СЛУЖБОМЕР

четвъртък, декември 01, 2016

Ботев и Раковски

Иван Хаджов от Струга, Вардарска Македония - "Ботев и Раковски", публикувано в сп. "Златорог", год. XVI, кн. 3, София, март 1935 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Надежда за освобождение озарява нашия народ през време на Кримската война (1853—1856 г.). Нейният печален за Русия край не оправда народните очаквания. Все пак те бидоха подхранени, тям се даде полет чрез хатихумаюна от 1856 г. - държавно-политически акт, с който на християните в султановата империя още веднъж се признаха тържествено основни човешки и граждански права. Върху почвата на тия признати правдини, народностното свестяване, което се беше вече доста проширило и задълбочило у нашия народ, се изрази в ясно определен стремеж към народностно признаване и обособяване всред безразличната народна сборност, каквато криеше означението „рум милет“; но която все повече и определено се домогваха да изпълнят с определено народностно-политическо значение на гръцки народ. Събудени и неосъществени, тия надежди и откриващите се възможности подтикнаха будните народни синове да обмислят пътищата за действие, да потърсят средствата, които имаше да доведат до заветната мечта - освобождението.

През втората половина от 50-те години на изтеклото столетие и през първата от 60-те, всред българите в чужбина се издига като стожер Георги Стойков Раковски, който се установява и като „властител над мислите“ на поколението. Зрели мъже с внимание се заслушват в неговите вещаещи слова, следят неговите стъпки. Неоспорвано, непоклатено е това господство, особено всред тогавашната наша младеж. С жар и страст поглъща тя словата и писанията на Раковски, увлича се от неговите замисли и действия, откликва се на неговите позиви и така уяснява, изработва и установява своите идеали - определя пътищата и средствата на своето собствено действие за народа, открива начините на своето обществено - народно - проявление. Караджата, хаджи Димитър, братя Миладинови, Друмев, българите ученици в Русия и другаде с живо свидетелство на това въздействие. За него свидетелстват също така и многото писма в огромната архива на Раковски, произхождащи от учещи се по онова време в чужбина младежи българи.

От това въздействие не е останал незасегнат и Ботев. Защото двамата - Раковски и поетът революционер - са синове на едно и също време, времето на борбата за политическо освобождение - но на два различни негови моменти: първият стои в началото на това време и го разкрива, а вторият - в неговия край и го завършва.

Що се отнася до лични връзки на Ботев с Раковски, животописците на първия не еа единодушни. Едни - начело с Захарий Стоянов („Христо Ботйов“, 1888 г.), а по него Д. Т. Страшимиров („Христо Ботев като поет и журналист“, 1897 г.) и Н. А. Начов („Христо Ботев“, 1931 - в библ. „Бележити българи“) - ги приемат за факт: бягайки от одеската полиция, през ваканцията на 1866 г. Раковски минал случайно през с. Задунаевка, дето Ботев бил учител. Тоя го слушал с благоговение, дал му коня си и пари, па го придружил до Киприяновския манастир в Бесарабия, дето престояли тайно няколко дена в една килия, след което всеки поел своя път: Раковски - към Румъния, Ботев - за село. Други - Ив. Клинчаров („Христо Ботйов", биография, 1910 г.) приема като „допустимо“ Ботев да се е срещнал с Раковски при същите обстоятелства. Евгений Волков („Христо Ботев“ —Государственное издательство, 1923 г.) мисли, че „би било повече неправдоподобно мнението, че между Ботев и Раковски не е имало такива (зтих) срещи“. По-нататък авторът скоро скъсва с това ограничение - „би било повече неправдоподобно“ - и, поддал се на погрешното тълкуване на инициалите „X. П-в“ (които Волков погрешно чете като Х[ристо] П[етко]в, т. е. Ботев, когато то е Хараламби Попов) в връзка с един таен вестник - „Българин“ - в Свищов - се увлича и погрешно приема, че „цялата зима на 1866-1867 г. Ботев прекарал в родината си като пропагандатор на идеите на Раковски в самата България“. В своето увлечение Волков стига до там, че приема за възможно, че „тъкмо във връзка с посещението на Ботев при Садък паша (Чайковски, в Сливен) у последния се е състояло личното свиждане с Раковски“, което „имало за цел да се сключи тайно съглашение между Чайковски и Раковски, в резултат на което първият скрито наредил до ескадронните командири на своя полк да не преследват сериозно българските чети, ако се появят в неговия (на полка) район“. Мих. Димитров пък („Биография на Христо Ботев“, 1924 г.) съвсем отминава тоя момент, навярно смятайки за недостатъчни данните, за да може да приеме дори само като възможни и допустими лични връзки на Ботев с Раковски.

