СЛУЖБОМЕР

понеделник, декември 19, 2016

Лекции по руска литература – брой 51

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1. БЕСОВЕ (1872 г.) - 1. БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (1880 г.) - 1.

IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910)

Толстой е ненадминат руски прозаик. Като не смятаме неговите предшественици Пушкин и Лермонтов, всичките велики руски писатели могат да бъдат подредени в следната последователност: първи - Толстой, втори - Гогол, трети - Чехов, четвърти - Тургенев. Прилича на списък след проведен изпит и, разбира се, със своите ниски оценки Достоевский и Салтиков-Шчедрин не биха получили от мене похвална грамота.

Когато четете Тургенев, знаете, че това е Тургенев. Толстой четете за това, че просто не можете да спрете. Идеологическата отрова - прословутата "идейност" на произведението (ако се прибегне до понятието, изобретено от съвременните критици шарлатани) - започнала да подкопава руската проза в средата на миналия век и я довърши към средата на нашия. Отначало може да ни се стори, че прозата на Толстой е пронизана изцяло от неговото учение. В действителност неговата проповед, вяла и неясна, нямала нищо общо с политиката, а творчеството му се отличава с такава могъща, хищна сила, оригиналност и общочовешки смисъл, че просто е изместило учението му. Всъщност мислителят Толстой се интересувал само от две теми: Живот и Смърт. А от тези теми не може да избяга нито един художник.

***

Граф Лев Николаевич Толстой (1828-1910) - човек със здрав, неуморим дух - се разкъсвал цял живот между чувствеността на своята природа и свръхчувствителната си съвест. Въжделенията и съблазните на града го отклонявали постоянно от мирния селски път, по който аскетът Толстой жадувал да върви със същата страст, с която сладострастникът Толстой жадувал нетърпимо за плътски утехи. В младостта му сладострастието надделявало. По-късно, след женитбата си (1862 г.), Толстой намерил временен душевен покой в семейния живот, отдаден на усърдно управление на имението си - владеел богати земи край Волга - и на работата си над най-добрите свои книги. Именно тогава, през 60-те и началото на 70-те години, той създава своите шедьоври - грандиозния роман "Война и мир" (1869 г.) и безсмъртната "Ана Каренина". А още по-късно, в края на 70-те, когато вече е далече над четиридесет, съвестта му преборила личните интереси, семейното благополучие, главозамайващата литературна кариера, които той пожертвал заради това, което смятал за свой нравствен дълг, предпочитайки пред ярката дързост на творчеството простия суров живот, изграден върху разсъдъчните принципи на християнския морал и абстрактните идеи на хуманизма. И когато през 1910 г. му станало ясно, че като стои все така в своето имение, сред неспокойното си семейство, той продължава да предава идеалите на простото и безгрешно битие, 80-годишният старец напуснал дома си, за да отиде пеш в манастир, до който изобщо не стигнал, и срещнал смъртта си в един хан на малка железопътна гара.

Не понасям ровенето в драгоценните биографии на великите писатели, не понасям, когато хората надничат през ключалката на живота им, не понасям вулгарността на "интереса към човека", не понасям шумоленето на поли и подхилкването в коридорите на времето и нито един биограф даже с крайчето на окото си няма да посмее да надникне в личния ми живот. Но ето какво трябва да кажа. Злорадото състрадание на Достоевский, упоението му от жалостта към унижените и оскърбените - всичко това са в края на краищата само емоции, а особената разновидност на мрачно християнство, която изповядвал, съвсем не му пречела да води живот, доста далечен от неговите идеали. А Толстой, както и неговият представител Льовин, бил органично неспособен на сделка със съвестта си и страдал жестоко, когато животинското започвало да побеждава временно духовното.

Като открил за себе си нова религия - смесица от будисткото учение за нирваната и Новия завет (иначе казано, "Исус без църквата") - и я следвал, той стигнал до извода, че изкуството е безбожно, защото се основава на въображението, на измамата, на подмяната, и без всякакво съжаление пожертвал великия си дар на художник, задоволявайки се с ролята на скучен, обикновен, макар и здравомислещ философ. Като покорил върховете на изкуството с "Ана Каренина", той решил внезапно да се ограничи с нравоучителни статии и да не пише освен тях нищо друго. За щастие, движен от необходимостта да твори, той отстъпвал понякога пред природния дар и създал още няколко изумителни произведения, незатъмнени от преднамерена назидателност, след които и великият разказ "Смъртта на Иван Илич".

