СЛУЖБОМЕР

неделя, декември 04, 2016

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 5

Предишни части: ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО.

ВАРДИЕЛО

(четвърта забава от първия ден)

НЕПОПРАВИМИЯТ ГЛУПАК ВАРДИЕЛО, СЛЕД СТОТИЦИ ЛОШИ УСЛУГИ, КОИТО ОКАЗВА НА МАЙКА СИ, ИЗГУБВА ПАРЧЕ ПЛАТ И КАТО СЕ ОПИТВА ДА ВЗЕМЕ ПАРИ ЗА НЕГО ОТ ЕДНА СТАТУЯ, ВНЕЗАПНО СТАВА БОГАТ

Когато Менека завършила разказа, който бил преценен като не по-лош от първите, защото бил богат на необичайни събития, задълго приковаващи вниманието на слушателите, след нея, по избор на принца, продължила Тола. Без да губи време, тя започнала така:

- Ако Природата беше установила за животните необходимостта да се обличат и да харчат пари за ядене, родът на четириногите щеше несъмнено да изчезне бързо. Но понеже си намират бързо и лесно храната - без градина, в която да расте, без слуги, които ходят на пазара, без готвач, който я приготвя, без служител край трапезата, който подава чиниите, - то и козината им ги защитава добре от студа и снега - без търговец, който доставя платове, без шивач, който шие облекло, без момче, което помага при обличането, а след това иска бакшиш. Но човекът е способен да изобретява и било предвидено да му се дадат всичките тези удобства, защото може сам да си осигури това, което му е нужно. Ето причината, поради която бедните често се оказват по-умни, а богатите - по-глупави, както и сами можете да видите в приказката, която ще ви разкажа сега..

Гранония от Анцано била доста разсъдлива жена, но синът ѝ Вардиело бил най-безнадеждният глупак в цялата страна.. Очите на майката обаче са винаги омагьосани и виждат като през криво стъкло. И тя изпитвала към него най-нежна обич, така го обсипвала с грижи, така го глезела, все едно бил най-прекрасното създание на света.

Тази Гранония имала кокошка, която носела яйца и мътела пиленца, така че стопанката ѝ очаквала кога ще даде добро потомство и ще ѝ помогне да изкара парици. И понеже трябвало да отсъства от дома си по работа, Гранония извикала сина си и му казала:

- Хубаво момче на мама, слушай: не сваляй очи от тази кокошка и когато започне да ходи много по двора да кълве, върни я по-скоро на полога, защото яйцата ще изстинат и няма да имаме нито яйца, нито пиленца.

- Зная какво да правя - отвърнал Вардиело, - не говориш на глух човек.

- Тогава още нещо - казала майката. - Ето, благословени сине, върху шкафа има едно гърне, в което е сложена отрова. Гледай, скъпи, да не ти се прииска да го докоснеш, че може да опънеш краката. "Да пази Господ - отвърнал Вардиело. - Твоята отрова няма да ме засегне. Ето защо си умна, че си помисли това, но си глупава, че го каза. Ако ми се случи да счупя гърнето, нищо няма да ми стане".

След което майка му тръгнала, а Вардиело останал сам. И за да не губи даром времето си, отишъл веднага в градината: правел навсякъде дупки и ги покривал със съчки, та ако влязат съседските деца, да паднат вътре. Но когато се разгорещил в работата си, видял, че кокошката излязла от навеса и се заразхождала из двора. Той започнал веднага да вика: "Къш, къш, махни се оттук, отивай там..." Но квачката не мислела да го слуша. Тогава Вардиело, разсърден, че кокошката се инати като магаре, вместо "къш, къш" затропал с крака, а след краката я замерил с шапката си, а след шапката пуснал в действие точилката за тесто и накрая така добре я уговорил, че кокошката опънала шия и се простила с живота.

