СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 12, 2017

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 9

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ

КОЗЕТО ЛИЦЕ

(LA FACCE DE CRAPA)

Осма забава от първия ден

ДЪЩЕРЯ НА СЕЛЯНИН, ДАРЕНА ОТ ФЕЯ, СТАВА ЖЕНА НА КРАЛЯ. НО СЕ ОКАЗВА НЕБЛАГОДАРНА КЪМ ТАЗИ, ОТ КОЯТО Е ВИДЯЛА ТОЛКОВА ДОБРИНИ, И ЗА НАКАЗАНИЕ ПОЛУЧАВА КОЗЕ ЛИЦЕ. ЗАТОВА, НАМРАЗЕНА ОТ МЪЖА СИ, ПРЕЖИВЯВА МНОГО ЗЛОПОЛУЧНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ. НО ПОСЛЕ, НАХОКАНА ОТ ЕДИН ДОБЪР СТАРЕЦ, СЕ СМИРЯВА, ВРЪЩА СИ ОТНОВО СВОЯ ОБЛИК И ПЕЧЕЛИ ПАК ЛЮБОВТА НА МЪЖА СИ.

Едва Чула завършила своята приказка, сладка като захар, Паола, която трябвало да поеме топката, започнала да разказва:

- Всички лоши постъпки, които хората вършат, имат отделни основания: или недоволство, което тласка към тях, или нужда, която лишава от съвест, или любов, която прави очите слепи, или ярост, която разпалва сърцето. Но за неблагодарността няма оправдание, нито лъжливо, нито истинско, на което да може да се опре. И този порок е толкова отвратителен, че пресушава фонтана на милосърдието, гаси огъня на любовта, препречва пътя на благодеянията и посява в душата на оскърбения гадене и горчивина, както ще видите от приказката, която ви предлагам да чуете. .

Живял някога един селянин, който имал дванадесет дъщери, защото добрата стопанка на къщата, Чекуца, майка им, раждала всяка година по едно момиче. И бедният човек, за да преживява семейството му, се наемал всяка сутрин да работи в полето. И не се знае кое било повече: потта, която проливал по земята, или слюнката, която плюел върху загрубелите си длани. Но с нищожната печалба успявал да нахрани своите момичета така, че поне да не умрат от глад.

Една сутрин той копаел земята в подножието на една планина, която била съгледвач на другите планини и надигала глава над облаците, за да разузнае какво става във въздуха. А в планината имало една пещера, толкова дълбока и тъмна, че даже Слънцето се страхувало да влезе в нея. От пещерата излязла една зелена змия [1], голяма колкото крокодил. Бедният селянин така се уплашил, че нямал сили да избяга от разтворената уста на ужасното животно и зачакал края на земните си дни.

Но змията се приближила и казала: "Не се страхувай, добри човече, защото не съм тук да ти причиня някаква злина, а за твое добро". Като чул това, Мазанело (това било името на селянина), паднал пред змията на колене и казал: "Сеньора, както и да се казваш, аз съм в твоите ръце. Ти си благородно и добро същество и сигурно ще съжалиш нещастника, в чийто дом плачат дванадесет момичета, а той заради тях ден и нощ не изправя гръб". "Именно затова - казала змията - дойдох да ти помогна. Донеси ми утре сутринта най-малката от дъщерите ти, защото искам да я отгледам като моя дъщеря и ще се грижа за нея повече от живота си".

Нещастният баща, като чул това, се смутил много, като крадец, заловен на местопрестъплението. Защото щом чул, че змията иска дъщеря му, при това най-малката, си помислил, че тази работа не е чиста и че змията иска да получи малката като лека закуска за възбуждане на апетита.

И си казал: "Ако ѝ дам дъщеря си, ще ѝ дам душата си, ако откажа, ще вземе мене. Ако отстъпя, ще изтръгне светлината от очите ми, ако не отстъпя, ще ми изпие кръвта. Ако се съглася, ще откъсне парче от мене, ако не се съглася, загубен съм. Какво да правя? Кое да избера? Кого после ще укорявам? Какъв лош ден ми се падна! Какво нещастие стовари върху мене небето!"

Докато си мислел така, змията казала: "Решавай по-бързо и направи това, което ти казах, че само парчета ще останат от тебе. Щом го желая, така ще бъде". Като чул тази присъда и не знаел на кого да се оплаче, Мазанело се върнал вкъщи много опечален. Целият пожълтял, той приличал на болен от иктер и Чекуца, като го видяла подобен на суха слама, обезкрилен, със сдавено гърло, измъчван от нещо, започнала да го разпитва: "Какво се е случило, мъжо? Скара ли се с някого? Или срещна съдебния пристав? Или ти умря магарето?" "Нищо подобно - отвърнал Мазанело. - Но една рогата змия отначало беше любезна с мене, а сега ме заплаши, че ако не ѝ занеса най-малкото ни момиче, ще ме направи на нищо. И ми се върти сега главата като мотовилка, не зная каква риба да ловя! От една страна ме мъчи любовта, от друга грижата за себе си. Обичам много моята Ренцола, но обичам много и живота си. Ако не откъсна тази моя половинка, цялото ми тяло ще си замине. Посъветвай ме, моя Чекуца, ще направо е свършено с мене".

