсмял се Феруз паша – докато били живи и били за ужас, не се е плашил от тях, та сега ли от тези мъртви кучета. Той иска много да ги види как лежат на бунището и да ги попита защо го викат и търсят. Взема светилника, светлина пребягва по бледото му лице, след което скръцва ръждивата брава и той се спуска в тъмницата.


У тамници ледној страви,

Где јакрепе мемла дави,

Где се грозе хладне гује,

Кад се сете неких мука —

Онде седе три костура,

Три костура од хајдука.

Или седе, ил' се само

Феруз-паши тако ствара.

Пред њима су на камену,

Ка на столу, три пехара.

А в тъмницата е леден ужас, там плесента плаши и скорпионите, там се ужасяват и студените змии, когато се сетят за нечие страдание, но там седят и три скелета, трите скелета на хайдутите. Или седят, или на пашата така му се струва. На камъните пред тях, като на маса – три чаши.

Проговара хајдук први:

„Ево, пашо, пехар крви!

Имао сам верну љубу —

Кад ме покри ова тама,

Остала је јадна сама —

Није сама... мач у руци.

Па повика: Где сте, вуци?

Тако стиже до твог двора,

Пуче пушка одозгора,

Проби срце јадне жене —

Ево пехар крви њене!

Красно ј' вино, пуна ј' чаша —

Наздрави ми, Феруз-паша!“

Проговаря първият хайдутин: „Ето, паша, чаша с кръв. Имах си аз вярно либе, но като ме покри тази тъмница, остана то нещастно и само. Не е само… с меч в ръцете, па извика: „Къде сте, вълци?“ Така стигна до твоя двор, но пукна пушка отгоре и проби сърцето на нещастната жена - ето чаша с нейната кръв. Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!“

Сама с' рука паши диже,

Сама нога крочи ближе.

Пехар попи, цикну мука,

Цикну паша — а те кости

Смејаше се... Бог да прости!

Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, извика пашата, а костите се смееха… Бог да прости!

Проговара хајдук други:

„Кад сам допо овог гроба,

Питала те мајка моја:

Пошто ћеш ми продат роба?

А ти рече: Три товара.

А сирота мајка стара,

Знојила се дању, ноћу,

Нит' је јела, нит' је пила,

Док крвавим није знојем

Три товара измучила.

Кад ти синоћ благо даде,

Ти се, пашо, смејат стаде;

То је, бако, тек за храну;

Твој је синак јунак био,

Ако ј' умо камен гристи

Мора да се угојио!

Свиснула је мајка моја —

Овај пехар пун је вина,

Крвавога њеног зноја!

Красно ј' вино, пуна ј' чаша —

Наздрави ми, Феруз-паша!“

Проговаря вторият хайдутин: „Когато паднах в този гроб, попита те моята майка: „За какво ще ми продадеш роба?“ А ти рече: „Три товара“ (300 килограма злато – бел. П. Н.). И сиротата ми стара майка се трудила дни и нощи, не яла, не пила, докато с кървав пот не изкарала три товара. Когато всичкото съкровище ти даде, ти, паша, започна да се смееш: „Това, бабо, му е за храната, твоят син юнак беше, ако знае камъни да гризе, ще може да се угои“. Умря моята майка, а тази чаша е пълна с вино, с кървавата нейна пот! Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!

Сама с' рука паши диже,

Сама нога крочи ближе.

Пехар попи, цикну мука,

Цикну паша — а те кости

Смејаше се... Бог да прости!

Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, извика пашата, а костите се смееха… Бог да прости!

Проговара хајдук трећи:

„Кад сам допо ових тмина,

Имао сам у горици

Недорасла, слаба сина,

Хтело дете пушку дићи,

Пушка тешка, слабе руке —

Поче јадно сузе ронит,

Што не може у хајдуке.

Плакало је гладно, жедно,

Што му бабо овде труне,

Плакало је, па је свисло —

Ево чаше суза пуне! —

Красно ј' вино, пуна ј' чаша —

Наздрави ми, Феруз-паша!“

Проговаря третият хайдутин: „Когато паднах в този мрак, имах в гората недорасъл слаб син. Искаше детето да вдигне пушката, пушката е тежка, слаби са ръцете и започна да рони сълзи, че не може да стане хайдутин. Плакало е гладно, жадно, че баща му тука гние, плакало е, па умряло – ето чаша пълна със сълзи! Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!“

Сама с' рука паши диже,

Сама нога крочи ближе,

Пехар попи, цикну мука,

Мртав паде до хајдука,

Мртав паде — а те кости

Смејаше се... Бог да прости!

Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, мъртъв падна до хайдутина, мъртъв падна, а костите се смееха… Бог да прости!


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.