СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 19, 2017

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 10

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ

ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА

(LA CERVA FATATA)

Девета забава от първия ден

ФОНЦО И КАНЕЛОРО СЕ РАЖДАТ ПО ВЪЛШЕБЕН НАЧИН. КРАЛИЦАТА, МАЙКА НА ФОНЦО, ЗАВИЖДА НА КАНЕЛОРО И ГО УДРЯ ПО ГЛАВАТА. КАНЕЛОРО БЯГА, СТАВА КРАЛ И СЕ ИЗПРАВЯ ПРЕД ГОЛЯМА ОПАСНОСТ. С ПОМОЩТА НА ЕДИН РУЧЕЙ И НА ЕДИН МИРТОВ ХРАСТ ФОНЦО РАЗБИРА ЗА НЕГО И ГО СПАСЯВА.

Като изслушали с отворена уста прекрасната приказка на Паола, всички стигнали до извода, че бедният човек е като топка: колкото по-силно я удариш в земята, толкова по-високо ще подскочи. Или като козел: колкото по се засили, толкова по-силно ще убоде с рогата. А Тадео дал знак на Чометела да продължи по- нататък и тя заработила с езика си:

- Силата на приятелството е несъмнено голяма, тя подтиква към тежки изпитания и преодоляване на опасности, за да помогнеш на своя приятел: непосилният товар ти се струва като сламка, самолюбието прилича на вехта дреха, а животът е нищо, когато може да бъде жертван в името на приятеля, с примери за което изобилстват сказанията и е преизпълнена историята. Ето и аз ще дам един пример, който ми разказа моята баба Семонела, мир на душата ѝ, ако решите да ме изслушате, за което си затворите устата и си наострите ушите. .

Живял някога един крал на Лонгапергола [1], който се казвал Яноне. Той много искал да има син и непрекъснато молел боговете да надуят корема на жена му. За да ги подтикне да го дарят с тази радост, оказвал милост на всички скитници, които му се мяркали пред очите. Но накрая, като видял, че нещата изобщо не потръгват и че не се вижда никакъв резултат, заковал вратата с чук и започнал да стреля по всеки, който се приближавал.

Един път се случила така, че през страната минавал един белобрад мъдрец, който не знаел как се е променило поведението на краля, или знаел, но искал да му помогне, та отишъл при Яноне и го помолил за гостоприемство. А той с мрачно лице, намръщен заплашително, казал: "Ако нямаш друга свещ освен тази, можеш да спиш на тъмно! Мина времето, когато Берта предеше [2]! Слепите котета прогледнаха. Не е вече тук майка ви!"

Когато старецът попитал защо се е променил така, кралят отговорил: "От желание да имам дете се раздавах наляво и надясно, за тези, които идваха, и за тези, които си отиваха, като изоставих заради това собствените си дела. А накрая, като видях, че си хабя напразно силите, си измих ръцете и вдигнах котва". "Ако е това причината - казал старецът, - ще направя така, че жена ти да забременее бързо, а ако не се получи, отрежи ми ушите". "Ако го направиш - казал кралят, - обещавам ти половината кралство". А мъдрецът отвърнал: "Слушай ме добре, ако искаш да успееш. Намери сърце от морски дракон и поръчай да го сготви някоя девица, която само от миризмата на готвенето ще забременее, все едно че е в деветия месец. А след това дай на кралицата да изяде приготвеното сърце, след което тя ще забременее веднага и ще роди". "Че как ще стане това? - попитал кралят. - Честно казано, твоите думи ми се струват доста твърда хапка за преглъщане". "Не се чуди- казал старецът. - Защото, ако прочетеш древните сказания, ще видиш, че Юнона, минавайки през Еленовите поляни, настъпила едно цвете, заченала и родила" [3]. "Ако е така - казал кралят, - нека веднага намерят сърце от дракон! В крайна сметка не губя нищо!"

И ето че изпратили в морето сто рибари с приготвени множество харпуни, въдици, примамки, кукички, стръв и риболовни влакна. Те започнали да плават и да търсят навсякъде, докато накрая не хванали един дракон, не му извадили сърцето и не го занесли на краля. Той го дал на една красива придворна девойка да го приготви. Тя се затворила в стаята, сложила сърцето на огъня и само от парите на кипенето забременяла, но не само прекрасната готвачка, а и всичките вещи в стаята забременели и след няколко дена родили. Леглото родило малко креватче, сандъкът родил кутийка, столовете родили столчета, масата родила малка масичка и даже нощното гърне родило едно изящно емайлирано гърненце, направо скъпоценен камък!

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")

Когато сърцето било готово, щом го опитала, кралицата се усетила подута. И след четири дена тя и девицата родили по едно прекрасно момче, а децата толкова си приличали, че не можели да бъдат различени едно от друго.

Те растели заедно и толкова се обичали, че не можели да живеят разделени. Привързаността им била така силна, че кралицата започнала да ревнува, защото синът ѝ показвал повече чувства към сина на слугинята отколкото към нея, и не знаела как да извади тази прашинка от окото си.