Като чула това, жена му казала: "Кой знае, мъжо, дали тази змия няма да донесе щастие на дома ни? Кой знае дали тази змия не е неминуема гибел [2] за нашата мизерия? Виж какво, най-често сами се удряме с брадвата по крака и когато ни трябва поглед на орел, за да различим доброто, което ни се пада, в очите ни се спеска мъгла, а когато трябва да го хванем, ръката ни се вдървява. Затова отивай, занеси я на змията, защото сърцето ми казва, че това ще е на късмет за нашето бедно момиче".

Тези думи убедили Мазанело и на сутринта, щом Слънцето избелило с четката на лъчите си небето, замърсено преди това от мрака на Нощта, той взела детето на ръце и го понесъл към пещерата. Змията, която гледала отдалече как се приближава селянинът, излязла да го посрещне от леговището си, взела момичето, дала на бащата кесия с пари и му казала: "Върви, с тези пари ще можеш да омъжиш другите си дъщери и живей безгрижно, защото Ренцола си намери и баща, и майка. Щастлива е тя, че ѝ се падна такъв добър жребий!"

Мазанело, много радостен, благодарил на змията, хукнал при жена си, разказал ѝ за случилото се и показал парите. С тях оженили другите дъщери, а и за двамата останал достатъчно сос, за да преглъщат по-лесно коравия хляб на живота.

А змията, като взела Ренцола, ѝ показала един прекрасен дворец, където я завела и отгледала сред всякакви красоти и скъпоценности, все едно била кралица. Всичко имало на масата ѝ, даже от мравка мляко! Хранела се като графиня, обличала се като принцеса, прислужвали ѝ стотици девойки, внимателни и умели. Под тези добри грижи тя израснала бързо като стройно дърво.


И се случило така, че кралят отишъл на лов в гората, а там го застигнала нощта. Като не знаел къде да преспи, видял светлина от двореца и изпратил там слугата си да помоли стопаните за подслон. Когато слугата влязъл в двореца, змията, която приела предварително образа на прекрасна девойка, го изслушала за какво е изпратен, и казала, че в този дом ще се радват много на госта, защото имат достатъчно хляб и ножове.

Като чул отговора, кралят отишъл в двореца и бил приет достойно. Посрещнали го стотина пажове със запалени факли, като при погребение на знатна особа, други стотина понесли чинии към масата, бързайки като санитари към ложето на болен, още стотина свирели виртуозно пред него на множество инструменти. Но най-хубава от всички била Ренцола, която подавала на краля напитки с такава грация, че той пиел повече любов отколкото вино.

Когато приключили и масата била вдигната, кралят отишъл да почива, а Ренцола му събула чорапите от нозете така, че заедно с тях му изтръгнала и сърцето от гърдите. Кралят, като чувствал до самия край на пръстите си, които докосвала прекрасната ръка, как се качва по жилите му и овладява душата му любовната отрова, и като се опитвал да намери противоотрова за една такава красота, извикал феята - стопанката на двореца - и я помолил да му даде Ренцола за жена. А тя, като се грижела повече от всичко на света за благото на Ренцола, дала съгласието си, а освен това и подарък от седемдесет милиона в злато.

Ликувайки от този успех, кралят си тръгнал заедно с Ренцола. Изпълнена с възторжени чувства, без всякаква мисъл да благодари на феята за всичко, което направила за нея, тя последвала мажа си и не ѝ казала даже най-малка признателна дума. Като видяла тази неблагодарност, вълшебницата я проклела да ѝ стане лицето като на коза. Едва изрекла това, лицето на Ренцола се удължило в козя муцуна със стърчаща брада, челюстите ѝ се стеснили, кожата ѝ загрубяла, покрила се с козина и завитите на главата ѝ плитки се превърнали в остри рога.

Смаял се при тази гледка нещастният крал, не разбирайки какво се е случило с нея, защо красотата, която би стигнала за две хубавици, претърпяла такава промяна и, въздишайки и ридаейки, казал: "Къде отидоха косите, които ме обвиваха? Къде изчезнаха очите, които ме пронизваха? Къде е устата, която беше примка за душата, капан за духа, мрежа за сърцето? А сега какво? Трябва ли да се оженя за една коза и да приема титлата козел? Трябва ли да се унизя до такава степен, че да паса заедно с нея във Фоджия [3]. Не, не! Не искам сърцето ми да бъде разбито заради едно козе лице, заради това животно, което с маслините на своите изпражнения ще ме държи в постоянна беда, по-лоша и от война!"

Като казал така, изпратил след пристигането си в двореца Ренцола да живее в кухнята заедно със слугинята и дал на двете еднаква мярка лен със заповед да приключат с него до края на седмицата. Послушната слугиня започнала веднага да чепка лена, да преде прежда, да я намотава на мотовилката, с една дума - да работи така, че до събота вечерта си свършила работата.