Като видял това нещастие, Вардиело се замислил как да компенсира загубата и правейки това, което е необходимо [1], за да не изстинат яйцата, си свалил гащите и се наместил върху тях. Но загубил равновесие, затиснал ги с цялата си тежест и ги направил на омлет. При вида на двойния ход, който направил в играта, Вардиело искал да си строши главата о стената, но след това, понеже добрата хапка може да потисне всяка душевна скръб, като чувал как му къркори коремът, решил да изяде кокошката и да намери в това утешение. Оскубал я, набучил я на шиш, разпалил силен огън и започнал да я пече. След като била вече почти опечена, за да направи всичко така, както е прието у порядъчните хора, той застлал стария сандък с най-хубавата покривка от майчините си запаси, взел една голяма чаша и се спуснал в избата да разпечата бъчвата. Вардиело почти напълнил чашата, когато изведнъж отгоре се чул шум, грохот, нещо съвсем невъобразимо - все едно по къщата препускали коне с железни доспехи. Разтревожен от всичко това, той се огледал и видял, че един дебел котарак влачи кокошката заедно с шиша, а след него се носи с вопли една котка, която не искала да изпусне своята част. Спасявайки стопанството от загуба, Вардиело се спуснал след котарака като пуснат от клетката лъв, но в бързината забравил да затвори бъчвата. След гонитба по всички ъгли и кьошета той все пак си върнал кокошката, но през това време всичкото вино изтекло от бъчвата. Като се върнал в избата, Вардиело видял какво добро дело е свършил и нови ручеи рукнали от бъчвата на неговата душа през отворите на очите му. Но скоро неговата разсъдителност му подсказала средство да направи така, че майка му да не разбере за станалото: взел една торба, пълна догоре с брашно, и започнал да го разсипва наоколо с надежда да засипе локвата.

След всичко това, като преброил на пръсти загубите, които едночасовото бедствие нанесло, той си помислил, че заради всичките невероятни глупости ще изгуби любовта на Гранония, и решил мъжествено, че не трябва да посрещне майка си жив. Като бръкнал в гърнето със захаросани ядки, същото, за което майка му казала, че вътре има отрова, той не престанал да яде, докато не стигнал до дъното му и като си напълнил добре корема, се скрил в печката, готвейки се да умре.

Тогава се върнала майка му. Дълго чукала и викала силно сина си, а след това, когато видяла, че никой не отваря, ритнала здраво вратата и влязла вътре. Не намерила никъде Вардиело и с предчувствие за някаква беда, все едно я замъчили родилни болки, започнала да вика с пълно гърло: "Вардиело! Вардиело! Оглуша ли, че не чуваш? Или се парализира, че не ставаш? Или пипка ти излезе на езика, че не отговаряш? Къде си, обесническа мутро? Къде си, изчадие въшливо? Да бях те удушила между краката си, когато те раждах!"

Вардиело слушал дълго тези вопли и накрая казал от печката жално-жално: "Ето ме, тук съм. Тук, в печката, и никога повече няма ад ме видите, скъпа майко!" "Защо?" - рекла нещастната майка. "Защото се отрових" - отвърнал синът. "Ох, мъко моя - започнала да стене майка му. - И как го направи? Защо трябваше да посягаш на себе си? Кой ти даде отрова?"

Вардиело ѝ описал поред всичките подвизи, които извършил, и защо е избрал смъртта, след като не иска повече да живее на този свят.

Като слушала това, майка му се почувствала много нещастна и разбрала, че трябва да направи и да каже всички възможно, за да прогони от главата на сина си тази меланхолия. Тя го обичала беззаветно, дала му още много други сладки неща и му повтаряла, че захаросаните ядки не са били отрова, а напротив - лекарство за корем. Така го успокоила с мили думи, обсипала го с хиляди нежности и го измъкнала от печката. А след това му дала ленения плат, което ѝ бил останал, и го пратила да го продаде в града, като го предупредила да не говори излишно с непознати хора.

- Добре! - оживил се Вардиело. - Сега ще ти свърша добра работа, не се съмнявай!

Хванал плата и тръгнал по целия Неапол, като викал: "Плат! Кой иска плат?" Но когато минувачите го питали: "Какъв е платът?", отговарял: "А, с тебе няма да се разберем, прекалено много говориш!", а ако питали: "Колко го продаваш?", отвръщал така: "Върви си по пътя, бърборко. От твоите приказки ме болят ушите и ме блъскат слепоочията".

Накрая в двора на едно здание, изоставено от обитателите му заради лудориите на някакъв домашен дух, видял глинена статуя. Изморен и обезсилен от дългото и безполезно ходене, нещастникът приседнал на едно по-високо място и като се учудил, че в къщата никой не ходи и тя стои като ограбено село, рекъл на статуята: "Кажи, приятелю, никой ли не живее в тази къща?" А понеже статуята не му отговорила, той си помислил, че най-сетне е срещнал човек, който не говори много, и попитал: "Искаш ли да ми купиш плата? Ще ти направя отстъпка". Статуята пак не отговорила и Вардиело казал: "Честна дума, намерих човек, какъвто търся. Така че вземи плата, виж го хубаво и ми дай толкова, колкото поискаш; утре ще дойда за парите".

