вторник, декември 20, 2016

Народният ни епос и Македония

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "Народният ни епос и Македония", публикувано в сп. "Развитие", год. II, кн. II и III, София, февруари-март 1919 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Народната поезия на южните славяни на пръв поглед не съдържа никакви данни по въпроса за границите между българския и сърбохърватския народ. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностно изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучването на своето минало и своята народност, отколкото българите, в народните епически песни на македонците виждат една от главните следи на културно влияние от сръбството върху македонските българи, конто искат да представят на външния свят като „македонски славяни“ и дори като "македонски сърби“. Подобен възглед на сръбските учени показва, че народният епос на южните славяни от тях се разглежда и се превежда един от главните аргументи при решаване на етнографски спорни въпроси. Възгледът на сръбските учени относно етнографската важност на епоса на южните славяни напълно споделим и аз, обаче заключенията, които правя въз основа на сравнителното изучване на южнославянските епоси, са диаметрално противоположни на ония, които изкарват сръбските учени. Сиреч сравнителното изучване на южнославянските епоси говори не в полза на сръбско влияние в Македония, но обратно за преминаване на българския епос от Македония през Дубровник в сръбските земи. По тоя въпрос аз по-подробно изложих своите възгледи в съчинението си „Южнославянскiя эпическiя сказанiя о женитьбе короля Волкашина“ (Одеса, 1909) и в „Бележки по южнославянската филология и история“ в "Българска сбирка“ за 1910 г.

Против сръбско влияние върху македонския български епос говори пълната противоположност на българския и сръбския епос в отношението им към личността на Вълкашин и Крали Марко и в характеристиката на отношенията помежду тях. Българското влияние върху сръбския епос е очевидно по много признаци: 1) българките песни за Вълкашин, Марко и другите общи българско-сръбски епически герои са по-кратки и по-близко се държат до действителността при описването подвизите на героите; 2) далматинските сърбохърватски песни по краткост и по съдържание са по-близки до българските, отколкото до сръбските епически песни от Херцеговина, Новопазарския санджак и другите сръбски земи; 3) името „бугарщици“ или „български песни“ за особен род песни от дълъг стихотворен размер и пеещи се с особен, отличен от сръбския, тъжовен мотив, се явява в XVI век в Далмация; 4) Крали Марко, като историческа личност, като „цар, крал, деспот на България“, в средновековните западноевропейски известия, който не е взел участие в Косовския бой (1389 г.) ,е могъл първоначално па бъде популярен само между българите, които първи в своите народни песни са почнали да възпяват неговите подвизи; 5) Крали Марко в българския епос нагледно и изрично изпъква като български национален герой, когато в сръбските песни за него ние срещаме възхищение на певеца от неговите подвизи, които обаче са по-безсмислени (срв. сръбските и българските варианти на песента "Крали Марко и Филип Маджарин“ (Вук II. № 59; Сбм. II, 108-110), но слабо или почти съвършено не се забелязват чувства на сръбския певец към Марко като сръбски национален герой. В най-тежко време за Марко се застъпват "черни българи", Марко е нареден с български калпак и една далматинска песен, напечатана в една от първите книги на „Сръбско-далматински магазин", издаван в Задър, Марко се нарича народен герой на България. Ако към това прибавим, че Марко у сърбите е известени само с титлата "Кралевич", а у българите „Крали“, т. е. крал, която съответства на действителната титла, която Марко е наследил от баща си и е носил след смъртта му, а може би и при живота му в качество на наследник на кралското достойнство на Вълкашин, то ще бъде ясно, че Крали-Марковите песни в Македония са от български произход и говорят за българско влияние върху сърбите, а не обратното.

Общите герои на сръбските и българските народни песни са политически дейци от Западна България, което се признава не само от албанските и западноевропейските хроники, но и от сръбските, както напр. Троношкият летопис, в който, като говори за Вълкашин, на три места нарича неговата област България и Македония, а противниците му начело с княз Лазар Гребелянович, „расïйсти“ и „сербсти" князе. За войската на Вълкашин, с която той е водил борба с „расийстките“ князе и с турците при Марица, където и погина, същият летопис казва, че е била събрана от „България, Македония и Албания". („Гласник Друштва Србске словесности" V. стр. 70-78).

Ако Вълкашин е бил български крал, то става свършено ясно защо българските песни не само не знаят за злодеянията на Вълкашин, които му приписва сръбският епос, но и характеризират го като идеална личност, която е могла да послужи на Крали Марко като образец, достоен за подражание. В това отношение са особено за забелязване двете прилепени песни: „Марко грабит Ангелина" и „Вълкашин и Марко" (Сбм. II, 116-121).

От гореказаното следва, че българският епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в XIV в. и следващите векове до наши дни.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Р. Македония, където официалната доктрина е македонизма, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

ОРИГИНАЛ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.