Но Ренцола мислела, че е същата, каквато била при феята - защото не се била виждала в огледало, - изхвърлила лена през прозореца и казала: "Намерил време кралят да ме занимава с глупости! Ако му трябват ризи, да си купи. И да не си мисли, че ме е взел от някоя перачница, а да помни, че му донесох седем милиона в злато и че съм му жена, а не слугиня. Голямо е магаре, щом се отнася така с мене".

Но ето че настъпило съботното утро и Ренцола, като видяла, че слугинята е изпрела своя лен, се уплашила много да не я бият. Изтичала в двореца на феята и ѝ разказала всичко. Като я прегърнала със силна любов, феята ѝ дала пълен чувал с ленена прежда, за да го представи на краля и да покаже, че е добра жена и стопанка на къщата. Ренцола взела чувала и без да каже, че е благодарна много за услугата, побързала да се върне, докато феята била готова да се пукне от яд, недоволна от лошите маниери на грубиянката.

Като взел преждата, кралят донесъл този път две кученца - едното за слугинята, другото за Ренцола, и им заповядал да ги хранят и обучават. Прислужничката хранела своето кученце с най-лакомите късчета и го милвала като роден син. А Ренцола казала: "Да не ми е това дядово наследство! Или са ме пленили турци и сега трябва да реша това кученце и да го храня, докато се посере?" Като изрекла това, хвърлила кученцето през прозореца, вместо да го научи да скача през обръч.

Но минали няколко месеца, кралят попитал за кученцето и като видяла, че работата не върви на добре, Ренцола изтичала отново при феята. А там старецът, който пазел на вратата, я попитал: "Коя си ти и какво искаш?" Като чула странния въпрос, Ренцола му казала: "Не ме ли познаваш, козя брада такава?" "Защо мушкаш като с нож? - отвърнал старецът. - Да не си таен агент, който преследва крадци? Дръпни се, да не ме изцапаш - казал коминочистачът. Я се дръж, че ще паднеш. Аз ли съм козя брада? Ти си козя брада, че и голяма, макар че за твоята надменност заслужаваш нещо по-лошо. Почакай малко, безсрамна горделивке, сега ще ти покажа нещо и сама ще видиш в какво те превърнаха твоята гордост и твоето самолюбие!"

След тези думи той отишъл в една стая, донесъл огледало и го сложил пред Ренцола. Като съзряла отвратителното лице, обрасло с козина, тя едва не умряла от мъка и даже Риналдо [4], когато се видял във вълшебния щит напълно променен, не е страдал толкова, колкото страдала тя, когато видяла, че е обезобразена до такава степен, че не може да се познае.

А старецът ѝ казал: "Трябва да помниш, Ренцола, че си дъщеря на селянин и че феята те издигна до положението на кралица. Но ти си глупава, неучтива и неблагодарна, не ѝ благодари поне малко за това благодеяние, не даде нито един знак за любов! Затова си го получи и бъди доволна. Дръж това, което ти дават днес, а какво ще бъде утре, ще видиш. Каквото си заслужила, с това си се сдобила. Любувай се сега на себе си и гледай до какво те доведе твоята неблагодарност. Проклятието на феята ти отне не само лицето, но и званието. Ако искаш обаче да се избавиш от тази бяла брада, иди сега при феята, падни в нозете ѝ, скуби си косите, дращи си с нокти лицето, удряй се в гърдите с юмруци, моли прошка за лошите си навици, за да може тя с доброто си сърце да те пожали заради твоите злощастни приключения".

Ренцола, дълбоко разчувствана и обляна в сълзи, направила така, както ѝ казал старецът. Феята, като я прегръщала и целувала, ѝ върнала предишния облик, облякла я в златна дреха, настанила я в ослепителна карета, съпроводена от тълпа слуги, и я изпратила при краля. Като видял жена си толкова прекрасна и разкошно облечена, я обикнал като живота си, биел се в гърдите, че я накарал толкова да страда, и я помолил за прошка, че се отнесъл толкова зле с нея заради козето лице. Оттогава Ренцола заживял в радост и изобилие, обичала мъжа си, почитала феята и винаги благодаряла на стареца, който ѝ помогнал да се убеди, че

вежливостта не е никога излишна. .

1. Бележка на П. Николов: В оригинала е гущер (la lacerta, ж. р.), в руския превод също (ящерица, ж. р.). Смених гущера със змия заради необходимостта да се запази женския род.

2. Бележка на П. Николов: Игра на думи в оригинала: lacerta (гущер) и la certa fino (неминуема гибел).

3. Местност в Апулия (Пулия), където се събирали за зимуване пасящите по планините стада кози и овце.

4. Герой от поемата на Торквато Тасо "Освободеният Ерусалим", рицар. Вълшебницата Армида го омагьосва и с магическа сило го пренася от войската на кръстоносците край Ерусалим на един остров, където той, забравил своя дълг, се отдава на любовни наслаждения. Двама войни, негови съратници, го откриват в градината на Армида. Когато поставили пред него един блестящ щит, той вижда своята срамна разпуснатост, и като се разкайва горчиво, се връща с другарите си към бойните подвизи.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.