При тези думи той оставил плата на мястото, където седял. И първият случаен минувач, влязъл след него двора по малка нужда, като намерил там това хубаво нещо, се зарадвал на късмета си и го отнесъл. А Вардиело, когато се върнал при майка си без плат, без пари и ѝ разказал какво е станало, едва не я докарал до припадък. Тя му казала: "Кога ще ти дойде ума? Виж колко беди ми донесе за един ден: цял живот ще ги помня. Но аз съм виновна, че съм слаба духом; не те научих навреме на добро и ето че си получих своето. Не напразно пословицата казва: жалостивият лекар ще направи раната неизцелима. Така ще ме наказваш, докато не ме разориш съвсем, едва тогава ще си изчистим сметките". А Вардиело отговорил: "Замълчи, мила майчице, дано не става това, което говориш. Искаш ли да ти донеса утре куп нови монети? Почакай дотогава и ще видиш дали мога да съм полезен с нещо".

Настъпило утрото - когато сенките на Нощта, преследвани от детективите на Слънцето, бягат вън от страната - и Вардиело, като се върнал в двора, където била статуята, казал: "Добро утро, стопанино! Съгласен ли си да ми дадеш за плата четири медни монети? Хайде плащай, че да вървя, нямам време да се разправям дълго с тебе". Но видял, че статуята стои безгласна, взел един камък, хвърлил го силно под ребрата ѝ, пробил ѝ корема и ето че се явило спасение за дома му. Защото от нея се отчупили четири парчета и Вардиело намерил вътре едно гърне, пълно със златни монети. Като го хванал с две ръце, той хукнал презглава към къщи, викайки силно: "Майко! Майко! Гледай колко боб ти нося! Казвах ти, че няма да останем гладни!"

Майка му, като видяла монетите и като знаела, че синът ѝ ще разтръби всичко в околността, му казала да застане пред вратата и да гледа кога ще мине млекаря, за да купи от него мляко за едно торнезе. Вардиело, който никога не отказвал да хапне, седнал пред вратата, а майка му цял половин час сипела върху него стафиди и сушени смокини. Вардиело пълзял, слагал ги в устата си, без да вдига глава, и все викал: "Майко, изнасяй легените, поставяй коритата, готви всичките кофи, които имаме у дома! Дано този дъжд вали по-дълго, точно тогава ще станем богати!" И така, като си натъпкал корема до краен предел, той изпълзял по стълбите в къщата и заспал здрав сън.

Минали няколко дена и на улицата се скарали двама нехранимайковци - доносници на съда, които спорели жестоко за една златна монета, която уж намерили на улицата. Вардиело ги видял и им казал: "Ама че сте глупаци, да спорите за едно бобено зърно. Вкъщи имаме такива цяло гърне". Доносниците, като чули това, наострил уши и веднага го отвели на разпит: как, кога и с кого е намерил монетите. А Вардиело изобщо не мислел да крие: "Намерих ги в изоставен двор, в корема на един ням човек, в деня, когато от небето валяха стафиди и сушени смокини; нима не помните?" Съдията, като чул това странно показание, решил делото според умението си и го изпратил да се лекува в болница [2]. Така тъпотията на сина направила майката богата, а разсъдителността на майката помогнала да се изцели тъпотията на сина. От което се вижда ясно, че

за кораб, воден от добър лоцман,

е безчестие да налети на скала.

БЕЛЕЖКИ

1. В оригинала: "fatto de la necessetà vertute" - израз, заимстван от "Анали" на Корнелий Тацит (I, 30) и превърнал се в афоризъм.

2. Базиле не уточнява как ще бъде лекуван в болницата Вардиело. Читателите обаче знаели добре за какво става дума. Документи и народната памет свидетелстват, че в неаполитанската болница за душевно болни, основана през 1519 г., лекували болните така: карали ги да вадят до пълно изтощение вода от дълбок кладенец, след това им давали да изядат сто яйца за заздравяване на нервните центрове, а накрая лечебната процедура завършвала с бой. Успешно прилагащият тази методика през първата половина на XVII в. доктор Джорджо Катанео останал в паметта на потомците като Mаstro dei matti (Майсторът на лудите).

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.