Мнозина се отнасят към Толстой със смесено чувство. Обичат в него художника и не могат да търпят проповедника. Но в същото време да се отдели проповедника Толстой от художника Толстой е невъзможно: все този нисък, бавен глас, все това здраво рамо, което понася леко и товара на небесните видения, и тежкото бреме на идеите. Иска ни се понякога да ритнем изпод обутите му с лапти нозе мнимата подставка и да го затворим в каменен дом на необитаем остров с шише мастило и купчина хартия, далече от всякакви етични и педагогически "въпроси", с които се отвлича, вместо да се любува на тъмните къдрици върху шията на Ана Каренина. Но това е невъзможно, Толстой е един и борбата между художника, който се омайва от красотата на чернозема, на бялото тяло, на синкавия сняг, на зелените полета, на пурпурните облаци, и моралиста, който твърди, че художествената измислица е греховна, а изкуството е безнравствено - тази борба се води в един и същ човек. И когато пише своите произведения, и когато проповядва, Толстой се стреми въпреки всичко към истината. В "Ана Каренина" използва един метод, в проповедите - друг, но колкото и изтънчено да е неговото изкуство и скучни да са неговите възгледи, истината, която толкова мъчително търси и понякога по чудо я намира точно пред себе си, винаги си е била с него, защото художникът Толстой е тази истина. Мене ме смущава само това, че като се сблъсква с истината, не винаги намира в нея себе си. Харесва ми една история: веднъж в старостта си, през един мрачен ден, след като вече отдавна е престанал да пише, той взел една книга, разтворил я наслуки, заинтересувал се, увлякъл се, погледнал корицата и с удивление прочел: "Ана Каренина", Лев Толстой.

Откъде е тази мания на Толстой, която цял живот сковавала неговия гений, а и днес смущава чувствителния читател? Вероятно същността е в това, че мъчителното търсене на истината е било за него по-скъпо от леката, живописна и бляскава илюзия за истина. Старата руска истина с нейната ярост и тежка стъпка никога не е била приятен събеседник. Не всекидневната истина, а безсмъртната Истина, не просто истината, а озаряващата целия свят светлина на истината. Когато се случело Толстой да я намери в себе си, в блясъка на своето въображение, почти несъзнателно вървял по верния път. И колко струва неговата борба с господстващата православна църква, неговите етични възгледи редом с откъса от който и да е роман, подпечатан с печата на това озарение? Истина е една от малкото руски думи, които не се римуват с нищо. Няма свой чифт, в руския език стои самотно, встрани от другите думи, непоклатимо, като скала и само смътното сходство с корена на думата "стоя" трепка в гъстия блясък на тази предвечна грамада. Повечето руски писатели били много любопитни за нейния точен адрес и за опознавателните ѝ знаци. Пушкин си я представял като благороден мрамор в лъчите на величествено слънце. Достоевский, който му отстъпвал много като художник, виждал в нея нещо ужасно, състоящо се от кръв и сълзи, истерия и пот. Чехов не сваля от нея мнимо-загадъчния си поглед, макар да изглежда, че е очарован от избелелите декорации на живота. Толстой вървял към истината неотстъпно, с наведена глава и стиснати юмруци, и стигал ту до подножието на кръста, ту до собственото си подножие.

***

Едно от неговите открития се е изплъзнало по странна случайност от вниманието на критиците. Той открил - без изобщо някога да разбере това - метод за изобразяване на живота, който най-точно съответства на нашата представа за него. Той е единственият известен ми писател, чийто часовник не изостава и не изпреварва безбройните часовници на неговите читатели. Великите художници са винаги зорки и в това, което е прието да се нарича "реализъм" на толстовите описания, мнозина са го надминали. Макар че и редовият руски читател ще каже, че в Толстой запленява съвършената реалност на неговите романи, все едно си се срещнал със стари приятели и си се озовал в позната обстановка, същността изобщо не е в това. По яркост на описанията не са му отстъпвали и други. В романите на Толстой читателят е пленен от неговото чувство за време, удивително съзвучно с нашето възприятие. Свойство не толкова похвално, колкото природно, присъщо на толстовия гений. Именно това уникално равновесие на времето предизвиква у чувствителния читател усещането за реалност, което той е склонен да припише на остротата на толстовото зрение. Прозата на Толстой тече в такт с нашия пулс, героите му се движат със същия темп, с който се движат хората под прозореца ни, докато сме се навели над книгата.

