СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 05, 2017

Лекции по руска литература – брой 54

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. "ИДИОТ" (1868 г.) - 1. "БЕСОВЕ" (1872 г.) - 1. "БРАТЯ КАРАМАЗОВИ" (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

"АНА КАРЕНИНА" (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2.

3

Ще продължим нашето изследване с това какви впечатления са легнали в основата на съня, който Вронский и Ана сънуват в следващите части на романа. Най-значителното от тях се отнася към времето на пристигането ѝ в Москва и срещата ѝ с Вронский.

На другия ден, в единадесет часа сутринта, Вронски отиде на Петербургската гара да посрещне майка си и първото лице, което срещна по стъпалата на голямата стълба, беше Облонски, който чакаше със същия влак сестра си.

— А, ваше сиятелство! — извика Облонски. — Кого чакаш?

— Чакам майка си — отвърна Вронски, засмян както всички, които се срещаха с Облонски, стисна му ръката и заедно с него се изкачи по стълбата. — Тя трябва да пристигне днес от Петербург.

— А пък аз те чаках нощес до два часа. Къде ходи, след като излезе от Шчербацки?

— В къщи — отвърна Вронски. — Да си призная, след като си излязох от Шчербацки, ми беше толкова приятно, че не ми се ходеше никъде.

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич също така, както по-рано пред Левин.

Вронски се усмихна така, сякаш искаше да каже, че не отрича това, но веднага промени разговора.

— Ами ти кого посрещаш? — попита той.

— Аз ли? Една хубава женичка — каза Облонски.

— А, така ли било?

— Honni soit qui mal y pense. Посрещам сестра си Ана.

— А, Каренина ли? — попита Вронски.

— Ти сигурно я познаваш?

— Струва ми се, че я познавам. Или не… Право да ти кажа, не помня — разсеяно отвърна Вронски, който под името Каренина си представяше смътно нещо надуто и досадно.

— Но сигурно познаваш Алексей Александрович, моя знаменит зет. Него го познава целият свят.

— Собствено познавам го по репутация и по външност. Знам, че е умен, учен и някак си божествен… Но ти знаеш, че това не е от моята… not in my line — каза Вронски".

"Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общество-. Той се извини и понечи да продължи, но почувствува нужда да я погледне още един път — не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скромната грация, които личеха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо особено ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс поглед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту е усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловимата усмивка".

Майката на Вронский, която пътува с дамата, тоест с Ана, я представя на сина си. Появява се Облонский. След това, когато всички излизат, се случва трагичен инцидент. (Родолф вижда за първи път Ема над леген с кръв. Вронский също среща Ана над окървавено тяло.) "…изведнъж край тях минаха бързо няколко души с изплашени лица. Бързо мина и началникът на гарата със своята фуражка с необикновен цвят. (Черен и червен.) Очевидно бе се случило нещо необикновено". Те разбират, че пазачът или пиян, или прекалено увит заради силния студ, не чул движещия се назад влак и бил прегазен. Ана пита не може ли да се направи нещо за вдовицата му - той има голямо семейство; Вронский я поглежда и казва на майка си, че скоро ще се върне. След това ще разберем, че е предал двеста рубли за семейството на загиналия. (Обърнете внимание на объркалия се пазач. Тази смърт ще свърже съдбите на Ана и Вронский. Всички тези подробности са необходими, за да бъде разбран двойният им сън.)

"Излизащите хора все още приказваха за случилото се.

— Каква ужасна смърт! — каза един господин, който мина край тях. — Казват, на две парчета станал.

— А аз мисля, наопаки, че това е най-леката, мигновена смърт — рече друг.

— Как не вземат мерки! — каза трети.

Каренина седна в каретата и Степан Аркадич видя с учудване, че устните й треперят и тя едва сдържа сълзите си.

— Какво ти е, Ана? — попита я той, когато изминаха няколкостотин метра.

— Лошо предзнаменование — каза тя.

— Глупости! — каза Степан Аркадич. И той продължава да говори за това колко се радва, че си е дошла.

Останалите важни събития, които оформят канавката на съня, ще се случат по-късно. Ана среща Вронский на бал и танцува с него, но това е само кратковременна среща. Тя се връща в Петербург, след като помирява Доли с брат си Стива. „Е всичко се свърши слава Богу!“ (интересът ѝ към Вронский) — беше първата мисъл на Ана Аркадиевна, когато се сбогува за последен път с брат си, който до третия звънец й заграждаше пътя към вагона. Тя седна на канапето до Анушка (нейната камериерка) и се озърна в полуздрача на спалния вагон. „Слава Богу, утре ще видя Серьожа и Алексей Александрович и животът ми, добър и спокоен ще потече пак постарому".