Един ден принцът искал да отиде на лов с приятеля си, запалил огън в камината на стаята си и започнал да топи олово, за да направи куршуми. Потрябвало му нещо, не изпратил слугите и отишъл да го търси сам. В това време дошла кралицата да види какво прави синът ѝ и намерила само Канелоро, сина на слугинята. Като искала да го изпрати от този свят, тя хвърлила в лицето му един горещ куршум. Той се понавел, куршумът го ударил по челото и му направил лоша рана. Кралицата се готвела да хвърли втори куршум, когато се върнал Фонцо, синът ѝ. Тогава тя се престорила, че е дошла просто види и след няколко безсолни ласкави думи си отишла.

А Канелоро, като нахлупил шапката си на челото, не дал на Фонцо да забележи нищо и се държал на краката си, макар че изгарял от болка. А когато свършили да правят топчета като скарабеи, помолил веднага принца за разрешение да си тръгне. Удивен от това внезапно желание, Фонцо го попитал за причината. Канелоро отговорил: "Не ме питай за нищо друго, мой Фонцо, достатъчно е да знаеш, че трябва да замина. Небето ми е свидетел, че ти си моето сърце и сега, когато се разделям с тебе, душата ми напира от гърдите, духът ми търси изход от тялото, а кръвта ме превръща в Марко Избягай [4]. И понеже сега не можеш да ми помогнеш, остани си със здраве и си спомняй за мене".

Прегърнали се и заплакали, а след това Канелоро отишъл в стаята си, откъдето взел доспехи и меча, роден от едно друго оръжие, когато слугинята готвела сърцето на дракона. Въоръжил се, извел коня от конюшнята и тъкмо се канел да сложи крак в стремето, дотичал с плач Фонцо и казал, че ако е решил да го напусне, нека да му остави поне някакъв знак за любовта си, за да облекчи поне малко скръбта от раздялата. При тези думи Канелоро си извадил кинжала, забол го в земята и оттам потекъл прекрасен ручей. Той казал на принца: "Това е най-добрият спомен, който мога да оставя, защото по водите на ручея ще знаеш какъв ми е животът. Ако видиш, че ручеят е прозрачен, значи и делата ми са мирни и прозрачни, ако го видиш мътен, знай, че съм в опасност, а ако откриеш, че е пресъхнал (да не дава Небето!), можеш да смяташ, че е свършило маслото в лампата ми и че съм си платил данъка на Природата [5]".

След това извадил меча си, ударил с него по земята, откъдето мигновено израснал един миртов храст, и казал: "Докато е зелен храстът, значи аз съм зелен и здрав като чесън, ако повехне, значи колелото на съдбата ми се върти бавно, а ако изсъхне, можеш да кажеш за своя Канелоро вечна му памет!"

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")

След тези думи се прегърнали отново и Канелоро си заминал. Пътувал, пътувал, преживял много приключения като кавги с кочияши, измами от кръчмари, плащане на данъци, опасности по пътя, напикаване от страх пред разбойници и стигнал накрая в страната Лонгапергола точно когато започвал нечуван турнир, а на победителя била обещана ръката на кралската дъщеря. Канелоро се явил също на турнира и проявил такава храброст, че победил всички рицари, дошли от различни страни да си спечелят славно име. Затова получил Фениция, дъщерята на краля, за жена и било организирано голямо празненство.

След няколко спокойни месеца Канелоро се затъжил по лова и казал за това на краля, от когото чул: "Пази се, синко! Пази се да не те срещне нечестивият! Отваряй си очите, защото в гората живее един орк, страшен като дявола. Той си мени всеки ден облика - ту прилича на вълк, ту на лъв, ту на елен, ту на магаре, ту на едно, ту на друго и с хиляди хитрости завлича нещастниците, които го срещнат, в пещерата си и там ги изяжда. Така че си пази здравето, сине мой, защото от тебе може да останат само парчета кожа!"

Канелоро, който бил оставил страха в майчината утроба, не послушал тъста си и когато Слънцето помело с метлата на лъчите си паяжините на Нощта, заминал на лов. Стигнал в гората, където сенките се били събрали под шпалир от клони, за да сключат съюзен договор срещу Слънцето. Там го видял оркът и се превърнал в красива кошута, която Канелоро започнал да преследва. Кошутата дълго време не давала да я догони, така че му се наложило да препуска от единия край на гората до другия и накрая попаднал в най-гъстата ѝ част. Тогава започнал да вали такъв дъжд и такъв сняг, че все едно небето щяло да падне. Канелоро се озовал пред пещерата на орка и влязъл бързо вътре, за да се скрие от лошото време. Вкочанен от студ, той събрал съчки, които намерил в пещерата, извадил огниво и запалил силен огън.