Най-любопитното е в това, че Толстой се отнася доста небрежно към обективното време. Внимателните читатели са забелязали, че във "Война и мир" децата растат или прекалено бързо, или прекалено бавно, също като в "Мъртви души", където въпреки заостреното внимание на Гогол към облеклото на героите, Чичиков се разхожда в разгара на лятото с мечешка шуба. В "Ана Каренина" авторът постоянно залита по хлъзгавия път на времето. Но тези дребни пропуски изобщо не пречат на Толстой да предаде неговия ход, самата му същност, съвсем съзвучно с читателското възприятие. Има и други писатели, които се стремят да предадат откровено това движение: така Пруст отвежда героя на романа "В търсене на изгубеното време" на последен светски обяд и той, като вижда своите приятели с бели перуки, изведнъж разбира, че белите перуки са просто побелели коси, че тези хора са се състарили, докато той е пътешествал в дълбините на своята памет. Или обърнете например внимание как Джеймс Джойс изобразява времето в "Одисей", когато Блум пуска парче хартия от мост към мост надолу по Лифи - от дъблинското пристанище в океана на вечността. Но даже тези писатели не постигат това, което постига Толстой, когато представя хода на времето някак си уж случайно, между другото. Времето при тях тече или бавно, или бързо спрямо часовника на вашия дядо - това е време "по Пруст" или "по Джойс", а не обикновеното, нормално човешко време, което Толстой успява да предаде. Затова не е за чудене, че старите хора в Русия, когато разговарят по време на вечерния чай, говорят за героите на Толстой като за напълно реални хора, подобни на техните познати, все едно са танцували по време на бал с Кити, с Ана или с Наташа или са обядвали с Облонский в любимия му ресторант. Читателите виждат в Толстой великан, не защото другите писатели са в сравнение с него джуджета, а защото той винаги стои до нас, върви в една крачка с нас и не изпреварва никого. Макар че Толстой присъства постоянно в книгите си, постоянно се вмъква в живота на героите и се обръща към читателя, в знаменитите глави, които се смятат за негови шедьоври, той е невидим, което така упорито изисква от писателите Флобер, казвайки, че идеалният автор трябва да бъде незабележим в книгата си и в същото време вездесъщ като Твореца във Веселената. Затова постоянно оставаме с впечатлението, че романите на Толстой се пишат сами и се възпроизвеждат от себе си, от собствената си плът, а не се раждат под перото на жив човек, който го движи по хартията, като ту спира и зачерква някоя дума, ту седеи замислен или почесва наболата четина на брадата си.

Както вече казах, в романите на Толстой не винаги може да се прокара ясна граница между проповедника и художника. Понякога е трудно да се отдели проповедта на автора от разсъжденията на един или друг герой. И всъщност доста често, когато в продължение на много, явно второстепенни страници се обяснява какво и как трябва да мислим по един или друг повод или какво например мисли самият Толстой за войната, мира и селското стопанство, неговият чар отслабва и започва да ни се струва, че прелестните нови познати, които вече са станали частица от нашия живот, изведнъж са ни отнети, вратата е заключена и няма да се отвори дотогава, докато величавият автор не завърши уморителния период и не ни изложи гледната си точка за брака, Наполеон и селското стопанство или не разтълкува своите етични и религиозни възгледи. В книгата се разглеждат например селскостопански въпроси, да речем, във връзка с интересите на Льовин, крайно скучни за чужденците и вие едва ли бихте вникнали задълбочено в тях. Художникът Толстой допуска грешка като им отделя толкова страници, плюс това, че са свързани с определен исторически период и със собствените идеи на Толстой, които се променят с времето и бързо остаряват. Селското стопанство не предизвиква у нас този трепет, който предизвикват преживяванията и настроенията на Ана и Кити...

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.