Разбира се, не е безразлично за въпроса, що ни занимава, да можеха документално да се установят лични връзки на Ботев с Раковски. Такава възможност досега не се е оказала; затова по въпроса за тия връзки изследванията се движат само в кръга на възможности и допустимости. Върху здравата почва на действителността стоим обаче, когато говорим за въздействието, което творенията и далото на Раковски с упражнили върху поета революционер. Върху тях главно се изгражда възторгът, с който Ботев е говорил за патриота фантаст, обичта му към него („Спомени“ на Георги Смилов и на Димитра Ночев в „Златорог“, г. VII). Но той не остава само с тоя възторг, с тая обич. Наскоро на поета се налага да осмисли и изрази идейно своето отношение към Раковски. Когато след оттеглянето на Каравелов от ръководството на революционната емиграция Ботев застава начело на революционната партия и започва своя в. „Знаме“, нему се налага да прецени двете „мнения“ „за освобождението на нашето нещастно отечество“, явили се у нашия народ и неговата емиграция „след несполуката да се произведе въстание в 1867 и 1868 г.“ („Знаме“ № 19 от 22.VI.1875 г.). След като излага доводите на тия мнения, Ботев, разбира се, се обявява за революцията - „второто мнение, което се представлява от всичкия почти угнетен народ и от неговите млади и здрави сили . . .“ (п. т.). За да „потвърди“, че това мнение е „по-право, по-практично и по-полезно“ за народа, поетът революционер проследява „историята на нашата емиграция в последните 7-8 години“. Всичката тая работа има и по-дълбок - личен - смисъл за Ботев: да постигне собственото си обществено утвърждаване и историческо оправдание. Тук той показва колко добре, колко проникновено познава дейността, делото и личността на Раковски, та правилно ги осветява и оценява. Той има схващането, че заедно с патриота фантаст принадлежат към едно и също течение - революционното - в народното освободително движение, в единия край на което течение се възправя мощната фигура на „безумния мечтател“. Ботев определя така местото на Раковски в това движение. За него Раковски едновременно е край и начало. Като край, той завършва времето на отделните разпокъсани избухвания у нашия народ, както и опитите за въстание, които с носели „частен“ характер и които са били само „прости едни въоръжени протести против нетърпимите турски насилия и оскърбления“ (п. т., бр. 20 от 29.VI.1875 г.). Тям е чужда каква да е идейна подкладка. Техен изразител е „нашето знаменито хайдучество“. Край на тия протести, необединени, неосмислени от вече „узряла и разпространена идея за свобода“, които също така „не са имали... ясна начертана програма и напълно изработена идея", туря 1862 г. - годината на Легията. Тя представя своя изразител и като начало в развитието на народното революционно движение. Раковски прониква в смътната и неясна мисъл на дотогавашните необединени и неосмислени народни избухвания, подхваща я, уяснява я и я кристализира като определена политическа идея за освобождение. Неѝ той търси и определя носители, изразители и въплътители, като посочва и средствата, чрез които ще има тя да се осъществи. Раковски също така обобщава тая идея, разпространява я всред народната маса и така я превръща в двигателно начало в живота на целия народ: тая идея „излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература“ (п. т.).

Заедно с уясняването и кристализирането на идеята върви прераждането на нейни дотогава несъзнателни носители и изразители: от някои хайдути и войводи на хайдутски дружини Раковски е изработил носители, изразители и съзнателни борци на уяснената вече идея: „Из числото на нашите народни хайдути създаде неколко души народни предводители и пламенни борци за свободата“ (п. т.).

Но, както се изтъкна, Ботев е син на друг миг от времето и течението, към което заедно с Раковски принадлежат. Тогава революционната мисъл е вече по-избистрена, методите на действие повече изпитани след несполуките на втурванията с чети; тя има пред себе си работата на Левски и другите апостоли - изобщо революционният опит е вече много обогатен; поради всичко това революционното действие е поело нов път, изработило си е нови средства. Тогава от гледището на усвоения и умъдрен революционен опит, без да се бои, че ще омаловажи значението на Раковски, Ботев намира и указва грешки в неговите и на тогавашния комитет схващания и в свързаната с тях метода на действие. Ето тези „грешки“, според Ботев: 1. вярата, че другите - Сърбия или Русия, Румъния или Черна гора - ще ни помогнат да се освободим; 2. и след изживения горчив опит с Легията, с преселванията на българи в Русия, с преследванията в Румъния, Раковски все още не се добира до правилния извод, който се е налагал: да се търси опора за действието в самия поробен народ. Той все още си остава бунтар: той мисли, че „само с едните хайдушки чети и само с едното извикване: „Ставайте, братя!“ Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце, и нещастният български народ щеше да възкръсне от мъртвите“.

Ботев не се ограничава само да установи „грешките“; той търси и тяхната причина. И основната открива не толкова в условията, а в самата личност на Раковски: в неговата неразборчивост на средствата, поради което се е мятал от една крайности в друга.

Това откритие на Ботев за Раковски в същото време съдържа и едно задължение: в избора на средствата и в посоката на следвания път. Защото в историята на обществените движения указването на „грешките“ на предходниците и изтъкването на причините, които са ги предизвиквали, е белег на собствено уяснение и утвърждение, което неминуемо се свързва и със свой път.

Тая Ботева оценка на Раковски днес е всеобщо приета, защото отговаря напълно на историческите факти. Тя е могла да израсне върху почвата на обичта към Раковски и да се изгради само върху основателното и проникновено познаване идеите, делото и личността на патриота фантаст. Възхищението на Ботев от Раковски не му е попречило да бъде обективен в своята оценка. Тая обективност се е наложила на поета революционер от съзнанието колко нейната правилност и обективност е необходима, за да може по-правилно и безпогрешно да се определи собственият път, в чието поемане свой дял е имал и Раковски. А то е било свързано за поета с толкова трепетни очаквания и светли надежди ...

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Струга Иван Панайотов Хаджов (1885-1956, София) е български литературен историк и езиковед. Завършва славянска филология в Софийския университет и специализира в Германия и Австро-Унгария. Учител е в Копривщица, Пазарджик и София. Част от колектива на първия български "Правописен и правоговорен речник", съавтор е и на "Правописен и правоговорен наръчник", издаден в 1945 година след правописната реформа. Автор и на "Развой на една идея в поезията на Ботева" (1915), "Образът на хайдутина у Ботева и Раковски" (1935), "Стихотворенията на Ботева. Том 1 Поправки и преработки" (1947), "Македония под иго" (1931, под псевдонима Veritas). Пръв председател е на Дружеството на филолозите слависти в България, част е от Съюза на македонските емигрантски организации в България и Стружкото македонско братство в София. След Деветосептемврийския преврат в 1944 г. се противопоставя на започнатата от комунистите политика на македонизация в Пиринска Македония.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.