СЛУЖБОМЕР

събота, януари 14, 2017

Лекции по руска литература – брой 55

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3.

4

Той (Льовин) вървеше по пътечката към пързалката и си казваше: „Трябва да не се вълнувам, трябва да се успокоя. Какво си се развълнувало? Защо? Мълчи, глупчо!“ — обръщаше се той към сърцето си. И колкото повече се мъчеше да се успокои, толкова по-силно секваше дъхът му. Срещна го един познат и му извика на име, но Левин дори не го позна. Приближи се до хълма, дето гърмяха веригите на спущащи се и издигащи се шейни, кънтяха пързалящи се шейни и звучаха весели гласове. Направи още няколко крачки и пред него се откри пързалката, и веднага посред всички пързалящи се позна нея.

Той разбра, че тя е тук по радостта и страха, които обзеха сърцето му. Тя бе застанала, разговаряйки с една дама, на противоположния кран на пързалката. Нямаше сякаш нищо особено нито в облеклото, нито в позата й; но Левин можеше така лесно да я познае сред тая тълпа, както розов храст сред коприва. <...> През тоя ден от седмицата и по това време на деня на пързалката се събираха хора от един кръг, все познати. Тук имаше и майстори на пързалянето, които се перчеха с изкуството си, и такива, които се учеха със столове, с плахи несръчни движения, и момчета, и стари хора, които се пързаляха със здравословна цел; те всички се струваха на Левин избрани щастливци, защото бяха тук, близо до нея. Всички пързалящи се сякаш съвсем равнодушно я надпреварваха, настигаха я, дори говореха с нея и съвсем независимо от нея се веселяха, като използуваха отличния лед и хубавото време.

Николай Шчербацки, братовчед на Кити, седеше с късичко палто и тесни панталони на една пейка, с кънки на краката, и като видя Левин, му извика:

- А, първият руски майстор на кънки! Отдавна ли сте дошли? Ледът е отличен, слагайте кънките!

— Та аз и кънки нямам — отвърна Левин, като се чудеше на тая смелост и безцеремонност в нейно присъствие и не я изпущаше от очи нито за миг, макар че не я гледаше. Той чувствуваше, че слънцето се приближава към него. Тя беше в ъгъла и като стъпи несигурно с тесните си крачка във високи обувки, с явна нерешителност се пързаляше към него. Едно момче с руско облекло, което отчаяно махаше с ръце и се превиваше към земята, я надминаваше. Тя се пързаляше не съвсем сигурно; извадила ръце от малкия си маншон, който висеше на шнурче, тя ги държеше готови и гледаше Левин, когото бе познала, усмихваше се и нему, и на своя страх. Когато завиването свърши, тя се засили с пъргавото си краче и се хлъзна право към Шчербацки; и като се улови с ръка за него, усмихната кимна към Левин. Беше по-хубава, отколкото той си я представяше. <...> но онова, което винаги го поразяваше в нея като нещо неочаквано, беше изразът на очите й — кротки, спокойни и правдиви... <...>

- Отдавна ли сте тук? — каза тя и му подаде ръка. — Благодаря — прибави тя, когато той вдигна кърпичката, която бе паднала от маншона й. (Толстой следи внимателно своите герои. Той моделира техните думи и жестове, но те придобиват собствен маниер на говорене и движение в света, който е създал за тях. Разбирате ли? Струва ми се, че да.)

- Не знаех, че се пързаляте с кънки, и то прекрасно.

Тя внимателно го погледна, сякаш искаше да разбере причината за смущението му.

- Вашата похвала е много ценна. Тук и досега всички разправят, че сте най-добрият майстор на кънки — каза тя, като отърсваше с малката си ръка в черна ръкавица иглиците от скреж, паднали върху маншона й. (Отново леден щрих.)

- Да, едно време се пързалях със страст; искаше ми се да стигна до съвършенство.

- Изглежда, че вие правите всичко със страст — каза тя и се усмихна. — Много ми се иска да видя как се пързаляте. Хайде, сложете кънки и елате да се пързаляме заедно.

„Да се пързаляме заедно! Нима това е възможно?“ — мислеше Левин, като я гледаше.

- Ей сега ще сложа — каза той. И отиде да си сложи кънки.