Докато се греел и сушал дрехите си, кошутата застанала на входа на пещерата и казала: "Сеньор рицар, позволи ми да се погрея на огъня, защото измръзнах много". Канелоро, като благороден човек, казал: "Влизай и бъди добре дошла". "Ще вляза - отвърнала кошутата, - но се страхувам, че ще ме убиеш". "Не се страхувай и ела - отговорил Канелоро, - имаш честната ми дума". "Ако искаш да вляза - продължила да говори кошутата, - вържи кучетата, за да не ми направят нещо лошо, и спъни коня, за да не ме ритне". Канелоро вързал кучетата и спънал коня. А кошутата казала: "Да, сега съм почти спокойна, но трябва да махнеш меча си, иначе няма да вляза, кълна се в душата на дядо си!"

Канелоро, който много искал да опитоми кошутата, увил меча си, както правят селяните, когато минават през града, от страх пред тайните агенти. А оркът, като видял Канелоро беззащитен, приел своя истински вид. Хванал го и го хвърлил в една яма, която се намирала в дъното на пещерата, а отгоре го затиснал с голям камък, за да го изяде после.

В същото време Фонцо, който всяка сутрин ходел при миртовия храст и при извора, за да разбере какво ново става с Канелоро, видял, че изворът е помътнял, а храстът е увехнал, и разбрал, че приятелят му е в беда. Решил да му се притече на помощ и без да поиска разрешение нито от баща си, нито от майка си, се метнал на коня, добро въоръжен, с две вълшебни кучета, и се понесъл по света. Много обикалял и скитал ту в една, ту в друга посока и стигнал в Лонгапергола.

Той намерил града облечен в траур заради предполагаемата гибел на Канелоро. Едва пристигнал в двореца и всички, като помислил заради голямата прилика, че е Канелоро, хукнали при Фениция, надявайки се на награда за добрата вест. Тя литнала като птица по стълбите, прегърнала Фонцо и казала: "Съпруже, сърце мое, къде беше толкова дни?"

Фонцо разбрал веднага, че Канелоро е дошъл преди него в тази страна, а след това е изчезнал, и решил да действа внимателно, за да разбере от думите на принцесата къде може да е неговият приятел. Чувайки, че се е подложил на прекалено голяма опасност, като е заминал на лов и вероятно е срещнал орка, който няма милост към хората, той проучил къде именно е отишъл Канелоро. Без да каже Фениция кой е, когато настъпила нощта, Фонцо отишъл в спалнята.

Той измислил, че е дал обет на Диана да не докосва през тази нощ жена, и когато си легнали, сложил изваден меч между себе си и Фениция. А на сутринта, още пред да настане часът, когато Слънцето идва да даде на Небето очистително, за да се облекчи от тъмнината, той тръгнал и нито молбите на Фениция, нито забраните на краля го отказали от неговото намерение.

Той се метнал на коня и заедно с вълшебните кучета се понесъл към гората. С него се повторило същото, което станало с Канелоро, и когато влязъл в пещерата, той видял оръжието на Канелоро, вързаните кучета и спънатия кон и по това разбрал, че неговият приятел се намира именно тук. А когато кошутата започнала да го моли да върже коня си и кучетата си, той ги насъскал срещу нея и те я разкъсали на малки парчета.

Когато търсел други знаци, които да му разкажат за неговия приятел, Фонцо чул внезапно жални стонове отдолу, от ямата. Преместил камъка, пуснал оттам Канелоро заедно с други хора, които оркът държал там живи погребани. Като се прегърнали много зарадвани, двамата се върнали вкъщи, където Фениция, като видяла двамата еднакви мъже, не могла да разбере кой от тях е нейният съпруг. Но когато Канелоро свалил шапката си и видяла белега от раната, тя познала мъжа си и го прегърнала.

А след един месец, прекаран весело в тази страна, Фонцо поискал да си тръгне и да се върне в своето гнездо. По него Канелоро написал на майка си да дойде, за да разделят заедно почестите и величието. И тя дошла. А оттогава той не искал да чува нито за нито за кучета, нито за лов, защото помнел пословицата:

горко на този, който сам си навлече бедата. .

1. Дълга пергола. Бележка на П. Николов: Поради недоглеждане авторът е дал същото име и на кралството, в което отива Канелоро. В руския превод дублирането е отстранено, но аз го оставих по оригинала.

2. Според преданието, когато император Хайнрих IV (1050-1106) завладял част от Италия, жена му, кралица Берта Савойска, видяла на пазара в Падуа необикновено тънка ленена прежда, продавана от бедна селянка. Кралицата попитала за цената, готвейки се да даде много пари, но селянката, която също се казвала Берта, отговорила, че ще ѝ бъде много по-приятно да ѝ подари всибката прежда. Кралицата била така трогната от отговора на селянката, че убедила мъжа си да даде на мъжа ѝ рицарско звание и толкова земя, колкото може да бъде измерена с дължината на подарената прежда. Този случай станал пословичен. Изразът "Мина времето, когато Берта предеше" означава "Сега времената са съвсем други".

3. Овидий. «Фасти», V, 231-258.

4. Пословично прозвище на известния разбойник от около 1600 година Марко Скяра, който - за да не бъде хванат, бягал и изоставял в беда другарите си.

5. Изпълнил съм това, което е неизбежно по законите на природата, иначе казано - умрял съм.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.