Все в същото угрижено настроение, в което се намираше целия ден, Ана с удоволствие и пресметливост се настани за из пътя; с малките си сръчни ръце отвори и затвори червената чанта, извади възглавничката, сложи я на колене и като зави грижливо краката си, спокойно седна. Една болна дама се гласеше вече да спи. Други две дами се опитваха да я заприказват, а една дебела бабичка увиваше краката си и правеше бележки за отоплението. Ана отговори с няколко думи на дамите, но като видя, че разговорът няма да е интересен, помоли Анушка да й даде фенерчето, закрепи го на облегалото на канапето и извади от чантичката си нож за разрязване и един английски роман. На първо време не й се четеше. Отначало й пречеше влизането и излизането и шетането наоколо й; после, когато влакът потегли, не можеше да не се ослушва в тракането на колелата; след това снегът, който се сипеше по левия прозорец и лепнеше по стъклото, и загърнатият, отрупан от едната страна със сняг кондуктор (характерен художествен детайл - защото вятърът духа от едната страна, - който освен това прекрасно придава направлението на мислите на Ана, загубата на вътрешно равтовесие), който мина край купето, и разговорите за страшната виелица сега навън отвличаха вниманието й. По-нататък беше все същото и същото: същото тракане и друсане, същият сняг в прозореца, същите бързи преходи от топло към студено и пак към топло, все това мяркане на едни и същи лица в полумрака и същите гласове и Ана започна да чете и да разбира прочетеното. Анушка вече дремеше, като държеше на колене червената чанта с широките си ръце в ръкавици, едната от които беше скъсана (едно от тези разкъсвания в тъканта на живота, което толкова точно съответства на истеричното ѝ настроение). Ана Аркадиевна четеше и разбираше, но й беше неприятно да чете, сиреч да се занимава с живота на други хора. На самата нея много й се искаше да живее. Прочетеше ли как героинята на романа гледа някой болен, искаше й се да ходи с тихи стъпки из стаята на болния; прочетеше ли как някой член от парламента произнася реч, искаше й се и тя самата да произнесе тая реч; прочетеше ли как леди Мери препуска на кон след някоя глутница, ядосва снаха си и учудва всички със смелостта си, искаше й се да прави и тя това. Но тя нямаше какво да прави и затова, като прехвърляше гладкото ножче в малките си ръце, мъчеше се да чете. (Била ли е добър читател от наша гледна точка? Не напомня ли съпреживяването на това, което става в книгата, за друга героиня, Ема?)

Героят Героят от романа вече бе започнал да се доближава до английското си щастие, баронство и имение и Ана желаеше заедно с него да замине за това имение, но изведнъж почувствува, че той трябва да се срамува от това и че тя също се срамува (тя поставя на негово място Вронский). Но защо да се срамува той? „Защо да се срамувам и аз?“ — запита се тя с оскърбено учудване. Остави книгата и се облегна на облегалото на канапето, като стисна здраво в двете си ръце ножчето. Нямаше нищо срамно. Тя прехвърли през ума си всичките си спомени от Москва. Всички бяха хубави, приятни. Спомни си бала, спомни си за Вронски и за влюбеното му покорно лице, спомни си цялото си държане с него; нямаше нищо срамно. А същевременно тъкмо на това място от спомените й чувството на срам се засилваше, сякаш точно когато си спомняше за Вронски, някакъв вътрешен глас й казваше: „Топло е, много топло, горещо е.“ (Има игра, по време на кяето се крие предмет и се търси с помощта на указания: "топло-студено". Обърнете внимание, че във вагона топлото и студеното постоянно се сменят). „Но какво е това? — каза си тя решително, като се поразмърда на канапето. — Какво значи това? Нима се страхувам да погледна право в очите? Какво е това? Нима между мене и това момче-офицер съществуват и могат да съществуват някакви други отношения освен ония, каквито човек може да има с всеки познат?“ Тя презрително се усмихна и отново се залови за книгата, но вече никак не можеше да разбере това, което четеше. Пошари с ножа по стъклото, след това допря гладката му и студена повърхност до бузата си (отново контраст между топло и студено) и за малко не се засмя с глас от безпричинно обзелата я радост (надделява емоционалната ѝ природа). Чувствуваше, че очите й все повече и повече се отварят, че пръстите на ръцете и краката й нервно се движат, че нещо вътре в нея й спира дъха и че всички образи и звуци в тоя люлеещ се полумрак я поразяват с необикновена яснота. Непрестанно я обземаха мигове на съмнение дали влакът върви напред, назад (сравнете този израз с важната метафора в разказа "Смъртта на Иван Илич"), или пък е спрял. Анушка ли е до нея или някоя друга? „Какво е това там, на закачалката, шуба или звяр? И какво правя тук аз? Аз ли съм това или някоя друга?“ Страшно й беше да се отдава на тоя унес. Но нещо я въвличаше в него и тя по желание можеше да му се отдава или да се въздържа. Стане, за да се опомни, отметна одеялото и свали пелерината на топлата си дреха. За миг се опомни и разбра, че влезлият мършав селянин с дълго шаячно палто, на което липсваше едно копче (още един щрих в нейното настроение), е прислужник по отоплението, че той погледна термометъра, че вятърът и снегът се втурнаха след него в купето (слаб намек); но след това всичко пак се обърка… Тоя селянин с дълга снага започна да стърже нещо в стената, бабичката запротяга краката си по цялата дължина на купето и го изпълни като черен облак; след това нещо страшно заскърца и зачука, сякаш разкъсваха някого (обърнете внимание на този полусън); сетне червена светлина заслепи очите й и сетне всичко се закри от стена. Ана почувствува, че пада в някаква пропаст. Но всичко това не беше страшно, а весело. Гласът на един загърнат (обърнете внимание и на този щрих) и покрит със сняг човек извика нещо край ухото й. Тя се изправи и се опомни; разбра, че са стигнали на някоя гара и че това е кондукторът. Помоли Анушка да й даде свалената пелерина и шала, наметна ги и тръгна към вратата.