- Отдавна не сте идвали към нас, господине — каза прислужникът на пързалката, като крепеше крака му и завинтваше кънката на тока. — След вас между господата няма вече такъв майстор на пързаляне. Добре ли е така? — каза той, като изопваше ремъчката.

Малко по-късно "един от младежите, най-добрият от новите майстори на пързаляне, с цигара в уста, с кънки, излезе от кафенето, затича се и се спусна надолу по стъпалата, като тропаше и подскачаше. Той се хлъзна надолу и без да измени дори свободното положение на ръцете си, започна да се пързаля по леда.

- А, това е нов номер! — каза Левин и веднага хукна горе, за да направи и той тоя номер.

- Да не се пребиете, за това трябва навик! — извика му Николай Шчербацки.

Левин се изкачи на стъпалата, затича се отгоре о всичка сила и се спусна долу, като пазеше при това необикновено движение равновесие с ръцете си. На последното стъпало той се закачи, но едва докосна леда с едната си ръка, направи силно движение, запази равновесие и засмян полетя нататък".

Ние присъстваме на обяд, две години след като Кити е отказала на Льовин, на прием в дома на Облонский. Отначало трябва да цитираме малкия откъс за хлъзгащата се гъба.

- Казаха ми, че вие сте убили мечка? — обади се Кити, като се опитваше напразно да набоде на вилицата си една непокорна, хлъзгаща се гъба и раздрусваше дантелите си, през които се белееше ръката й. (Великолепно е зрението на великия писател, който винаги е на ясно какво ще предприемат в следващия момент неговите живи кукли.) - Нима по вас има мечки? — прибави тя, полуизвърнала към него прелестната си главичка, и се усмихна".

А сега преминаваме към знаменитата сцена с тебешира. След обяда Кити и Льовин остават за малко сами.

"...Кити пристъпи до нагласената маса за игра на карти, седна и като взе едно парче тебешир, започна да чертае раздалечени кръгове по новото зелено сукно.

Те възобновиха разговора, който се водеше през време на обеда: за свободата и занятията на жените. Левин беше съгласен с мнението на Даря Александровна, че едно момиче, което не се е омъжило, може да си намери женска работа в семейството. Настъпи мълчание. Тя все чертаеше с тебешира по масата. Очите й блестяха с тих блясък. Като се поддаваше на настроението й, той чувствуваше в цялото си същество все по-нарастващ порив на щастие.

- Ах, аз нашарих цялата маса! — каза тя, остави тебешира и направи движение, сякаш искаше да стане.

„Как ще остана сам без кея?“ — с ужас помисли той и взе тебешира.

- Чакайте — каза той и седна до масата. — Отдавна исках да ви питам нещо.

Той я гледаше право в ласкавите, макар и уплашени очи.

- Моля, питайте.

- Ето — каза той и написа началните букви: к, м, о: т, н, д, с, з, т, и, и, с, т? Тия букви означаваха: „Когато ми отговорихте: това няма да стане, значеше ли това никога или само тогава?“ Нямаше никаква вероятност, че тя ще може да разбере тая сложна фраза: но той я погледна така, сякаш животът му зависеше от това, дали тя ще разбере тия думи.

Тя го погледна сериозно, а след това подпря намръщеното си чело върху ръката и започна да чете. От време на време го поглеждаше и го питаше с поглед: „Същото ли е, което мисля?“

- Разбрах — каза тя и се изчерви.

- Коя е тая дума? — попита той, като показваше буквата н, която означаваше думата никога.

- Тая дума значи никога — каза тя, — но това не е истина!

Той бързо избърса написаното, подаде й тебешира и стана. Тя написа: т, н, м, д, о, и. ("Тогава не можах да отговоря иначе" - бел. П. Н.) <...>

Той я погледна въпросително, плахо.

- Само тогава ли?

- Да — отвърна усмивката й.

- Ами с… Ами сега? — попита той.

- Добре, ето прочетете. Ще кажа това, което бих искала. Много бих го искала! — Тя написа началните букви: д, з, и, д, м, п, з, с. Това означаваше: „Да забравите и да ми простите за станалото.“

Всичко това е малко пресилено. Макар че любовта върши чудеса, съединява краищата на пропастите между хората и може да се съпровожда от случаи на умилителна телепатия, това детайлно четене на мислите не много убедително. Но жестовете на героите са прелестни и цялата сцена е художествено оправдана.

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.