— Ще излезете ли? — попита Анушка.

— Да, иска ми се да подишам. Тук е много горещо.

И тя отвори вратата. Виелицата и вятърът се втурнаха насреща й и се сборичкаха с нея за вратата. И това й се стори весело. Тя отвори и излезе. (Сравнете този епизод с това как вятърът се бори с Льовин в края на книгата.) Вятърът сякаш я чакаше (отново трогателно заблуждение: хората, които са изгубили душевно спокойствие, са склонни да приписват на природните явления човешки качества), радостно засвири и искаше да я грабне и отнесе, но тя се улови с ръка за студената дръжка и като придържаше роклята си, слезе на перона и мина зад вагона. Вятърът беше силен на стълбата, но на перона зад вагоните беше тихо".

"Страшна буря вилнееше и свиреше между колелетата на вагоните, по стълбовете иззад гарата. Вагони, стълбове, хора, всичко, което се виждаше, беше затрупано от едната страна със сняг и се отрупваше все повече и повече. (Забележете съставната част на бъдещия ѝ сън.) <...> Приведената сянка на някакъв човек се плъзна под краката й и се чу тракане на чукче по желязо. „Дай сигнал!“ — чу се сърдит глас сред бурния мрак отсреща. <...> ...тичаха хора, загърнати, отрупани със сняг. Двама господа със запалени цигари в уста минаха край нея. Тя пое въздух още веднъж, за да се надиша, и тъкмо бе извадила ръка от маншона, за да се улови за вратата и влезе в купето, когато някакъв друг човек с шинел до самата нея закри трепкащата светлина на фенера. Тя се озърна и в миг позна лицето на Вронски. Опрял ръка до козирката, той се наведе пред нея и попита не й ли трябва нещо, не може ли да й услужи с нещо. Доста дълго, без да отговаря нищо, тя се взираше в него и въпреки че той стоеше в сянка, видя или й се стори, че видя и израза на лицето, и очите му. Това бе пак същият израз на почтителен възторг, който бе й подействувал така много вчера. <...>

— Не знаех, че пътувате. Защо пътувате? — попита тя, като отпусна ръката, с която се бе уловила за вратата. И неудържима радост и оживление сияеха на лицето й.

— Защо пътувам ли? — повтори той, като я гледаше право в очите. — Вие знаете, че пътувам, за да бъда там, дето сте вие — каза той, — не мога иначе.

И в същото време, сякаш преодолял препятствията, вятърът издуха снега от покрива на вагона, захлопа с някаква откъсната ламарина, а напред плачливо и мрачно зарева мощната свирка на локомотива...

...И като се улови с ръка за студената дръжка, тя се качи на стъпалата и бързо влезе в коридорчето на вагона. <...>

В Петербург, още щом спря влакът и тя слезе, първото лице, което й привлече вниманието, беше лицето на мъжа й. „Ах, Боже мой! Защо ушите му са станали такива?“ — помисли тя, като гледаше студената му и представителна фигура и особено поразилите я сега хрущяли на ушите, които подпираха периферията на кръглата му шапка".

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.